20.12.2009 г.

ШПЕРПЛАТОВИ ЦИГУЛКИ

Мъжът, който снабдяваше с кислородни бутилки санаториума за астматици, държеше в дясната си ръка червено куфарче с надпис “Лорол”. До него стоеше друг, с професионален фотоапарат на врата, и гледаше намусено към земята.
Двамата се качиха в автобуса за една спирка – до “Каптажа”. Мъжът, който снабдяваше с кислород санаториума, перфорира билетите и се наведе към ухото на оня, с фотоапарата . Няколко пъти му повтори, че когато жена му се разболяла от рак, той, с риск да влезе в затвора, контрабандно я снабдил с животворното английско лекарство. Тогава не поискал пари, но сега дошло времето на свой ред да потърси услуга.
Работата била съвсем проста. Оня ден, докато се басирал със собственика на стрелбището, че гърбом, с помощта на джобно огледалце, ще удари още от първия път най-дребната мишена, забелязал някакъв човек със старомоден шлифер. Не приличал на болен от задух, търсещ голата ламаринена танцьорка, която при сполучлив изстрел пада по гръб и си вдига краката. (Тя била предпочитана цел, защото създавала фалшиво самочувствие у болните мъже.) Непознатият не гледал нито пушките, нито мишените, а се взирал в стрелците. Сякаш се нуждаел от партньор с нетрепващо лице - за покер. Върху ревера на шлифера му нямало следа от дупка на значка, което говорело, че е потаен и че не обича да се издава чрез каквито и да било значки или други външни белези.
Мъжът, който снабдявал с кислород астматиците, му предложил пушката си - да простреля вятърната мелница. Всъщност искал да провери дали има склонност към поразяване на безсмислени цели, но оня предпочел мишената с цигуларя, който се покланял и свирел цигански напеви.
В края на циганската мелодия мъжът с шлифера извадил цигара и поискал от кислородния снабдител огънче. Вместо да запали папиросата, той го придърпал настрана и тихо му казал, че желае да говорят по много важен въпрос.
Започнал с това, че когато се разхождал около санаториума, видял при “Каптажа” три дървета. По кората им имало издълбани мъжки и женски имена, обградени в сърца. Това били имената на болните, които знаели, че ще живеят по-малко от връстниците си и бързали да се насладят на извънбрачните лудории. Той си съблякъл шлифера, преметнал го върху клоните на първото дърво и започнал да опипва кората му, сякаш търси място да впише името на любовницата си, но всъщност с камертон прослушвал резонанса на дървесината. Средното дърво отговорило със същия звук “ла”, който бръмчал в камертона. Точно от такива дървета непознатият мъж с шлифера правел цигулки и ги продавал по 200 долара на солистите в първокласни оркестри.
Трудно се намирали подобни дървета – трябвало да растат на подветрен баир, да смучат гъсти, минерални сокове и да се огряват от косо падащо слънце. Дори да откриел такъв екземпляр, той нямал право да го отреже без съгласието на лесничеите. В случай че го уловят, щели завинаги да му запечатат работилницата.
Човекът с шлифера предложи на кислородния снабдител да отреже срещу 20 лева средното дърво. Резачката “Лорол” бръмчала толкова тихо, че нито един лесничей не можел да я чуе от сто метра. Поваленият ствол трябвало да бъде нарязан на място на парчета и напъхан в чувал.
Снабдителят се съгласи веднага, грабна резачката и взе да уговаря приятеля си с професионалния фотоапарат за компания. Хем да не сбърка в сумрака дървото, което отговаря на звука “ла”, хем да наблюдава за тръгнали от автобусната спирка към “Каптажа” любовни двойки.
Оня, с фотоапарата, отвърна, че не е съгласен с отсичането, защото около трите дървета си изкарва прехраната, снимайки болните от санаториума. Снабдителят му припомни, че жена му е още жива благодарение на неговото лекарството. И му предложи на следващия ден, след отрязването, да посадят фиданка. Ще изсипят в корените й цяла кофа суперфосфат и тя за две години ще израстне колкото другите две. А от нарязаното дърво човекът с шлифера щял да издялка дванайсет нежни цигулки – цял оркестър, който може да те успокои, дори когато си изхвърлен като парцал на улицата. В противен случай оркестърът щял да бъде от шперплатови цигулки. Скрибуцането им щяло да прави хората свирепи, а никой не желае да се снима с жестоко лице. И сума фотографи ще се скитат безработни.
На следващата вечер автобусът спука гума на пътя между санаториума и “Каптажа”. Всички слезнаха да наблюдават помпането с изключение на фотографа. Той седеше на последната седалка и крепеше между коленете си малка фиданка. Личеше, че с какъвто и камертон да я пробват, тя никога няма да отговори с “ла” и едва ли някога някой би я нарязал за цигулки. Заради крехката й дървесина не биха я отсекли и за парапет на мост, още по-малко – за било на покрив. Но върху меката й кора и най-обезсиленият от болестта астматик може да изпише името на последната си любима, да добави своето и да ги обгради завинаги в контурите на едно голямо сърце.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар