БЕЛЕГЪТ

Беше Бъдни вечер и всички нощни аптеки бяха затворени. Затова докторът каза на жената да донесе ракия и чаша вода. Ще ги смеси в шепа и ще разтрие детето. Температурата бързо ще спадне и то ще престане да бълнува. Преди да открият амидофена и антибиотиците всички хора се лекували така.
Жената отиде в кухнята и започна да отваря шкаф след шкаф. Накрая се върна и попита дали разтривката може да стане с ром или уиски, тъй като никъде не открила ракия. Вероятно имало в мазето, но не знаела къде е ключът. Апартаментът бил на дъщерята и зетят, а те заминали с приятели да посрещат Коледа в Алпите. Повикали я да гледа детето. Тя се улисала около готвенето на деветте манджи и забравила да го върне от пързалката. После вдигнало температура и тя се обадила в поликлиниката. Чак след половин час оттам вдигнали слушалката. Някакъв глас обяснил, че дежурният лекар е по адреси и не се знае кога ще се върне. Позвънила отново, защото детето започнало да прибледнява от високата температура. За късмет при телефонистката се случил главният лекар, който се съгласил да дойде. “Минах само за секунда – да проверя дали всичко е наред – каза докторът. – Затова и не нося чантата с лекарствата.” И вместо ракия поиска оцет и кърпа, за да направи компрес на челото.
Когато детето се успокои докторът и жената отидоха в кухнята. Тя отвори кутия с бонбони и наля чаша с уиски. Той каза, че бонбоните са достатъчни, извади от джоба на сакото си тефтер с рецепти и попита как е името на детето. “Йоанна – отвърна жената. – Кръстено е на мене. Баща ми и майка ми се запознали в деня на сватбата на цар Борис ІІІ. Когато съм се родила ми сложили името на царица Йоанна – да съм щастлива като нея. Бабите ми много се разсърдили, че не им е продължено името и докато тръгнах на училище не искаха да ме погледнат.”
Докторът изписа върху върху рецептата: “Йоанна, 6-годишна” и се подписа: Красимир Щъркеланов. “Щъркеланов”, прочете тихо жената. “Бащата на дядо ми бил италианец - обясни той. – Дошъл със свои съселяни от Калабрия да павира шосетата на новоосвободена България. Казвал се Джезуалдо Франкантини. Привечер ходел на лов за жаби. Нали знаете, че италианците им панират бутчетата, имат ги за деликатес. Понеже джапал като щъркел из блатната вода, българите започнали да му викат Щъркелана. Оженил се за баба ми Великсина и с течение на времето от Джезуалдо Франкантини станал Иван Щъркеланов.”
- През 1967 година се запознах в Драговищица с един Красимир Щъркеланов. Беше дошъл на студентска бригада – да бере ябълки. Помогна ми, когато се убодох на счупен клон.
- Помня. Ти се беше покатерила на чепато дърво и по десния ти крак се стичаше струйка кръв. Убождането беше високо над коляното. Свалих те на ръце и те отведох зад един храст – да направя дезинфекция. Ти си повдигна роклята и аз засмуках раната. Трябваше да изтегля замърсената кръв.
- Забрави да си отлепиш устните от раната и аз те попитах дали не искаш да ми вземеш цялата кръв. Ти въобще не ме чуваше.
- Бях зашеметен от дългите ти крака.
- Аз се притеснявах, че съм потна.
- Усещах влагата ти по лицето си. И сега мога да я разпозная сред хиляди други миризми.
- После откъсна хартия от бележника, в който записваше колко щайги с ябълки е набрало звеното ти, и го залепи върху раната. Попита ме дали не съм се убола и някъде около гърдите.
- В тоя момент някой зад храста се изсмя.
- Беше най-добрата ми приятелка. Вечерта разказа на годеника ми как си ми прегръщал бедрата. Той ме удари през лицето и на сутринта ме отведе с автобуса в Кюстендил на преглед. Искаше да разбере дали съм още девствена. Беше луд по мене. Отказа се да следва за инженер и се оженихме. Баща му почервеня от яд и изпсува, че съм съсипала живота на сина му. През нощта умря от инфаркт. Мъжът ми стана милиционер. Като се напиеше, вадеше пистолета и крещеше, че щом те срещне, ще те убие. Само смъртта ти щяла да заличи спомена за моята вдигната рокля. След като се пенсионира стана пазач на склад за перални и бойлери. Пак носи пистолет. Сега е на смяна. Ще се върне сутринта.
- И цялата тази негова лудост заради една рана върху крака ти?
- Не. Заради устните ти върху бедрата ми.
- Трийсет години минаха оттогава. Сигурно и белегът се е заличил, а споменът не не избледнява в главата му.
- Белегът се е поизтрил, но продължавам да чувствам около него парене. От допира на лицето ти.
- Покажи ми този парещ белег!
- Ще се разочароваш от наедрелите ми бедра и от сините жилки на вените.
- Ще видя краката ти такива, каквито ги видях зад храста.
Йоанна стана от масата и отиде да нагледа детето. То спеше дълбоко. После се върна и загаси лампата. Съблече халата и прилегна на кушетката. Красимир се наведе и целуна белега. После легна до нея. Трийсетте години между двете целувки се свиха в една минута. Сякаш кръвта от раната току-що е спряла. И той отново поиска да провери дали няма убождане около гърдите.
- Съпругата ти сигурно се тревожи, че наближава полунощ, а теб те няма да разчупиш питката с паричката.
- Отдавна съм вдовец. Жена ми си счупи гръбнака при едно скачане с парашут. Беше решила, че животът й с мен е скучен и ходеше два пъти седмично в авиоклуба. Когато нямаше скокове, сядаше на парапета на балкона и пушеше цигари. Живеехме на осмия етаж. От напрежение да не падне хванах язва.
- Сега се срещаш тайно с жената, която беше на телефона, нали? Заради нея си минал тази вече през поликлиниката.
- Тя много прилича на тебе…Знаеш ли, че те познах, още щом ми отвори вратата?
- И аз те познах. Недей повече да докосваш онази жена. Нали отново се срещнахме.
- А мъжът ти?
- Ще се разведа. Не искам повече да разказва как съм си вдигала роклята за целувки. Ще стана твоя съпруга. Пожелах си го, когато ме сваляше от дървото. Ти беше най-хубавият и най-умният.
- Аз живея над кино “Одеон”. Ще те чакам. Когато решиш – ела. Завинаги! На вратата Йоанна оправи шалчето около врата му и вдигна яката на балтона му. Изчака го да влезе в асансьора и чак тогава затвори входната врата. Провери дали детето спи и се мушна в банята. Пусна душа и дълго стоя под топлата му, галеща струя. Когато се сапунисваше забеляза, че белегът върху крака й е пламнал от руменина.


Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев