19.12.2009 г.

Хляб и ракия

Последна в трамвая се качи възрастна жена с протрита от носене рокля. Високият мъж, който пъхаше в устата си локум, я помисли за контрольорка и моментално си перфорира билет. Жената го приближи, загледа го с настойчив поглед и му каза:
- Елате на погребението на Венко Венев!
- Не познавам никакъв Венко Венев - троснато отвърна високият мъж - нито възнамерявам да ходя на гроба му и да раздавам от локума си за Бог да прости. Диабетик съм и понякога хапвам по нещо сладко - да спре падането на кръвната ми захар. Последният път ми прилоша на Спасовден и оттогава винаги нося в себе си евтин локум.
- Ще ви дам цялата кутия “Пияни вишни”, която купих за опелото, ако дойдете с мен на гробищата - настояваше жената.
- Какво ме интересува някой си Венко Венев, че да му вървя след катафалката! - намръщи се диабетикът.
- Каня ви, защото се страхувам, че никой няма да дойде на гроба му. А поповете претупват ритуала на пренебрегнатите мъртъвци. Сякаш погребват куче, а не човек! Елате поне вие - представителен мъж сте и свещеникът няма да си позволи нехайство.
- Какъв ви е този Венко Венев, че толкова настоявате да ме отведете на гробищата? - попита високият мъж.
- Съсед ми беше - отвърна жената. - Всеки ден му купувах по един хляб, кофичка мляко и половинка ракия. Само на мен имаше доверие. Умря от страх и самота.
-От страх и самота ли?
- Да, господине, а беше здрав, прав и як като вол. Никога не е боледувал. Не знаеше дори какво е хрема. Аспирин е пил само веднъж - когато го заболяло сърцето от изневярата на Силвия Мончева.
- Коя е пък тая Силвия Мончева? - попита мъжът и пъхна кутията с локум в джоба на сакото си.
- Появила се в средата на живота му. Била най-обикновена въртиопашка - каза жената с протрита от носене рокля. - Родила се по времето, когато Венко Венев правел ТКЗС в родното си село. Изучила стенография и машинопис и отишла по разпределение в администрацията на завод “Фаянс”. Директор бил Венко. Взел я за секретарка и бързо лапнал въдицата по нея. До такава степен въртиопашката му се качила на главата, че използвала служебната кола дори когато ходела да си прави маникюрите. Напразно зам.-директорът Христосков говорел на Венко Венев, че Силвия е като червива ябълка - отвън хубава, а отвътре калпава. Директорът си запушвал ушите и ги отпушвал единствено за да чуе от секретарката си, че е най-страхотният мъж на света, че е нейното слънчице, че е... бог.
Венко много се вълнувал от такива думи, но Христосков, който бил развеждан три пъти, му казал, че всички жени бръщолевят едни и същи любовни приказки. Венев пак си запушил ушите, обаче в края на работния ден зам.-директорът го дръпнал за ръката и го повел към ергенската квартира на шофьора на “Фаянс”. Нашият човек допрял ухо до вратата и чул Силвия да нарича шофьорчето “мое слънчице”, “мой бог”, “мой страхотен мъж”. Венко Венев не издържал, ритнал вратата и заповядал на двамата повече да не се мяркат из завода. После силно го присвило сърцето и поискал аспирин.
Понеже случаят се разшумял, шефовете от Голямото добрутро преместили Венко Венев във фабрика “Свила” - за ръководител. След това за четири години станал председател на кооперация “Български накит” и там се пенсионирал.
Тъй като бил свикнал всекидневно да се среща и разговаря с много хора, в началото му било терсене от самотата, но скоро му намерил колая - от сутрин до вечер се возел по трамваите и автобусите и обикалял пазарите, борсите и битаците. Обаче на борсата в “Илиянци” попаднал на двама свои съселяни, които му рекли: “Помниш ли как зорлем искаше да ни вкараш в ТКЗС-то? Ние се опъвахме, а ти ни наклевети в милицията, че сме врагове на народа и ни изпратиха в Белене. Съсипа живота ни, за да се докараш пред новата власт. Утрепа съдбите и на синовете ни - не можаха да станат нито доктори, нито инженери. Затова сега ще ти изпратим биячи - да ти потрошат кокалите!”
След тия закани Венко Венев се прибра блед като платно и се заключи в дома си. Облепи прозорците с вестници и престана да излиза навън. Всеки ден, точно в 8 ч., аз му носех хляб, кисело мляко и ракията. Чуках три пъти и той едва открехваше вратата да ги вземе. Прозорците отваряше нощем - за една минута - колкото да се проветри въздухът. Веднъж ми каза, че вместо възглавница използвал обърнат леген. Така по-ясно щял да чуе стъпките на биячите и щял да нахлупи легена върху главата си, за да се запази от ударите, докато вика за помощ.
Напразно го успокоявах, че никакви биячи няма да дойдат и че всичко това е гола заплаха. Уверявах го, че дори някой да е лежал в Белене заради него, много време е минало и всичко е забравено. казах му, че не съм чула по радиото за нито един случай на саморазправа. За съжаление не ми повярва и след една година умря в своя доброволен затвор. А беше толкова запазен човек - все началнически служби е заемал и можеше още 10-15 години да изкара. Обаче страхът и съвестта му го сринаха.
- Не искам да дойда на гробищата - каза диабетикът и лапна още един локум, защото беше започнало да му прилошава. От такъв като тоя Венко Венев получих захарната си болест. И да ви кажа, госпожо, погребението е равносметка, която всеки прави на живота на другия. Не се чудете, така е! Бих запалил свещ пред кръста на пропил се от унижения добряк, но няма и срещу много пари да отида на опелото на човек, който се е самозабравил, докато птичето на щастието е чуруликало върху рамото му. И не ме кандърдисвайте повече, защото преждевременно ще сляза от трамвая.
Господи, прекръсти се жената, вече пети човек отказва да дойде на погребението, а беше време, когато Венко Венев можеше само с едно устно нареждане да накара всичките трамваи в града да излязат от релсите си и да тръгнат в указаната от него посока!

Разказ от книгата "Фигуранти", ИК "Сребърен лъв", 1998 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар