20.12.2009 г.

Феерия от Соломоновите острови

В края на Европейската война Първи пехотен полк сдаде оръжието си по азбучен ред в арсенала и се прибра в Горна Джумая. Цяла седмица гълъбите летяха противоестествено, замаяни от миризмата на нафталин, която извираше от цивилните дрехи на полка. Мъжете гледаха нагоре и се заканваха на птиците, че ще си вземат обратно оръжието и ще напълнят небето с оловен картеч, за да се приключи веднъж завинаги с хаоса над главите им. Но дотам не се стигна, защото във френския град Ньой бе подписан договор, който изискваше картечът да бъде описан и пломбиран в държавните складове.
Единствен портупей-юнкер Докузанов продължи да се гневи на гълъбите. Той имаше ловна пушка с мек спусък и смяташе да започне стрелба в петък, но не посегна към оръжието, защото получи по пощата бандеролна пратка. Аз и още няколко души от Първи пехотен полк надникнахме в пратката и видяхме лилав печат с подпис на експерт-счетоводител от Комисионната банка. Портупей-юнкерът избра измежду нас двама души за гаранти и отиде с тях да осребри подписа.
Когато взел парите, гарантите помислили, че ще ги разиграе на комар, защото Докузанов непрекъснато играеше в окопите на сантасе, но портупей-юнкерът купи с тях къща в Горна Джумая. Две седмици по-късно жена ми Есмералда отиде срещу трийсет лева да изтрие с кучешка кожа прозорците на тази къща. Когато влязла във вестибюла, тя изведнъж почувствала лекота в тялото си и помислила, че ще се възнесе. Хванала се за покривката на масата и извикала на два пъти за помощ моето име, но аз не съм я чул, защото съм търкал с гласпапир чугунения номер върху входната врата на портупей-юнкера. Тогава тя погледнала към полилея и като не видяла да кръжат ангели, станала и се запътила към прозореца. Обаче отново омаляла - пред нея се разкривала най-омайната гледка на света: безбрежна водна шир, в средата - наниз от острови със сърцевидна форма. На островите растели баобаби и палми, а във въздуха трептели пеперуди с едно оранжево и с едно лилаво крило. И никъде по земята не могло да се види поне един камък, в който да се спъне човек и да обругае природата и Бога. Жена ми била още в захлас, когато във вестибюла влязъл портупей-юнкерът. Той също погледнал през прозореца, но като човек, който е ходил на война, нито се уплашил, нито премалял, а спокойно казал, че това се нарича феерия.
Ние не знаехме какво е това феерия. Докузанов знаеше, но не можеше да обясни, затова извика от Бургас флотския офицер Митрошинов, който е плавал както под Тропика на Рака, така и под Тропика на Козирога. Митрошинов разгледа феерията с бинокъл, после седна на стол срещу прозореца и каза, че не вижда нищо странно в случая. Гледката била типична за Соломоновите острови. Когато преди години посетил тези острови, туземците му поискали кибрит, за да запалят своите лодки еднодръвки. Митрошинов ги запитал на английски език защо искат да извършат това безразсъдство, а те му отвърнали, че били ходили чак до Борнео, Суматра и Нова Гвинея, но никъде не видели по-омаен кът от своя. Като не желаели децата им при пътувания да се разочароват от другия свят, те решили да подложат на огън всичките си плавателни съдове. Митрошинов разсъдил, че имат право и им дал своя кибрит.
Ние се учудихме много и попитахме флотския офицер защо не е посъветвал туземците да нацепят лодките на дърва за огрев, но той отвърна, че на Соломоновите острови никога не пада сняг, дори не се появявала киша. През четирите годишни времена греело ярко слънце и когато това слънце се вдигало в зенит и заставало под прав ъгъл спрямо хоризонта, тогава островите се отразявали в Монт Еверест. Оттам гледката се прехвърляла на Елбрус, от Елбрус се препращала към връх Мара гидик. Снежните преспи на Мара гидик прихващали образа и го насочвали във вид на феерия към Горна Джумая.
Всички от Първи пехотен полк зацъкаха с език и казаха, че е голям късмет, дето ще можем да гледаме Соломоновите острови оттук, без да харчим пари за път през морета и океани. След два дни Докузанов сложи феерията под ключ. Ние възроптахме срещу това, защото ни беше омръзнало да се въргаляме в калта на траншеите. Флотският офицер Митрошинов обаче обяви, че феерията е пир за очите и като всеки пир следва да се заплаща. Докузанов каза, че му трябват пари за външната мазилка на къщата и реши да отключва гледката само срещу пет лева.
Въпреки входната такса кандидатите да съзерцават отражението бяха неимоверно много. Предимство имаха бременните жени, които се кълняха, че ще родят красиви деца само ако застанат лице срещу лице с феерията. Идваха и старци. Те се облакътяваха на прозореца и говореха, че ако гледката от Соломоновите острови се окаже по-красива от рая, то те обезателно ще избягат след смъртта си от оня свят и ще се върнат в Горна Джумая. Останалите, които се завърнаха живи от Европейската война, влизаха да съзерцават феерията по азбучен ред.
В събота жена ми Есмералда видяла да пристигат хора чак от устието на река Тимок. Между тях имало земемери, конекрадци и рисувачи на тапети. Портупей-юнкерът ги посрещал по брич и куртка и за по-голяма елегантност им пускал танга по грамофона. Този грамофон той беше изписал от саксонската фирма “Хелмер”. Жена ми каза, че често виждала изпаднали в умиление посетители да плачат на излизане от Докузановата къща, а портупей-юнкерът вървял след тях и ги успокоявал с мъдри библейски изречения, които бил научил от ротния свещеник.
На 3 април грамофонът се разцепи на две половини от пренавиване. Докузанов би спешна телеграма до София и на 5-и пристигна с кабриолет машинният техник Славов. Той закова кутията с никелирани гвоздеи, смаза зъбните колела и каза, че механизмът трябва да се навива само с кадифени ръкавици и по посока на часовниковата стрелка. Портупей-юнкерът отвърна, че има единствено ръкавици от чортова кожа, с които се явява на парад, но техникът беше категоричен - в упътването на фирмата “Хелмер” чортовите ръкавици въобще не фигурирали. Само фирмата “Пате Маркони” допускала боравене с всякакви ръкавици, обаче плочите се изтърквали бързо и тангата започвали да звучат като японски маршове.
Докузанов се ядоса на фирмата “Хелмер”, че не му е изпратила ръкавици заедно с грамофона, обаче техникът Славов заяви, че фирмата имала такава практика, но я прилагала само спрямо генералщабните офицери. Портупей-юнкерът, който по време на войната беше разгадавал всякакви сложно шифровани телеграми, призна, че не може да проникне в смисъла на саксонската практика. Славов поясни, че на пръв поглед практиката изглежда безсмислена, а всъщност е добре обмислена. И взе за пример параграфа за генералщабните офицери.
Известно е, каза той, че тези хора са хлабави вътрешно, поради което всяко танго предизвиква у тях умиление и изпотяване на дланите. Влагата от ръцете се предава на грамофонната ръчка и тя след време ръждясва. Корозията запълзява навътре, обхваща резбата на винтовете и се натрупва в леглата на лагерите, вследствие на което механизмът започва да хърка. Всички, които са завършили консерватория, долавят този скриптеж и започват да говорят, че грамофоните на фирмата “Хелмер” са бракми. След тях и останалите хора започват да повтарят, че грамофоните на саксонците са бракми. Затова се налагало манипулиране с кадифени ръкавици. Кадифето попивало влагата и запазвало реномето на фирмата. А за да бъде кадифето винаги качествено, ръкавиците трябвало да се съхраняват в кутия от черничево дърво.
Тогава Докузанов го прекъсна и го попита защо генералщабните офицери не си държат ръкавиците според инструкцията в кутии, ами козируват с тях и през войната, и в мирновременните периоди. Техникът обясни, че офицерите не разбирали истинското предназначение на ръкавиците, а ги приемали като знак за привилегия над цивилните мъже. Дори на опреснителните лекции във Военния клуб проследявали по картите походите на Наполеон с ръкавици.
Портупей-юнкерът въздъхна и каза, че той можел безпогрешно да покаже битките при Ватерло, Аустерлиц и Йена, но никой нямало да му обърне и нула внимание, като го види да сочи с гола ръка. Грамофонният техник се съгласи, че е така и го попита дали не е намерил из казармените плацове поне една кадифена ръкавица. Докузанов отвърна, че е намирал само плетени. Славов си спомни един случай, при който някакъв адютант се опитал да влезе във Военния клуб с подправени плетени ръкавици, но бил разобличен и изпратен под конвой в гарнизонния карцер. В карцера човекът цяла седмица се тюхкал, дето не бил взел от Славов ръкавици под наем и от силното притеснение получил мигрена, която по-късно му пречела при стрелбите по движеща се мишена. Докузанов попита за какви ръкавици става дума и тогава техникът поясни, че се касае за резервния чифт, който фирмата му дала като награда за голямата му сръчност. Той тайно го отстъпвал на младшите офицери, докато се сгодят.
Портупей-юнкерът поиска спешно да изпробва тези ръкавици. Техникът се съгласи срещу сто лева. Докузанов извади от чекмеджето на масата петдесет лева, а за останалите петдесет разреши на Славов да наблюдава цял ден феерията. Грамофонният техник склони и тогава портупей-юнкерът му отвори прозореца.
След секунда Славов си поиска обратно петдесетте лева, като каза, че тази феерия му е отнякъде позната. Портупей-юнкерът възрази, че това е невъзможно, тъй като Соломоновите острови се намират в средата на Великия океан и до тях може да се стигне само с крайцер. Славов настояваше на своето и дори започна да твърди, че зад феерията се крие някаква шмекерия. Докузнов упорстваше, че няма никаква шмекерия. Тогава грамофонният техник грабна ловната пушка от вестибюлната стена и простреля феерията с два фишека. Тя пламна, сгърчи се и се превърна в изгорял лист хартия. На оголеното зад нея място се разкри кайсиево дърво, по което лазеха гладни гъсеници. След войната тия гъсеници бяха плъзнали по цяла Тракия, защото гасената вар, която ги унищожаваше, беше употребена за дезинфекция срещу холерата.
- Всичко е ясно! - каза грамофонният техник и закачи пушката върху гвоздея на стената. След това нарече портупей-юнкера “Юда Искариотски”. Той веднага бил усетил, че феерията не е никаква феерия, а рекламата за Хавайските острови, която доскоро висяла върху калканната стена на бургаската митница. Като я гледали, хората толкова се размеквали от нежност и ставали милостиви, че било достатъчно да минеш с празна шапка край тях, за да им прибереш и последните грошове от джобовете. Впоследствие някой откраднал рекламата, но полицията отказвала да пусне подир крадеца своите специално обучени кучета, защото имала заповед да съсредоточи всичките си сили в наблюдение на контрабандистите.
Сега, когато злодеянието било разкрито, щял да дойде полицейски пристав и да ни запише имената върху кариран канцеларски лист. По тоя лист щели да ни викат в съда и всеки щял да си получи обратно парите, похарчени за съзерцаване на феерията. Защото това не било феерия, а измама, чрез която един мошеник добивал възможност не само да си измаже къщата, но и да влезе във Военния клуб, откъдето можел да излезе с големи пагони. А не е тайна, че големите пагони още от времето на Бонапарт са тласкали хората към войни, подобни на Европейската.
Като чу тези думи, портупей-юнкерът се появи на съседния прозорец и извика:
- Никой да не си съобщава името! Този техник е престъпник, той застреля нашата феерия право в очите и сега неминуемо го чака строг тъмничен затвор. Нека там курдисва грамофони с ръкавици!
Ние гледахме ту към единия, ту към другия прозорец. Накрая пъхнахме ръце в джобовете и се прибрахме по домовете. Жена ми Есмералда, която шиеше на машина “Сингер” булчински рокли, ме попита каква е била тая дандания. Казах й, че е станало произшествие с феерията от Соломоновите острови. Тя се заинтересува какви ще бъдат последствията. Отвърнах й, че вече в Горна Джумая ще се раждат само грозни деца, че старците няма да дезертират от рая и че Първи пехотен полк пак ще започне да псува мизерията си, поради което улиците ще се напълнят с мръсни думи.
Наистина, след два месеца улиците на града толкова се задръстиха с неприлични думи, че много от тях се качиха върху дуварите. Няколко души между нас не издържаха и отплаваха с месемврийска гемия за Соломоновите острови. Тая гемия обаче не устояла на бурите и потънала, салютирайки погрешно остров Мадагаскар. Ние събрахме помежду си пари и поръчахме панихида. Владиката каза, че хористите му били болни от ангина и поиска от нас да изпеем двугласно заупокойна молитва, но ние отказахме, защото зъбите ни бяха съвсем почернели от псувните по време на войната и не идеше с тях да споменаваме имената на удавените си другари. Тогава до нас се доближиха трима непознати мъже, чиито зъби бяха също черни. Те идваха от град София и търсеха разгневени хора, които да стрелят точно срещу крупно заплащане. Ние им отвърнахме, че през цялата Европейска война не е имало по-точни стрелци от нас. Тогава те ни казаха, че в столицата ни чакат сума далавераджии, които ще ни броят добри пари, за да гръмнем довчерашните им съдружници.
Ние се обръснахме и тръгнахме след тях, без да знаем какво ще излезе от цялата тая галиматия.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар