20.12.2009 г.

Белият кон на Пилат

Слезе ли вятър от Вискяр планина, това ще е белият кон на Пилат, който ще вземе върху плетеното си от суданско лико стреме душата на Козма Актабанов и ще я отнесе далече - към Знеполе и Граово. През 1946 година йеромонах Ефрем казваше, че това бил същият жребец, върху който яздил понтийският цар, след като си измил ръцете пред народа с думите: “Аз съм невинен за смъртта на Христос!”
Оттогава всяка вечер земните хали се отварят и пропускат библейския кон. Идва той и отнася човешките души най-напред при Пилат, за да ги съди фарисейският му съд, а после, пряко седемте небеса, ги издига във висините при Саваот, за да усетят по този начин по-осезателно справедливата Божия присъда. И понеже ще бъдем по-дълго време мъртви, отколкото живи, то трябва още докато сме на земята да си направим мислено един въображаем самосъд. Нещо като репетиция за другия съд. По този начин можем да наберем такова самочувствие, че да запалим пренебрежително хартиената присъда на Пилат Понтийски със същата запалка, с която в земния живот сме палили непотребната есенна шума.
За последен път белият кон на Пилат идва миналата година, срещу 18 декември, да вземе душата на един железничар, отишъл си от този свят без мислен самосъд. Защото умрял при катастрофа, причинена от стрелочник, който местел железопътните стрелки не според разписанието, а по лични симпатии.
Сега конят трябва да дойде за Козма Актабанов. Втори ден го чакаха съседите на Актабанов и си наливаха траурна ракия в дома на Козмата. По обяд архитект Калоянов разтвори шперплатовите врати на двукрилия гардероб, извади от дъното му шепа орехови листа с полепнали по тях мъртви молци и каза:
- Хайде да не се въртим повече из тая чужда къща, а да изпълним заръката на мъртвия - когато почине, да облечем дрехите му и с тях да извървим за последен път човешките му пътища.
Архитект Калоянов шумя дълго из гардероба и извади черен костюм с пожълтяла кърпа в малкото джобче. Издуха го от прахта, провря в ръкавите му юмрук и натисна отвътре смачканите подплънки на раменете.
- Ти, Захари, си с най-едър кокал между приятелите на покойника - рече Калоянов. - Облечи този костюм и слез към Софийското шосе. Който те види, ще се спре и ще рече: “Господи! Какво бързолетно нещо е животът! Гледайте - свършили са се земните делници и на бай Актабанов. Сега черно слънце ще му суши потните ризи върху гърба.” А братовчедите, дето му бяха шафери на сватбата, ще поклатят глави: “Най-сетне ще се върне синът на чичо Козма, ще кажат те. Мерак му беше да продаде къщата и да си купи духова музика.”
Двуметровият Захари се изправи до черния костюм, сравни се с него по ръст и ширина и каза:
- Мисля най-напред да отида до розоварната. Ще ме видят масларите и ще кажат: “С тоя костюм, преди да стане кмет, Козма Актабанов влезе в склада с розовите листа, за да добие до края на живота си привличащо ухание.” Нямаше дар слово бай Козма, а страшно му се искаше да увлича след себе си многолюдни тълпи. Успя само веднъж - чрез розовата миризма на костюма си обедини една малка група. Повечето от хората в нея бяха агитатори с начално образование, които уверено твърдяха, че феодалният антагонизъм между Бялата и Червената роза нямал класова основа, а се дължал на гюловия аромат, който възбуждал агресивността на аристократите. Групата се разпадна още преди да стигне партийния си клуб, понеже пред черквата я засрещна друга формация от хора, запътени към кръчмата. Те смятаха, че всички конфликти се пораждат на расова, а не на класова основа.
Двете групи се вкопчиха в кратък двубой. Привържениците на Козма Актабанов претърпяха поражение, понеже бяха с омекнали мускули - резултат от дългите заседявания в клуба.
Под прозореца на къщата на покойника се чуха детски гласове. Захари положи черния костюм върху кушетката и погледна зад пердето:
- Тия деца съвсем пощуряха при нас. Оставиха ни ги родителите им да им берем гайлетата и хукнаха с колите си по морските курорти. Гледам ги, вече цяла седмица ходят в стария завой на реката и търсят скелети на риби. Слагат ги върху гладките си длани и тичат през глава при Есме Шахирова. Питат я с престорени старчески гласове кои са линиите на живота и се смеят, защото избелелите очи на циганката не могат да различат рибените кости от фаталната плетеница на линиите на съдбата.
Архитект Калоянов поклати глава:
- Нека поне те поживеят весело! Не им пречи на игрите!
После се върна към гардероба и отново започна да шумоли из ореховите листа:
- Ти, Михаиле, вземи брезентовата чанта на Актабана и иди на моста. Козмата казваше, че всеки мост е принудителен път за пешеходците, изненадани от водна преграда. На този принудителен път той обичаше да ходи след залез слънце и да разговаря със закъснелите минувачи. Интересуваше се от причините, които са объркали плановете им за деня и поради това едва по тъмно смогват да се приберат. Тези причини той записваше в една тетрадка, която вадеше от брезентовата чанта. Оказва се, че човешкият живот се обърква не само от съществени, но и от несъществени причини. Например - от спирането на часовника. Или от скъсана връв на обувка.
Един ден Актабанов завари Есме Шахирова да се къпе в реката. Затиснала беше шарените си дрехи с камък на брега и се гонеше с тъмното си отражение във водата. Скача след него и му се кара на цигански, че много бързо остарявало. Накрая й се прищя да бъде хем жена, хем риба, защото се обърна на гръб и заплува по линията между въздуха и водата.
Гледа я Козмата, гледа я, отърка с шепи лицето си - да паднат бръчките му в тревата, че да ги стъпче веднъж завинаги - и ми рече: “Архитекте, от година и половина съм вдовец, а вече съвсем забравих криволиците, които правят от човешкото тяло жена.” После запали цигара и изчака кибритената клечка да изгори докрай в пръстите му. Искаше да провери дали ръцете му вече са безчувствени към огън и жена. Сетне с всичка сила извика на Есмето да се облече и да се яви в канцеларията му.
Като го чу, циганката се защура между отразените звезди в реката. Подплашена от кметския му глас, тя беше объркала четирите посоки на света и не можеше да открие брега с дрехите си.
В канцеларията Козмата дълго гледа мократа й коса. После с все сила удари папката с околийската кореспонденция и й забрани да влиза гола в реката при моста. Циганката погледна по стар гадателски навик дланите си, като да търсеше в тях написани за правилен отговор думи, и завъртя в съгласие глава:
- Щом не даваш - не даваш! На, вричам се, че вече хич няма да стъпя в реката!
И направи с наплюнчен пръст един голям кръст във въздуха:
- Ей в тоя възел, дето съм прекръстосала наедно Мохамед и Иисус, ти се заклевам. Ама дали ще ми даде мира моят цигански бог, дето го усещам нощем да ходи с боси табани по обратната страна на кожата ми и да хвърля под клепачите ми катунарски въглени?
Актабанов погледна към нарисувания цигански кръст във въздуха и промърмори, че е свободна и може да си върви. После си облече винтягата и излезе. Мислех, че е тръгнал да се прибира, а той отишъл към библиотекаря на читалището, при когото беше взел стая под наем един пазарджишки фотограф. Въртял се пред къщата, докато библиотекарят не го познал и не го попитал за спешна кадровка при квартиранта му ли е дошъл или за книга. Козмата отговорил нещо уклончиво и влязъл при фотографа. Поискал му снимка на жена, която да прилича на Есмето. Дълго ровил пазарджиклията из чекмеджетата, докато намери такава снимка. Актабанов я платил и си отишъл. У дома си извадил химически молив и я дорисувал, защото жената от фтото била с по-къса коса и с по-малки очи.
Когато заспал, синът му изтеглил снимката изпод възглавницата и със слюнка размазал върху нея химическия молив. Козмата се стреснал, сякаш неговото лице били обезобразили и скокнал да удари сина си. Но спрял ръката си още във въздуха, защото не искал да унижава собствената си кръв, която по наследство течала в жилите на сина му.
Архитект Калоянов размести празните ракиени чаши, направи място върху масата и сложи един бял плик. После търпеливо изписа адреса на околийския отдел “Женитби, раждания, смърт” и пъхна в него некролог и паспорта на Козмата. Подаде го на Захари и му каза пътьом да го пусне препоръчано. Захари отказа да отиде до пощата, защото там работел един телеграфист, който поразително приличал на Козма Актабанов.
Когато Актабанов станал кмет, телеграфистът започнал да се облича като него. Даже се научил да кашля като Козмата. И отговарял на поздравите на съвсем непознати хора, които се обръщали към него с думите: “Добър ден, другарю Актабанов!” Нещо повече - започнал да дава всевъзможни обещания от името на Козма Актабанов и незаконно вдигал от негово име тостове по разни банкети.
За да се разграничи от двойника си, Козмата си обръснал мустаците и започнал да ходи с вратовръзка. Оня направил същото. Тогава Актабанов се вбесил и с юмрук му разбил носа, като по този начин променил лицето му до такава степен, че разликата във физиономиите на двамата станала съвсем очевидна.
Двуметровият Захари казал, че се опасява, като го види телеграфистът в костюма на Актабанов, да не разбие неговия нос. Защото оня дълго време чакал Козмата да слезе от власт или да умре, за да си върне. Желанието за отмъщение не било угаснало с годините у телеграфиста. Той поддържал злобата си по особен начин - всекидневно изписвал името на врага си върху телеграмна бланка, после го изтривал с гума и върху него написвал своето име. Останалото пространство в бланката запълвал с имената на безкомпромисни хора: Цезар, Бисмарк, Гарибалди... След това номерирал телеграмната бланка и я защипвал в специална папка, която прибирал в чекмедже с търкалящи се кабарчета. Всяко убождане в тези кабарчета го настървявало до крайност.
Архитект Калоянов се съгласи, че срещата с телеграфиста наистина крие опасност за живота на Захари, затова каза, че ще даде писмото на авиатора Декелиев. Този Декелиев бил много добър приятел на Актабанов. Приятелството им се обяснявало с някаква голяма тайна между тях. Някои казват, че тази тайна се нарича “Алвиум”. Това е името на едномоторния самолет, с който авиаторът прелитал над Мургаш с групи непоколебими в религията си попове. Издигнати над облаците, те трябвало да видят, че няма никакви следи от ангели. При един от полетите самолетът паднал под върха. Оцелял само пилотът, защото единствен имал парашут. Изпратената от София комисия освидетелствала телата на свещениците, но не могла да си обясни наличието на преспите от перушина край тях. Тогава Декелиев казал на ухото на Актабанов, че “Алвиум” е пресякъл ято от небесни ангели, но Козмата го заклел да мълчи.
По ръцете на летеца дълго време се виждали незарастващи рани, но те не били причинени от горящия самолет, а от разтопено злато. Говорело се, че това злато е от кръстовете на катастрофиралите попове. Срещу него Декелиев си купил съвсем нов щудебекер и се включил в кооперацията “Бърза поща”. Всеки ден тази “Бърза поща” добавяла към пратките си по едно писмо на Козма Актабанов с надпис “За Вероника Василева”. Тя била вдовица на най-богатия чокой в Южна Добруджа и замалко след 9 септември щяла да се омъжи за Актабанов, но се отказала, след като видяла, че годежният му подарък съдържа само пантофи. Това й подсказало, че след сватбата ще бъде обречена на домашна заседналост.
Архитект Калоянов предложил самият той да обуе кметските обувки на Козмата и да замине за Добруджа. Там да открие вече остарялата Вероника и повторно да й връчи пантофи, защото пантофите са най-любимият подарък за старците по цял свят. Надявал се, че от добруджанската вдовица ще научи тайната, която свързвала пилота Декелиев и Козма Актабанов. После щял да продаде тази тайна на някой писател, който да я разгъне във вълнуващ роман.
Според библиотекаря на читалището цялата тайна около катастрофата била известна само на сина на Актабанов. Преди няколко години той го посетил в София по поръка на Козмата. Когато се завърнал, рекъл на Актабана:
- Синът ти скоро ще си дойде. В града не му достига нито слънце, нито въздух. Боядисал е тавана в квартирата си със слънчогледова боя, а стените - с домакинска синка.
Понеже момчето не се върнало, Актабанов проводил библиотекаря отново в София.
- Ей - казал библиотекарят на младежа, - баща ти заръча да се върнеш. Няма да ти води гарез за окепазената снимка. Ще поседиш два-три месеца без работа, докато се окопитиш, после Козмата ще ти издейства пагони на пожарникарски старшина. Ти само ще командваш, а други ще се хвърлят в огъня. Ще ти даде името и авторитета си на заем и ако си достатъчно послушен, може и до майор да стигнеш.
Синът на Козмата отвърнал, че не иска офицерски пагони, а само пари - да си купи меден тромпет. Инструментът му трябвал, за да си запушва устата за опасни тайни. Освен това с лъскав тромпет можеш да вдъхнеш чрез нежна мелодия любов у всяка руса жена, както и да призовеш на война цял един народ.
Архитект Калоянов въздъхна и рече:
- Най-после синът на Козмата ще има тромпет. Но за какво ли ще му е вече - остарял е за любовни мелодии, а болестите няма да го пуснат на война. Поне ще си запушва устата за чужди тайни.
През нощта след раздаването на дрехите архитект Калоянов чу конски тропот. Загърна се в овехтялата си шуба и отвори вратата. Двама небръснати цигани седяха в двуколка с гумени колела, а между тях фелдшерът доспиваше прекъснатия си сън. Те казаха, че преди половин час е умряла старицата Есме Шахирова. Издъхнала с отворени очи, защото безкрайно било любопитството - към живота, който предсказвала на хората.
- Утре ще я погребем - рекоха циганите. - Ще сложим в ръката й кибрит и свещ. Да ги запали там долу, под земята, ако някой дойде да му гледа на ръка. А може бай Актабанов да й поиска огънче за цигарата.
- Откъде взехте този бял кон, за да го впрегнете в кабриолета? - прекъсна ги архитект Калоянов.
- Заварихме го пред вратата на Козма Актабанов - отвърнаха циганите. - Свалихме от гърба му едно овехтяло стреме и го стегнахме в каишките на двуколката. Не дърпаме юздата, защото той сам си знае пътя. След погребението ще го пуснем из ливадите, завързан на дълго въже. Нека продължава да си мисли че е свободен. Когато ни дотрябва, ще придърпаме въжето и свободата му ще свърши. На този номер ни научи животът. Уж ние, циганите, сме свободни хора, обаче въжето ни свършва на сто метра от катуна. По-нататък никой не ни брои за нищо.
На сутринта циганите казаха, че белият кон се е отвързал и е избягал. Те бяха безкрайно сломени - не от смъртта на Есме Шахирова, а от тежестта на навитото въже, което носеха, нанизано на дървен кол, изтръгнат от нечия ограда. Двуметровият Захари обясни, че когато се връщал с черния костюм на Козмата, видял един бял жребец да препуска в западна посока. Върху стремето му със запалени цигари в ръцете разговаряли мъж и жена. Били млади хора, но младостта им била от 1934 година, защото дрехите им били ушити според тогавашната мода. Мъжът махнал на Захари с лявата си ръка, тъй като в дясната му се взирала пъстро облечената до него жена.
- Връщам костюма - каза Захари. - Не му достигаше един ден на Козмата, за да навърши шейсет и три години. Ето, проживях го вместо него. Сега на кого да кажа, че не искам да ми се брои тоя чужд ден в моята биография. Защото трудно е в едно и също време да живееш старостта на двама пенсионери - двойни спомени и болести, двойни страхове и колебания, двойна омраза и двойно разкаяние.
Като чуха тези думи, циганите се уплашиха да не бъдат обвинени по навик в нечии чужди грехове. Захвърлиха въжето на илюзорната свобода и хукнаха в срещуположни посоки, за да не може да ги върне архитект Калоянов с един и същи вик. В отвореното между тях пространство светът започна отново да остарява.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар