Капитански пагони за Георги Победоносев

Всяка сутрин в пет без петнайсет моят съсед Георги Победоносев отваря дворната врата и яхва белия си кон. Неизменно извива юздата в източна посока и пришпорва животното. Всички знаят, че отива да убие дракона на злото, но никой не смее да твърди, че именно източната посока е правилното направление към убежището на врага. Като се има предвид, че до злото може да се стигне по която и да е посока на света, то изводът за предпочитаното източно направление може да бъде следният: заставайки с лице към слънцето, горделивите хора се избавят от унижението да тъпчат собствената си сянка, потънала в прахта на дребнавото всекидневие. А за това, че Георги Победоносев е горделив човек, говори фактът, че той не търпи в дома си нито пернишки печки за лигнитни въглища, нито електрически нагреватели, чиято топлина през зимата би съживила гнидите на всякакви паразити и те биха плъзнали по света в размножено количество.
Тази негова нетърпимост към гъсеници, молци и хлебарки някои намират за чудачество, което той съзнателно използва, за да засилва популярността си. Но твърдението е толкова неоснователно, колкото и клеветата, че се стреми да извлече авторитет от обстоятелството, че неговият дом е обозначен с №1 на улица “Устрем” и че е кръстен на християнския светец Георги Победоносец.
По своя път към злото Георги Победоносев избягва разговорите с хора, заковали на стрехите си ветропоказатели. Това са граждани, които говорят извънредно предпазливо и подбират в речта си такива думи, които са в унисон с думите, влачени от въздушното течение.
Той избягва утринните срещи и с раннобудните старци, които го засипват назидателно с героическите си спомени от Балканската война. Всеки от тях настоятелно твърди, че именно той е командвал оръдието, което е простреляло още с първото си гюле щандарт-флага на противниковия главнокомандващ и го е принудил да предаде своите позиции, развявайки пораженчески бялата покривка, върху която са му сервирали шербет.
Георги Победоносев продължава самотно своя път. От разлепените по тарабите некролози го гледат очите на мъртвите му съседи, а зад пердетата любопитно надничат все още живите. За едни от тях той е уличен чистач, който е задължен да набожда върху железна пръчка търкалящите се из пътя хартии, за други е нает от градската управа безработен, който трябва да циментира стоманен лост на оживен кръстопът и да завинти към него указателна табела за автомобилно разминаване, за трети е безопасен луд, изписан преждевременно от психиатрията.
Засрещат го и хора, които не се страхуват да погалят избягала от зоопарка хиена. Те винаги носят в джобовете си захарна бучка. С нея могат да омилостивят всякаква свирепа твар, а също така да спечелят и нови приятели. Тези хора се познават по това, че постоянно държат едната си ръка в джоба, при захарта.
Георги Победоносев учтиво се поздравява с тях, но единствената мисъл, която в момента го занимава, е кои са най-подходящите места в равнината, за да бъдат издигнати там ярко светещи морски фарове, захранвани с трифазен ток. С тяхна помощ много хора биха намерили своя пристан в бурното море на живота и биха се спасили от убийствени крушения. Повечето от съкварталците си Георги Победоносев смята за недостатъчно образовани хора, които не умеят да се ориентират нито по новоизгряващите, нито по постоянните звезди на небето. На тях са им нужни ярки земни светлини. Толкова ярки, че дори да ги заслепят с възможността си за спасение.
Георги Победоносев се отклонява към площада, защото смята, че там е едно от най-удобните места за извеждането на кабел с трифазен ток. Но в най-подходящия край на площада има разпилени семена. Георги Победоносев не може да ги разпознае дали са от бурени или от портокали. Все едно - върху паважа те никога няма да поникнат. Впрочем в чернозема също не биха поникнали, защото са попарени от сланата. Без да слиза от коня си, Георги Победоносев усеща, че миришат на смърт. В тях вероятно ще се завъди епидемия, защото скоро ще започнат да гният. Поради липсата на видима опасност никой не обръща внимание на семената, но ако поне един човек се досети за нея, той би ги замел с най-гъстата метла и би ги хвърлил в средата на най-силния огън.
Георги Победоносев подминава семената и се връща на своя източен път. Върху калканната стена на последната къща има нарисувана с въглен стрелка. Тя може да отведе пътника до градското сметище или до оранжерията за гладиоли на Севдалин Кюскюдериев. Зависи от скритото настроение или от разсеяността на човека. Гладиолите на бай Севдалин се купуват само от случайни пътници. Причината е, че когато беше построена оранжерията, пръв мошеникът Копчалиев я похвали и с тази си похвала завинаги компрометира Севдалин Кюскюдериев в очите на съгражданите си.
Георги Победоносев заобикаля оранжерията за гладиоли, защото ненавижда благовонията. Той смята, че приятните ухания са способни да омекотят походката на всеки войник, тръгнал на поход срещу злото, и да го превърнат в хилав дамски фризьор. Победоносев обича сутрешните часове, защото слънцето още не е отворило чашките на цветята и по този начин миризмата им не може да предизвика умиление и снизходителност в душата му. Ръката му трябва да бъде сурова, тъй като му предстои продължителна битка с дракона на злото. Духът му не бива да знае що е сантименталност и милост.
Последният човек, когото Георги Победоносев среща, е един куц мъж в ливадите. Той не е хром по рождение, а носи вечен трън в петата си. Именно по този трън се различават истинските косачи от сезонните работници с калпаво заточени коси. Мъжът с вечния шип в петата му махва с ръка за сполука. Георги Победоносев му отвръща с двойно повдигане на копието.
Следващата среща е с дракона на злото. Свирепото животно отдалече го усеща и хвърля срещу него огън. Този огън обгаря лявото рамо на Победоносев. Преди да е усетил болката, съименникът на светеца нанася удар с копието в окото на врага си и той изревава от болка.
Яростната битка продължава. Десният крак на Победоносев е облян в кръв, защото ноктите на дракона са се забили в коляното му. В решаващия момент на борбата черното животно отваря широко гърлото си за заплашителен рев преди атаката. Тогава Георги Победоносев го пронизва с копието в гръкляна. Този удар е абсолютно точен и в това няма нищо странно - в казармата Победоносев е служил в снайперистка рота. Истинският боец съзнателно не търси гръдния кош или стомаха на врага, а именно гърлото му. По този начин нито един подлец не може да измоли нито милост за себе си, нито да прокълне неродените синове и внуци на победителя.
Вечерта, крайно изтощен, Георги Победоносев се прибира у дома. Някакви пияни миячи на булеварда го питат кой чисти шосетата в рая, щом там всички хора са еднакво равни пред Бога? Вместо отговор Георги Победоносев изпива с тях една бутилка бира.
В къщи хапва с жена си пържени яйца. Това е единствената храна, която е в състояние да възстанови силите му. Защото утре отново го чака двубой със злото. Всекидневните победи над черния дракон са негова професия. За тези битки той получава месечна издръжка от държавата. Когато натрупа достатъчно рани, ще се пенсионира. Може да му изпишат от странство и инвалидна количка, а копието и конят му ще бъдат зачислени на друг Георги, който обезателно трябва да е служил в снайперистка рота.
- Никой не обръща внимание на героизма ти, защото нямаш дори капитански пагони - ядосва го жена му и вдига от софрата празните чинии. - Достатъчно е да преспиш една нощ, за да се възроди убитото от ръката ти зло. Глупаво е да се заблуждаваш, че след победите ти лошотиите намаляват с по една. От твоето копие светът реално няма никаква полза.
Без да отвърне нито дума, Георги Победоносев се запътва към леглото. Под него се подава овехтяла торба - доказателство, че жена му отново е била насаме с вехтошаря Милован Павликенски. Изневярата с вехтошар е двойна обида за достоен мъж като Георги Победоносев. Веднъж - физически, и втори път - морално. Тази изневяра означава, че жена му го поставя в Стълбата на общественото положение зад подметките на вехтошаря. Вярно е, че в града има само един генерал, с когото е достойно да се изневерява, но той е загубил мъжествеността си вследствие на оръдеен откат в родопските маневри с кодово наименование “Персенк”.
Преди да заспи, Георги Победоносев се прекръства - не от прекалена религиозност, а от благодарност, че няма да живее 969 години като оня Матусал от Библията. Нека и победите, и страданията, и болките да се свършат в границите на нормалния човешки живот. После се усмихва на мисълта, че единственият човек, който го разбира и му съчувства, е художникът Саздовски. Обаче да бъдеш изрисуван в героична поза, още не значи, че някой достатъчно те познава и оценява. Картината е необходима на Саздовски за участие в международната милитаристична изложба “Героика и съвремие”. А истината е, че единственият човек на този свят, който искрено обича Георги Победоносев, е медицинската сестра Магдалена Галилеева. Всеки ден тя промива с кислородна вода раните му, после ги маже с благ мехлем и ги покрива с памучен бинт. Само тя може да прецени колко болка се съдържа в една рана и с каква воля трябва да я пренебрегнеш, за да се явиш отново в строя.
Георги Победоносев не подозира любовта на Магдалена и затова се учудва на нейната молба да й подари запалката си. Галилеева добре знае, че във всяко мъжко палто има по една запалка, но единствено запалката на Победоносев е покрита със слава. След всеки двубой той запалва с нея цигарата си и дълго пуши, докато се успокои от напрежението на битката.
Медицинската сестра наивно вярва, че винаги когато щракне бензиновата запалка, пламъкът й ще извика в мрака лицето на любимия човек. Такава е илюзията на всички влюбени жени по света. А в същото време Георги Победоносев се измъчва от въпроса дали без капитански пагони може да бъде унищожено злото.
Стенният часовник отброява дванайсет удара. Това съвсем не означава, че е настъпил часът на поредното решително действие. Самият часовник е доста стар и при всяко застъпване на голямата с малката стрелка звънва дванайсет пъти. Съпругата на Георги Победоносев казва, че утре ще подари този ръждив боклук на вехтошаря Милован Павликенски. Именно заради него той бил оставил днес в дома им конопената си торба.
Георги Победоносев категорично й забранява да изхвърля часовника. Жена му го упреква в прекомерна лудост и му напомня да си изпие лекарствата, но той напряга слуха си да различи истинския дванайсети час, когато генерал с лампази ще му прикачи на раменете капитански пагони. Ако го пропусне, победите му завинаги ще останат незабелязани, защото в историята не е записан нито един случай на обикновен ефрейтор, надвил дракон.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев