19.12.2009 г.

Рози за наивници

Мъж с черно бомбе на главата търсел изпусната карфица на площад “Александър Батенберг”. Търсел я от високо, защото панталонът му бил изгладен и той се страхувал, че ако се наведе, ще го направи на хармоника. Когато Климент Соколов видял напрегнатото му лице, го попитал вежливо дали желае помощ - от него и от съпровождащия го летец на реактивни самолети Валентин Изидоров.
- Желая, защото работя в една ТЕЦ като огняр и от постоянното хвърляне на въглища в пещта очите ми са вечно запрашени - казал мъжът. - От половин час търся карфица, а с това зрение дори вилица не мога да съзра върху паважа.
Летецът Изидоров помислил, че става дума за златна карфица, извадил от джоба на служебната си чанта лупа за уедряване на топографски карти и с нея заразглеждал паветата.
- Не се вторачвайте много, за да не ви заболи главата - рекъл огнярът със запрашените очи. - Сигурно ви чака отговорен полет. При това не става дума за златна карфица, а за най-обикновена, от рурска стомана.
- Тогава трябва да я търсим с магнит - казал Климент Соколов. - Знам, че и най-ръждивата карфица е ценна, ако е част от някакъв приятен спомен: прикрепяла е книжна лента върху яке по време на митинг, задържала е стръкче цвете към годежна ризи или е крепяла бродирана кърпичка към ревера на сватбен костюм.
- Аз не търся лично моя карфица, а някоя, изпусната от случаен минувач - казал мъжът с бомбето. - Трябва ми, за да се убода с нея. Необходимо ми е да си причиня болка, която да отвлече съзнанието ми от натрапничавата мисъл, дето сума време се върти из главата ми.
Климент Соколов и Валентин Изидоров се вторачили в следите от убождания върху лявата ръка на мъжа. Те приличали на ръждива цедка, изровена от вехтошар из боклукчийските кофи по булевард “Мария-Луиза”.
- Вероятно много често ви гнети тази натрапчива мисъл? - попитали те.
- Доста често - отвърнал огнярът и си свалил бомбето.
Вгледал се в дъното му и въздъхнал. Соколов помислил, че човекът оглежда вътрешността на шапката си, за да констатира дали и през този летен ден е загубил още няколко косъма от оплешивяващата си глава. Защото поради суета олисяващите мъже носят всякакви такета, барети, каскети и филцови шапки дори в най-големите юлски жеги. Споменатата суета обаче се оказва фатална, защото под шапката коренът се запарва и не може повече да държи изтощения косъм. Огнярът нахлузил бомбето на главата си и без да забележи присмеха в очите на къдравия Соколов, рекъл:
- От доктор Софрониев знам, че една болка се надделява чрез друга. Втората задължително трябва да бъде по-силна от първата. Тя отвлича вниманието ти към друга мисъл, която знаеш как да контролираш и владееш.
- Това е голяма глупост - възразил летецът на реактивни самолети, - но нямам време подробно да се обоснова, защото трябва да гоня автобуса за аерогарата. След час ще имам продължителен полет в северозападна посока. Да ви кажа откровено, тази посока ми е неприятна, понеже трасето в следобедните часове на деня е пълно с въздушни ями, но нямам друг избор. Не искам обаче да се убождам, за да си натрапя приятната мисъл, че летя в югоизточна посока, която е без ями - завършил иронично Валентин Изидоров.
Огнярът му пожелал попътен вятър, сякаш реактивният двигател е детско хвърчило, което се влияе от най-лекия полъх на въздушните течения.
- Вятър е нужен предимно на кебапчиите, за да не се умирисват на скара, но не и на мене - отвърнал весело пилотът.
Чак сега мъжът с бомбето разбрал, че Изидоров си прави с него майтап и за да излезе от положението си на смутен наивник, запалил евтина цигара “Мелник”. От своя страна Климент Соколов не изказал пожелание с думи, а с палеца и показалеца направил кръгче, което на езика на хората от въздухоплавателния бранш означава: “Успешно излитане! Безаварийно кацане!” Огнярът взел Соколов за началник на летеца, а кръгчето - обещание за медал след отговорния северозападен полет.
- Не съм му началник - опровергал го Климент Соколов. - А вие каква мисъл постоянно гоните с карфица от главата си?
Огнярът с бомбето разказал, че на някакъв събор в пазарджишкото село Ветрен се запознал с червенокоса жена. Голяма част от това, което тя му казала, той не разбрал, понеже му говорела зад букет от полски цветя или се смеела на куция циганин Трайчо Фъртунов, който яздел гърбавия кон Вихър и контролирал да не се пролива излишно вода при изстудяването на дините под чешмите. Огнярът предполагал, че й е направил впечатление, но не на хорото, защото играел “Елено моме” с нелъснати обувки, а тя все го гледала в краката и му поправяла сбърканите стъпки, а когато вдигнал пейката с четирите гладни баби, дето бързали да се наместят в левия край на софрата при баницата със сирене.
Като го видяла силно запъхтян, червенокосата му дала да пие от нейната оранжада. След като се успокоил, жената му продиктувала телефонния си номер. Огнярът поискал за момент червилото й и с него записал върху дъното на бомбето си номера, понеже никога не носел в себе си химикал и тефтерче. От този ден постоянно мислел да й се обади - затова носел бомбето на главата си, а не поради напредналата плешивост - но не смеел, тъй като на събора във Ветрен я излъгал, че работи като брокер. Той случайно изтървал тази дума, без да знае значението й. Видял я в заглавието на някакъв вестник, който се въргалял по перона на подуенската гара.
В действителност, както вече бил споменал, той работел като огняр в смяна “А” на една софийска ТЕЦ. Колегата му от смяна “Б” живеел също такъв ограничен живот и също не знаел какво е брокер. Не можел да му услужи с биографията си, с която да се представи пред жената от събора. За сметка на това временно му дал да поноси ръчния му часовник, спечелен преди три месеца от Държавната лотария - дано му провърви в любовта с червенокосата.
Мъжът с бомбето вдигнал левия ръкав на ризата си, за да покаже часовника, но в този момент се чул металически звук и той пребледнял при мисълта, че може лотарийният късмет на колегата му от смяна “Б” да се е изхлузил от ръката му и да се е разбил на паважа. Оказало се, че едно момче, което от голямо лукавство започнало да добива физиономията на лисица, хвърляло обезценени монети подир минаващите момичета, за да привлече вниманието им върху себе си. Те оставали разочаровани, защото вместо хубавец от френската гимназия намирали пред себе си хитрец, от чиято лисича грозота би се обърнал кръгом дори родоначалникът на всички мошеници по света - Одисей, описан от стареца Омир хиляда години преди да се роди друг световноизвестен хитрец Пилат Понтийски.
Успокоен от факта, че нищо лошо не се е случило с лотарийния часовник, огнярът от смяна “А” казал на Климент Соколов:
- Когато желанието да телефонирам на червенокосата жена стане непоносимо, аз вадя от ревера на сакото си карфица и се убождам по съвета на доктор Софрониев. Започва да тече кръв, аз влизам в най-близката аптека да търся памук и риванол, аптекарките ме питат разтревожено дълбока ли е раната и ме насочват към поликлиниката в съседната улица да ми бият инжекция против тетанус. Цялата тая дандания ме отвлича от мисълта, че нямам достойна биография, с която да взема акъла на червенокосата.
Днес отново се сетих за нея, обаче бях забравил, че съм дал карфицата на главния инженер на ТЕЦ-а да си извади трънче от палеца и започнах да търся някоя изтървана на площада игла. Ще я дезинфектирам чрез пламъка на запалката си.
- Доктор Софрониев не ви ли е казал, че този вид дезинфекция е доста опасен? - попитал Климент Соколов.
- Софрониев не е никакъв лекар, а огняр от смяна “В”. Когато разбра, че колегата от смяна “Б” е спечелил ръчен часовник от Държавната лотария, той ми каза: “Първане, изглежда, че ние с тебе сме най-смотаните хора на тоя свят. Умеем само въглища да хвърляме в пещта. Нищо друго. Нека направим нещо за самочувствието си в това гадно време. Ти ми викай на мене “доктор Софрониев”, а аз тебе ще те наричам “архитект Първанов”. Поне хората в трамвая да ни гледат с уважение.”
Съгласих се, защото никой не иска да се чувства като простак. Сега давам 1000 лева на всеки, способен да ми измисли биография, с която достойно да се представя пред червенокосата хубавица. Мъчих се дълго, но не мога сам да си я измисля, защото нито подходящи книги съм чел, нито съм другарувал с интелигентни зъботехници, митничари и диспечери. А не впечатлиш ли една жена с биографията си, ще се порадва ден-два на мускулите ти и ще те зареже като скучен тъпанар. Вие случайно не можете ли да ми услужите с вашата биография или с биографията на летеца?
- Самият аз не измислям биографии, а само давам кураж на обезсърчени хора. Мисля, че биографията на пилота няма да ви послужи. Той обикновено се прибира у дома след полунощ. Това е времето, когато всички недоволни и нещастни жени плачат едновременно. Неговата съпруга също плаче, но той не намира в себе си смелост да я попита защо реве. Страхува се да не му отвърне, че се е излъгала в него. Представяте ли си как ще му се скапе самочувствието при този отговор. Та всички знаят, че летците са най-мъжествените и най-предпочитаните за брак хора.
Довечера пак ще се прибере в полунощ. Тя пак ще плаче. Посъветвах го този път да седне до нея и да й говори нежни думи. Но преди това да се огледа за остри предмети - ножици, игли, ножове и куки за плетене. Щом ги види, да ги отнесе в банята и да ги заключи, тъй като острите предмети внушават желание за нараняване. Когато се говорят нежни думи на една жена, тя трябва да е далеч от всичко, което напомня за жестокост, кръв, сълзи, болка и страдание. Дори ножът за хляб не вдъхва доверие в такива интимни моменти. Градинарското ножче за ашладисване - също. Парадният гвардейски кортик - и той. Стилетът за разрязване страниците на брошури - също.
След като й поговори с топъл глас половин-един час, казах на летеца да я покани на танц. Нека омаята на думите да намери продължение в прегръдката и в темпото, което ще наложи. Ако тя се подчини на ритъма му, значи причината за сълзите й не е в него и тя няма да го изостави. Ако пък след танца жената потърси кристална ваза, за да сложи цветето, което му дадох, преди да се срещнем с вас, значи, че тя желае да увеличи уюта в дома си, за да стане той още по-привлекателен за него. Сигурно ще го укори, че цял ден е държал това цвете в служебното си куфарче, но той няма да даде ухо на този упрек за повяхване, защото ще си мисли за общия живот, който ще продължат да живеят.
Трябва да ви кажа, че летецът е прекарал детството си при баща си - пазач на морски фар на един остров. Именно от този остров идва страхът му от самотата. Валентин става ужасно неспокоен, когато знае, че пилотираният от него самолет е почти празен от пасажери. Не обича да се вози сам в кола, затова продаде пежото си и сега пътува с градския транспорт. Колкото по-претъпкани са автобусите, толкова по-добре се чувства.
Всъщност сега си мисля, че моята биография е по-подходяща за представяне пред жената от ветренския събор. Ще я започна с въпроса: “Вярвате ли, че и в рая има кофа за боклук?”
- Не вярвам - отвърнал замислено огнярът, - там е топло и няма нужда от печки, които превръщат въглищата в сгур и пепел. Доктор Софрониев казва, че в рая е толкова лъчезарно, че всякакви скарлатинени бацили, отровни микроби и маларични вируси изгаряли. Зъбите на пепелянките, хоботите на кърлежите и ужилванията на осите не предизвиквали възпаления, поради това нямало нужда от марли, бинтове и памуци, които след употреба се хвърлят в кофите за боклук.
- Не е така - прекъснал го Климент Соколов. - В рая също има кофа за боклук. С положителност знам, че в нея е захвърлена ябълката, която Ева дала на мъжа си да захапе. Там е и повехналата роза, която Адам подарил в деня на сватбата на невестата си. В кофата се търкаля и тръненият венец на Исус.
С моя съсед Панайот Гълъбов преди години се бяхме уговорили, който пръв напусне тоя свят, да се върне на 41-вия ден след смъртта си и да донесе нещо от рая. Естествено, най-безопасна и незабележима може да бъде кражбата от кофата за боклук. Нея всички ангели и светци са я загърбили с презрение. Тя е без всякакъв надзор. Разбрахме се той да се върне при мене като гълъб, а аз при него - като сокол. Сам разбирате, че това решение ни бе подсказано от нашите фамилни имена.
За съжаление преди две лета Панайот се удави в морето край Бургас. Спасителят помислил, че за пореден път си прави майтапи с виковете за бедствено положение и не му се притекъл своевременно на помощ. Погребах Панайот, пих една траурна ракия и го позабравих. Но на 41-вия ден след кончината му един гълъб се промуши през фортачката на прозореца в кухнята ми, удари се в кюнеца на готварската печка и издъхна. Спрях радиото, което свиреше джазова музика, и се наведох над птицата. В човката си тя стискаше някакво зърно. Разбрах, че това е самият Панайот, долетял от рая, за да спази уговорката ни. Успял да задигне семе от небесната кофа за боклук. Може да е от трънения венец на Христос или от розата на Адам, или от дървото на живота, под което Господ е забъркал кал, за да направи птиците, влечугите и хората.
Посадих в една саксия от изсъхнала бегония зърното и зачаках отговора на въпроса относно вида на семето. Напролет се появи зелен стрък. Толкова бързо растеше, че можеше да се забележи с просто око. От пъпката на върха му се разтвори жълт диск. От него пък щръкнаха листа като слънчеви лъчи. На пръв поглед приличаше на недозрял слънчоглед. Или на ореола на свети Димитър Солунски. А можеше да се приеме и за уголемен от райската горещина медал “Герой на труда” на някой контрабандно попаднал в божието царство атеист. Но най-много приличаше на розата, която Адам е подарил на Ева в деня на венчавката им.
Необикновеността на розата се доказваше и от факта, че цветето привличаше към себе си стрелките на всички компаси сякаш претендираше то да бъде основният пътепоказател в пътните карти на всички екскурзианти, туристи и участници в автопоходи и колоездачни обиколки. Освен това часовникът на всеки, който вземаше цветето в ръка, започваше в 10 часа изненадващо да свири Менделсоновия марш. Известно е, че това е часът на Адамовата сватба, който и до днес се спазва от внуците и правнуците му.
Имаше и друга изненада - тромпетът на братовчед ми, солист в Софийската филхармония, престана да възпроизвежда призивни и бойни сигнали. С него стана възможно да се свири само пасо-добле, аржентинско танго и кубинска ча-ча. А къде в партитурите на Берлиоз и Моцарт има ноти за пасо-добле и ча-ча? Обвиниха братовчед ми, че е повредил инструмента, за да не свири “Танхойзер” от Вагнер и “Пер Гинт” от Григ и го изгониха от оркестъра. Сега той е толкова депресиран, че не иска да види духова музика дори да е сформирана само от устни хармоники.
Първото цвете от розата на Адам подарих на Лиана Иванова. Тя е частна учителка по есперанто. В свободното си време шие гоблени: “Испански циганки танцуват болеро”, “Хрътките на лорд Хамилтон”, “Планинска хижа в Тирол” и други. Омагьосах я с това цвете и се ожених за нея. След година се разведохме по две причини. Първо - аз не желаех да й казвам на есперанто “Добро утро, любов моя!”, тъй като този език е изкуствен и нереален, а любовта е най-естественото и реално нещо на света. И второ - тя не успя да изшие на гоблен розата на Адам и се изложи пред всички мои роднини като смотана бродирачка.
Ако искаш, само срещу 1500 лв., които в наше време са нищо пари, ще ти продам една райска роза. Когато я подаряваш на твоята червенокоса позната, разкажи - как гълъбът на Гълъбов е връхлетял през прозореца на къщата, строена уж по твои архитектурни планове. Кажи - че си се преквалифицирал в брокер, който оценява нещата около нас само спрямо фиксинга на щатския долар и стойността на адамовата роза. Попитай я кога ще намери време да се срещнете, за да й подариш такова цвете.
Климент Соколов извадил от една найлонова торбичка с надпис “Пазарувайте само в нашия магазин” райска роза и я подал на огняра от смяна “А”. Той пък от своя страна се бръкнал за 1500 лв. и рекъл:
- Вярвах, че лотарийният часовник на колегата от смяната “Б” ще ми донесе късмет, но не очаквах, че ще е точно днес.
И се запътил към първия видян от него уличен телефон. Свалил си бомбето, за да си припомни написания с червило номер, и завъртял шайбата:
- Ало, обажда се брокерът, с когото се запознахте на събора в пазарджишкото село Ветрен.
- Господи, колко дълго чаках да ми позвъните - отвърнала червенокосата жена.
- Извинявам се за закъснението, но ми се случи много странна история. Мой починал приятел се превърна в гълъб и ми донесе от рая семе от розата, която Адам подарил на Ева в деня на сватбата им. От това семе поникна цвете, което искам да ви подаря тази вечер. Ало, защо мълчите?
- Тази роза не прилича ли на недорасъл слънчоглед? - попитала след кратка пауза червенокосата жена.
- Да, но това е само привидно - отвърнал огнярът с бомбето.
- Не е привидно - казала жената. - Вземете влака и слезте на гара Мирково. Там ще видите много такива “рози” да жълтеят около железопътната линия. Бившият ми съпруг Климент Соколов бере тия хилави слънчогледи и ги продава на наивници по площад “Александър Батенберг”. Неговият девиз е: “Умните живеят от глупавите, глупавите - от труда си!” Днешното време е пренаселено с глупаци и с хитреци. Върнете му веднага скапания слънчоглед и си вземете обратно парите! Какъв брокер сте, като сте се оставили да ви излъже един мошеник със средно образование?
Червенокосата жена хлопнала слушалката на телефона. Огнярът Първан Първанов се обърнал, но от Климент Соколов нямало никаква следа. Един реактивен самолет прекосявал небето над площада в северозападна посока. “Ще кажа на доктор Софрониев, че баламурници има не само между кирливите огняри в тецовете, но и сред нафуканите пилоти на реактивни самолети”, помислил си “брокерът” от ветренския събор и зъхвърлил през рамото си розата на Адам. За да се успокои, извадил цигара, обаче вятърът, образуван от полета на реактивния самолет, все гасял запалката му. “Цял живот пещи паля, а сега една цигара не мога да захвана”, изругал огнярът и загърбил въздушното течение.
Когато вдигнал очи, видял своята роза, паднала до циментово кошче за отпадъци, претъпкано с хилави слънчогледи. Няколко навъсени мъже го доближили и попитали в коя посока е офейкал Климент Соколов.
- Не видях, защото говорех по телефона - отвърнал Първан Първанов, - но като ви гледам колко сте много, мисля, че е тръгнал към най-близката банка да внесе парите от продадените днес слънчогледи.
Навъсените мъже хукнали към най-близката банка, а огнярът се навел и хвърлил своята адамова роза при другите в кошчето. Нещо го уболо в пръстите и бликнали няколко капки кръв. “Може би това не са хилави слънчогледи, расли край железопътна гара, а истински райски рози, защото имат бодли, помислил огнярът. Къде се е чуло и видяло слънчоглед с бодли?” Първан Първанов изтрил кръвта с носната си кърпичка и погледнал лотарийния часовник на ръката си, за да прецени колко време му остава до застъпването на смяна. Стрелките върху циферблата показвали 10 часа - времето на сватбата на Адам и Ева. Дори му се сторило, че чува Менделсоновия марш. Върнал се при уличния телефон, за да попита червенокосата жена за точното време, но номерът в дъното на бомбето бил нечетливо размазан. “Аз ли ще трябва да преценявам кое е райска роза и кое недорасъл слънчоглед, ядосал се “брокерът”, запалил нова евтина цигара и тръгнал унило към своята ТЕЦ.

Разказ от книгата "Фигуранти", ИК "Сребърен лъв", 1998 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар