21.12.2009 г.

КВАРТИРАНТЪТ

Едно от ламаринените ъгълчета на кожения албум се беше откачило. Захари Коджабашев го намести и го стисна с клещи. После приседна до леглото на жена си и каза:
- Невена, виж – на снимките личи как заедно с теб сме остарявали. Единственото непроменено нещо в нас е оставала позата, в която сме се фотографирали. Ето, тук сме на абитуриентския бал. Застанали сме в края на класа – малко отдалечени от другите. Всички са зяпнали в обектива, а ние се гледаме един друг, държим се за ръце и се усмихваме. Тук пък са ни щракнали на някаква манифестация. Нося знаме. Ти си до мен и си ме хванала под ръка. Другите знаменосци ни гледат и се подхилват. Нас обаче не ни интересува нищо друго, освен любовта. Когато всички викаха: “Ура!” и “Да живее Първи май!”, аз се навеждах към ухото ти и прошепвах: “Обичам те!” А тази снимка е от посрещането на новата 1951 година. Захапал съм цигара със златен мундщук и ти ми я палиш с дълга кибритена клечка. Гледай, гледай – това фото е от Цветница, 1953-та. И двамата сме по на 25 години. Празнувахме твоя имен ден. Облякла си блузата, която ти подарих.
В този момент над главите на двамата гръмна музика. Толкова силна, че полилеят се разлюля.
- Квартирантът на Панайтови пак е пуснал любимия си рап и скача като шимпанзе - каза Захари Коджабашев.
- Господи, - простена Невена – не оставят човека да умре на спокойствие! От къде тия Панайотови намират все луди наематели? Предишният им квартирант подивяваше, щом пуснеше ррр..
- Рокендрол – допълни Захари, капна в една лъжичка няколко капки валериан и я изля бавно и търпеливо в устата на жена си.
След това донесе от кухнята точилката и с нея захвана да тропа по тавана. Вместо да заглъхне, музиката се усили. Мъжът почука още няколко пъти. Към звука се добави и тропот на обувки.
- Ще се кача горе и ще кажа на тоя хлапак да престане да дивее – ядоса се Коджабашев.
- Не са бави много – помоли го тихо жената.
Както бе по пантофи, Коджабашев се качи на горния етаж и позвъни. Никой не отвори. Натисна месинговата дръжка и вратата се открехна. Той я побутна и влезе. В стаята квартирантът подскачаше край сложения на пода касетофон. Щом го видя, младежът се спря за момент, намали звука и насмешливо попита:
- Ти пък от къде се взе бе, дъртак такъв?
- Аз живея на долния етаж и дойдох да ви помоля да спрете тази музика. Жена ми е болна. Лежи. Прекара инсулт. Ако получи втори, не се знае дали ще оживее.
- Е, какво – и аз ли да легна да мра? – ухили се младежът. – Вие сте си изживели удоволствията и сега ви е дошло време да мрете. Стана ли и аз на сто години – като тебе – ще си сипя в уискито отрова и толкоз. Няма да хленча! Или може би сега ще ми кажеш, че вие, при комунизма, не сте живели?
Наемателят надигна шише с уиски и отпи глътка. Едва сега Захари Коджабашев забеляза, че младежът е пиян.
- Аз отново ви моля да проявите разбиране към болната ми жена – каза старият човек.
- Разкарай се веднага, пърхутко такава, защото чакам гости. Тук ще се вихри голям купон.
- За какъв купон говорите, като вие едва се държите на крака? – вдигна рамене Захари. – По-добре легнете да се наспите!
- Ще легна, обаче с две мадами – ухили се отново квартирантът. – Ти лежал ли си с две мадами?
- Аз винаги съм бил почтен човек!– отвърна Коджабашев.
- Сега и да искаш, не можеш да бъдеш непочтен – олюля се с кикот младежът.
- За какви жени ми говорите, като постоянно залитате? – намръщи се старият човек. – Аз едно време изпивах цяла бутилка водка на екс, седейки на парапета на балкона.
- И аз мога същото. Гледай бе, мумийо такава!
Криволичейки наемателят излезе на балкона. Намести се на перваза и надигна шишето. С другата ръка показа среден пръст на Захари. Сякаш някой заля Коджабашев с вряла вода. Старецът започна нервно да диша, направи крачка напред и блъсна младежа. Квартирантът на Панайотови се олюля и полетя надолу, без дори да успее да извика.
Възрастният мъж се върна в стаята и ритна касетофона. Силната музика моментално спря. “Ще ми вика “пърхутка и мумия”, мърмореше Коджабашев, докато слизаше по стълбите към апартамента си.
Щом заключи входната врата, той си изми ръцете и влезе при болната.
- По същия начин ли постъпи, както с предишния наемател? – попита тя провлачено.
- Да! – отвърна Захари и отново отвори албума.
- Благодаря ти. Ела да ме целунаш за лека нощ, любов моя!
Двамата допряха устни за няколко секунди. После Захари загаси лампата и тихо пусна грамофона. Прозвуча валс. Същият, който танцуваха в деня на сватбата си. Старият човек хвана ръката на жена си и тя се унесе в спокоен сън.
След половин час пред входа на блока спря с вой полицейска кола.


Разказ от книгата "Старата улица"
2006 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар