20.12.2009 г.

РАЛИЦА НЕХРИЗОВА, КРАДЛАТА С ЧЕРВЕНИТЕ ОЧИ

Вместо подпис под документа се мъдреше контур на слонче върху две опънати като ски черти. Дългото му хоботче бе извито във формата на буквата С. По този начин нотариусът Славомир Слонски узаконяваше факта, че от днес Делян Гагаузов става единствен собственик на наследство, обхващащо триетажна къща и земна площ от 420 кв.м.
Делян Гагаузов се усмихна, запали доволно цигара и се замисли как би могъл и той да превърне подписа си в любопитна рисунка. Докато вадеше от джоба на сакото си химикалка, вратата на купето се отвори и в него влязоха две жени. Първата се задъхваше от дебелина. Струйки пот размазваха грима по лицето й и се стичаха към златната огърлица на врата. Втората сякаш беше слязла от икона на Богородица. Вместо Младенеца, в ръцете си държеше увит в пъстра хартия пакет.
Пълната госпожа се отпусна тежко върху седалката, намести чантата от крокодилска кожа върху коленете си и сърдито каза на Делян да загаси цигарата, защото се чувствала уморена и трябвало да поспи. Докато Гагаузов се извиняваше, момичето с лице на Мадона се разположи до намусената дебелана и остави пакета си на отсрещната празна седалка. Делян предложи да го вдигне върху мрежата, но момичето отказа. Той отвърна: “Както желаете!” и върху бялото поле на един вестник започна да изпробва свои подписи, подобни на слончето на нотариуса Слонски.

1.
Най-напред нарисува човка на патица, защото от кръстословиците знаеше, че човка е синоним на "Гага”. Зад нея очерта бутилка с етикет “узо”. Пред всичко това извъртя едно къдраво Д. Сега всеки първолак можеше да се досети, че рисунката изобразява подпис на човек с име “Д. Гагаузов”.
Докато правеше опити да свърже чрез бързопис чертите от картинката, момичето бавно протегна ръка към крокодилската чанта на съседката си, отвори я и внимателно измъкна портомонето с парите. После бръкна повторно, извади златна гривна и безшумно затвори чантата. Зелените му очи добиха странен кървавочервен блясък. То ги разтри с опакото на дланите си и се изправи. Мина край мъжа с новоизмисления подпис и излезе в коридора.
Наближаваше гара и влакът намаляваше скорост. Когато спирачките изскърцаха, Делян Гагаузов грабна чантата си с нотариалния акт и хукна през перона да догонва крадлата. “Ако бях задрямал, това момиче щеше да пребърка и мен!”, изруга той и сграбчи престъпничката за лакътя.
- Веднага ли ще ме предадете на полицията? – попита момичето, цяло треперещо.
- Най-напред ще седнем в ресторанта – да ми обясните как може жена като вас, с лице на Мадона, да краде! – отвърна той и я повлече към една крайна маса.
- Щом не търсите полиция, значи възнамерявате да ме изнасилите - разплака се момичето. – Знаете, че не е в мой интерес да крещя за помощ и ще се възползвате от това. Но, моля ви, не го правете в мръсната тоалетна на гарата. Миналата седмица две яки момчета ме забелязаха да бъркам в джобовете на пияни сватбари, дръпнаха внезапната спирачка и докато началникът на влака обвиняваше развеселения кум за инцидента, те ме изнасилиха в съседното купе. После ми свиха парите и изчезнаха. Когато влакът тръгна отново, свекървата ме попита защо ми е раздърпана роклята. Излъгах я, че ми се е разкопчал сутиенът. Ако бях казала истината, щяха да ме осъдят и да ме тикнат в затвора, а това значи преждевременно да умра.
- Как така ще умрете преждевременно?
Момичето, с лице на Богородица, отново се разплака:
- Трябва да крада, инак ще ослепея. Наложително е да се оперирам час по-скоро, защото очите ми са започнали да гният. След тях ще се зарази и мозъкът ми. Страдам от много рядка болест, която се лекува единствено в очната клиника на проф. Ямамото. Но откъде да взема пари, че да отида чак в Япония? Платих на няколко вестника да отпечатат молбата ми за парична помощ, но получих само 5 лева. Даде ми ги раздавачът. И той не ги беше отделил от заплатата си, а ги намерил изпуснати пред входа на някакъв ресторант. Тогава реших да се спасявам сама и тръгнах да крада по влаковете. От магазина за обувки, който е в партера на нашия блок, вземам празните картонени кутии, увивам ги в шарена хартия и се правя на невинна пасажерка. Хората мислят, че нося скъп подарък, а аз още в чакалнята на гарата си набелязвам целта и тръгвам подир нея. В подходящ момент измъквам парите и изчезвам. Картонената кутия остава в купето като гаранция, че скоро ще се върна.
Чак сега Делян Гагаузов запали цигара и поръча на келнера да донесе две кафета. После поиска паспорта на момичето. То го извади от джоба на якето си с побелели от страх ръце. Мъжът го разтвори и каза:
- Ако паспорът не е откраднат, излиза, че се казвате Ралица Нехризова и живеете в центъра на столицата.
- Как ще съм го откраднала? Не виждате ли, че на снимката съм самата аз?
Гагаузов погледна лицето й и се втрещи. Ирисите на очите й бяха станали кървавочервени.
- Пуснете ме да си вървя! – помоли крадлата. – Ето ви златната гривна. Подарете я на съпругата си.
- Нямам жена.
- Тогава елате в неделя, вечерта. Ще ви бъда жена цяла нощ. Но, моля ви, не водете със себе си полиция! И не се плашете от очите ми. Те кървясват само когато съм напрегната.

2.
Вместо в неделя, Делян Гагаузов потърси момичето в събота, преди обед. Натисна копчето на звънеца, но не се чу никакъв звук. Почука – никой не отвори. Тогава натисна бравата. Вратата се открехна със скърцане. Влезе. Стана течение и някакъв чаршаф се заплете около него. Когато се освободи, Делян Гагаузов с изненада забеляза, че апартаментът е без стени. Вместо тях пространствата бяха разделени от опънати чаршафи, изрисувани с хора, звезди, дървета и птици.
- Ралице, върна ли се? – чу той старчески глас.
- Не е Ралица – отвърна Гагаузов и се озова пред възрастна жена, която мажеше житни стръкове със силно миризлив клей.
- Аз съм бабата на Ралица, а вие сигурно сте прочели молбата й за помощ и идвате да донесете пари?
- Не нося нищо. Дойдох да проверя дали съобщението не е мошеническа измама.
- Каква измама, господине! – прохленчи възрастната жена. – След месец момичето ще загуби очите си завинаги. Продадох всичко, което имах – за доктори и за лекарства. Никаква полза. Изтъргувах дори тухлите от стените на жилището си. Не паля лампите, за да не давам излишни пари за ток. Захванах се да правя свещи от житни стъбла и специална смес. Дано помогнат на Ралица да различава предметите, когато зрението й се замъгли. Рецептата я знам само аз, защото съм работила цял живот в кибритената фабрика. Мога да правя бенгалски огън, противовятърен кибрит, фугас за фойерверки, факли за водолази… Тия факли ги продавам най-скъпо. Подводните иманяри не се пазарят за цената им, защото без мен не биха извадили дори ръждива пара.
Бабата замълча и подреди върху масата няколко вида, изработени от нея, кибритени клечки.
- Ти какъв кибрит искаш да ти продам? – попита тя неканения си гост. – Избери си, но ще внимаваш, като го пробваш, за да не запалиш чаршафите. Виж как хубаво ги е изрисувала Ралица! Има талант на художничка, но скоро всичко около нея ще потъне в мрак.
- Не ми трябва кибрит, имам си запалка – отвърна Гагаузов.
- След като не носиш пари за момичето, нито се бъркаш да купиш кибрит – тръгвай си! – разсърди се старата жена.
- А къде е Ралица?
- Как къде? Отиде да мие паметници в гробищата. Така изкарва по някой лев за храна.
- Няма ли си майка и баща?
- Избягаха, като разбраха, че детето им е неизлечимо болно. Страхуваха се, че когато изпадне в отчаяние, Ралица ще ги обвини за нещастието си. Малодушни родители излязоха! След бягството започнали по цели нощи да се карат кой е виновен за болестта. А те и двамата бяха със слаби очи и носеха очила. Веднъж ми се обадиха по телефона, че не издържали повече на скандалите и се развеждат. Аз така злобно им крещях, че гладката телефонна жица се превърна в бодлива тел. Ето, вижте я през прозореца! По нея са накацали врабчетата – чакат да им хвърля трохички хляб. Много ги обичам. Наричам ги “моите смели зимни птичета”, защото за разлика от префърцунените лястовици и щъркели, не бягат на юг, щом малко застудее, а заедно с нас мръзнат и гладуват.
Хранех примряло от глад зимно птиче, когато за пръв път забелязах, че Ралица ослепява. Тя държеше за опашката порцелановото коте от бюфета и като на живо съществуво му говореше, че няма да го пусне да безпокои врабчето, докато то не си изкълве трохичките.
- Живеете, без да се заключвате – прекъсна я Делян Гагаузов. – Не ви ли е страх, че някой злосторник може да влезе?
- И да влезе, какво ще прави? Тук няма нищо за крадене. Ако реши да нападне Ралица, аз ще изсвиря силно с уста – като влаковете, с които пътувах до кибритената фабрика в Костенец. Съседът под мене е пенсиониран машинист. Щом чуе свирката - веднага ще дотърчи. Ако го срещнете по стълбите, ще го познаете по димящата лула. Тя е натъпкана с изсушен здравец. Той не може да не пуши - свикнал е да живее непрекъснато с дим около себе си. В случай, че го заговорите, той ще ви покани в самотния си апартамент, ще ви налее анасонова ракия и ще ви каже, че локомотивните машинисти са най-окаяната професия, тъй като са принудени още приживе да гълтат пушеците от въглищата, складирани в най-горния край на ада. С тях дяволите греели катрана за грешниците.
Делян Гагаузов не я слушаше, защото се беше загледал в една рисунка върху чаршаф, изобразяваща как той и Ралица пият кафе.

3.
Следващата събота отново завари възрастната жена сама.
- Нося пари за лекуване на момичето – каза той и остави в краката й куфарче, натъпкано с банкноти.
Беше продал триетажната къща, заедно със земния парцел. Документът, с подписа на нотариуса Слонски, удостоверяваше, че сделката е извършена в пълно съответствие с изискванията на закона.
На излизане Делян Гагаузов погали чаршафа, върху който той и Ралица пиеха кафе.

Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар