20.12.2009 г.

Пасажери за рая

Първоначално благоуханието амбра било използвано само от въздухоплаватели. И братя Монголфие, и граф Цепелин носели в джобовете на палтата си амбра, затворена в матирани шишенца, за да ги предпазва от опиянението на висините. Достатъчно било веднъж да вдъхнат от нея, за да ги обхване носталгия по напуснатите домове. До такава степен разкаянието замъглявало погледа им, че в бързината да се върнат, те не различавали варосания кръг за приземяване и се спускали рисковано върху лъскавите гърбове на езерата.
Като аптекар съм се мъчил чрез дестилация да разгадая тайната на амбрата. При един случаен опит открих, че е достатъчно тя да бъде загрята на електрически котлон до 90 градуса по Целзий, за да се види, че е съставена от няколко крайно необходими за човека миризми. Най-напред се улавя ароматът на роза фолианта, чрез която стигналите до сребърна сватба госпожи възвръщат притегателната си младежка сила. След това се усеща успокоителната миризма на динарска мента, която поражда малодушие у планинските хищници и така запазва каракачанските стада от грабеж. Накрая идва дъхът на санитарен карбол, който фелдшерите пръскат срещу смъртоносни епидемии. Капитан Ландоров ми е казал, че между тези миризми сноват и други ухания - от сандалово дърво, от хлебна палма, от тиролски еделвайс и т.н. - но аз не мога да го потвърдя, защото никога не съм излизал в чужбина.
Преди години Ландоров също е съхранявал амбра на пасажерския си кораб “Ариел” и я е използвал да всява тъга по родината сред онези пътници, които, замаяни от водната шир, яростно се противопоставяли на завръщането си. От целия двумачтов кораб на Ландоров днес е останала само една кристална мастилница. Лявото - гнездо е било заредено с червено мастило, а дясното - със синьо. Обикновените събития капитанът записвал със синьото мастило, а всички извънредни случки е описвал с червеното. Чел съм подробно този шарен дневник, но той не е довършен, защото в Саргасово море Ландоров си е наранил палеца при опит да улови летяща риба и е получил възпалителна инфекция.
Наскоро капитанът предложи мастилницата на Морския архив за 500 лв., но там му отвърнали, че могат да я приемат само ако е придружена от две свидетелски показания, които недвусмислено гарантират, че това е мастилницата на първия български туристически кораб, извършил рейс по маршрута на Христофор Колумб.
Въпреки че не съм стъпвал на “Ариел”, аз написах такова свидетелство, защото миризмата на амбра, излъчваща се от мастилницата, беше съвършенно еднаква с арабското благоухание, което известният дрогерист Евстати Филипов донесе през 1929 г. в дузина шишенца от Дамаск. При една буря в Босфора закупеното от капитана матирано шише с амбра се спукало и напоило мастилницата. От този ден носталгията обхванала и Ландоров и повече не му позволила да напусне Бургаския залив.
Дирекцията на Морския архив не прие моето свидетелство и препрати Ландоров към единствения жив член на екипажа на “Ариел” - машиниста Теофилов. Капитанът се учуди, че освен него има още читави матроси, но отиде заедно с мен в гарсониерата на Теофилов.
Щом се отвори вратата, аз веднага познах в Теофилов човека, който до миналата година често идваше в аптеката ми за успокоителни таблетки. Оплакваше се, че привечер в ушите му се появявало свистене, типично за пасатните ветрове. Тези ветрове ускорявали подмолните течения на океана и се налагало Теофилов с удвоени сили да вдига парата, за да остане корабът на дрейф, докато определи местонахождението си спрямо скритите рифове. После престана да идва, защото се оказало, че при затворен прозорец не се долавяло никакво свистене.
Когато влязохме вътре, видях, че и в предобедните часове прозорецът стои затворен. Теофилов ми обясни, че така по-добре чувал какво говорят съседите зад стената. Те били странни хора - до миналата седмица мъжът наричал жена си Кармен и - крещял при всяка изневяра, а сега - викал Жулиета и се кълнял във вечна любов. Капитан Ландоров му изтъкна, че за любов и за изневери се е говорело непрекъснато и на кораба “Ариел”, когато плавал в дирите на Христофор Колумб.
Теофилов си спомни за този рейс, защото собственоръчно проверявал билетите на пасажерите, качващи се от Бургаското пристанище. Всички приличали на бегълци към рая - носели в куфарите си различни удоволствия: бадемови шоколади, папироси с мундщук от слонова кост, ветрила от паунови пера, любовни книги на френски език, грамофонни плочи с аржентински танга и прочее други неща. Само двама души нямали куфари - единият бил доктор, който отровил приятеля си с погрешна рецепта и сега го търсела полицията, а другият бил бледен човек, който в пубертета си срещнал вълк и сърцето му паднало от страх. Ландоров припомни, че тези двамата разпределил в обща каюта, за да си осигури лекарска гаранция, ако болният внезапно умре при някое морско вълнение.
Последен на палубата стъпил един съвсем омърлушен човек, който по легитимация бил на 35 години, но от много общувания с жени изсъхнал като старец. За него веднага се залепил някакъв клюкар и започнал да му разказва разни истории. Понеже били непристойни, клюкарът му ги шепнел на ухото, далеч от групата вдовици.
Споменатите вдовици били съпруги на минни инженери, които инспектирали южнобългарските рудници. При някакво спречкване с директор на мина единият от инженерите нервно запалил цигара и възпламенил пълзящия в галерията газ гризу. Работещите в съседния коридор миньори помислили, че на земята е настъпило Второто пришествие, защото над главите им теренните пластове започнали да се изместват в източно направление. Копачите светкавично изскочили през западния отвор и тогава разбрали, че се касае за вътрешна експлозия.
Чрез застрахователното агентство вдовиците получили обезщетение и за разтуха предприели екскурзия с кораба “Ариел”. Когато научили от Ландоров, че далекогледът на десния борд има видимост до петдесет мили, те го насочили пряко към небето и нетърпеливо чакали да се разпръснат облаците с надеждата да видят мъжете си, насядали около масата на архангелите. Скоро обаче изоставили далекогледа, защото се увлекли по играта на комарджиите от четвърта и пета каюта. Женските им успокоителни ръце се оказали крайно нужни на изпадналите в дълбока депресия победени играчи.
Най-слаб интерес към пътешествието проявявал шахматистът от дванайсета каюта. По цял ден играел шах сам със себе си - белите фигури местел с бяла ръкавица, а черните - с черна. Всяка победа, която едновременно била и поражение, посрещал равнодушно, затова и мелодиите, които свирел на мексиканска китара, били без думи и не можело да се разбере дали са ликуващи по съдържание, или са пълни с печал. Той единствен не изпитвал любопитство към опънатата в столовата Колумбова карта, върху която капитанът всеки ден с пунктир нанасял изминатия път.
Мексиканските мелодии подтикнали пасажерите към тайни влюбвания и изневери. Когато вдовиците протрили траурните си обувки от разходки по палубата, фабрикантът от първа каюта им подарил каучукови сандалети. Те били толкова безшумни, че не се чувало нито в коя врата влизат жените, нито от коя излизат. Лекарят с погрешната рецепта също тръгнал по наклонената плоскост на удоволствията и оставил сърдечноболния да взема сам лекарствата на всеки кръгъл час. Известно униние настъпило, когато се разбрало, че половината от грамофонните иглички са вече изтъпени, но Ландоров възвърнал оптимизма с думите, че в северноамериканското пристанище Провиданс има специална работилница за заточване на иглички.
Щом “Ариел” нагазил в топлото Саргасово море, капитан Ландоров раздал на всеки пасажер по едно лимонадено шише с океанска вода за спомен. След това всички се подписали с червено мастило в дневника на кораба. Запалили и бенгалските огньове, не защото се било свечерило, а защото тъмна мъгла внезапно обхванала плавателния съд. Капитанът се качил на своя мостик и започнал да направлява кораба слепешката, само по компас и по слух. Същия ден се получило известие, написано с морзова азбука, което съобщавало, че пристанището Провиданс не приема туристически кораби, тъй като в Карибския район върлувал коремен тиф.
Обезпокоен за здравето на пасажерите и на екипажа, Ландоров извикал от мостика “Пълен назад!”, но срещнал съпротивата на комарджиите и на вдовиците, които искали пътят да продължи, променен по картата на Фернандо Мегалан. За да възбуди у хората носталгия, капитанът напръскал палубата с амбра. Чак тогава съвестта заговорила у тях и те гузно се разотишли.
Всичко това капитан Ландоров е описал в дневника си, но пасажерите отдавна са измрели и не могат да го потвърдят. Последен починал човекът с падналото сърце. Теофилов го срещал наскоро и онзи му казал, че е още жив, защото продължавал да взема лекарствата на всеки кръгъл час.
В края на гостуването капитанът помоли Теофилов да се разпише на две места в документа за мастилницата. Машинистът попита защо толкова иска да продаде тая мастилница и капитанът призна, че му трябват пари за кръщене. Понеже самият той нямал деца, една многодетна майка се съгласила да нарече последния си син на негово име. Тържеството било насрочено за неделя и щяло да струва 500 лв.
Обаче машинистът Теофилов отказа да се подпише под исканото свидетелство, тъй като историята с мастилницата била фалшификация. Попитах за каква фалшификация става дума и Теофилов обясни, че “Ариел” никога не е навлизал в Атлантическия океан, понеже нямал нужния баласт в трюма си. Пасажерите не забелязвали посоката на движението, защото се качили на кораба не да пътешестват, а да поживеят известно време скрито от очите на своите близки и съседи. Освен това капитанът не бил получавал съобщение за коремен тиф, тъй като на плавателния съд нямало морзов апарат. Що се отнася до тъмната мъгла в Саргасово море, тя била обикновена димна завеса, пусната по заповед на Ландоров, за да не видят пътниците как “Ариел” заобикаля остров Малта. На всичко отгоре водата в лимонадените бутилки нямала зеления цвят на Атлантическия океан, а била синя като Средиземно море, из което корабът цял месец се въртял.
На свой ред капитан Ландоров обвини машиниста в завист, защото от времето на гръцките аргонавти всеки матрос ненавижда командира си за правото единствен той да сочи верния път. Срещу това Теофилов отвърна, че един човек, щом е назначен от адмиралтейството да избира верния път на ескадрата, не бива да шмекерува като селски кръчмар. И изтъкна още едно доказателство в своя полза, като каза, че по устав всички корабни мастилници се застопорявали към писалищните маси с гумени пети, за да не се хлъзгат при буря и щорм. А тази била най-обикновена сарафска мастилница за отбелязване на кредит и дебит с червен и син цвят. След това той обърна мастилницата и аз видях, че действително - липсват гумени пети. Тогава машинистът я удари в пода и тя се разби на парчета. После извади 500 лв. и ги даде безвъзмездно на Ландоров.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар