20.12.2009 г.

СУВЕНИРИ ОТ СЪТВОРЕНИЕТО

Когато фирмата “Елегантен силует” фалирала, Павел Каркаданов изкупил на безценица всичките й копчета. Всяка вечер напъхвал по двайсет от тях в джоба на сакото си и влизал в танцувалния салон на хотел “Ариана”. Сядал зад големия фикус и си поръчвал лимонада. Приличал на цветар, който поради алергично задушаване при цъфтежа на растенията е напуснал професията си и срещу дребни стотинки лъска със зехтин листата на салонните фикуси и палми - да изглеждат свежи и през нощните часове.
Малцина забелязвали, че върху ревера на сакото си носи позлатена шевна игла “Сингер”. По нея танцуващите кавалери разбирали, че не е никакъв цветар, а най-обикновен шивач и по време на паузите го търсели да им зашие падналите копчета.
На втория месец позлатата се изтрила и иглата се покрила с ръжда. Кафявите й следи създавали впечатление, че ризите са непрани и поради това редица кавалери били напускани от дамите си в средата на дансинга.
Като не успял да намери нова игла, Павел Каркаданов изоставил “Ариана” и започнал да обикаля кафенетата. Продавал черни и бели копчета, с които нервните табладжии замествали изхвръкналите пулове. В бирарията на Централната гара някакъв сприхав играч вместо с пари му платил с билета си за Бургас. Каркаданов приел това като повеля на съдбата и се качил във влака.
Намерил място до едно момиче, което носело в консервена кутия водно конче, с цел да го пусне след навлизането в Тракийската низина. Водното конче било уловено във видинските води на река Дунав и момичето целяло да го пресели в Марица. Детето било куцо по рождение и искало да отмъсти на несправедливата към него природа чрез вмешателството си в нея – с преселване на различни животински видове.
За да убият времето, мъжете срещу Каркаданов решили да играят шах. Понеже липсвала бялата царица единият от играчите извадил от куфара си бучка захар, с която да я замени. Но бързо се разколебал и прибрал захарта обратно – сметнал, че със сладостта си тя ще представлява двойно по-силна примамка за черната пехота. Тогава Каркаданов измъкнал от джоба си плетено от холанска коприна копче и го сложил на мястото на бялата царица.
В този момент се намесила седящата до вратата посърнала жена. Тя извадила от чантата си снимка на луничава девойка с черна копринената блуза, която се закопчавала със същите плетени копчета. Попитала Павел Каркаданов дали не е купил копчето от братя Шлайер, които произвеждали всевъзможна кинкалерия и през Симплонския тунел наводнявали с нея цяла Ломбардия. Той отвърнал, че го е купил от фалиралата фирма “Елегантен силует”.
Девойката от снимката била толкова нежна, че Каркаданов я помислил за принцеса, която чака от някой влак да слезе френски маркиз или унгарски жупан и да се ожени моментално за нея. Истината била съвършено друга: младата жена с черната блуза била вдовица, която на перона събирала пари, за да издигне паметник на мъжа си. Всеки ден посрещала влаковете, които излизали от наскоро прокопания под Алпите железопътен тунел и им предлагала бонбони с ликьор. На стреснатите от тъмнината на тунела казвала предварително заучените думи: “От времето на Одисей всеки дълъг път наложително минава през мрака на подземието. Подсладете се с моите бонбони, за да възвърнете външния си вид, по който ще ви познае вашата Пенелопа.” След тези думи пасажерите купували през прозорците на влака бонбони, а най-влюбчивите слизали на гарата и я карали да им стане Пенелопа.
Привечер луничавата девойка се връщала в квартирата си и пускала франковете в устата на дебело порцеланово прасе. Щом монета паднела в търбуха му, от муцуната му се чувало приятно грухтене. Фирмата, която произвежда тези спестовни касички загубила половин година в търсене на подходящо грухтене, което да внушава чувството, че спестяването е доволство. За младата жена това пестене било страдание, защото за всеки франк трябвало да благодари с приветливо лице, под което криела неизплаканите на гроба на мъжа си сълзи.
Гробът бил с православен кръст и нито един калвинистки абат не искал да произнесе заупокойна молитва. Този кръст приличал на кръстопътя, на който Жейна и Михаил Шейтанови много се двоумили дали да продължат към Конфедерация Швейцария или да се върнат в Царство България. Около кръстопътя растели различни цветя, единствени в цялата околност. Обяснявало се с факта, че на това място десетки преселници пребърквали джобовете си за последни пари и от обърнатите хастари падали случайни семена.
Измежду редките цветя правела впечатление една пурпурна роза без бодли. Всъщност тя имала скрити шипове под второто и четвъртото си листо. На такъв скрит бодил преди години се убол бащата на Михаил, заразил кръвта си и след тринайсет дни починал. Нито един лекар не успял да излекува убоденото място и то превърнало червените кръвни телца в гной, която постепенно се втвърдила във вените.
Старецът умрял, като завещал къщата и магазина на по-големия си син Александър. Михаил се усъмнил в достоверността на документа и се обърнал към адвокат. Подозирал, че брат му е платил на калиграфа в кметството, да подправи завещанието. Адвокатът му казал, че без да подкупи съдиите, няма да спечели делото. Тогава Михаил го попитал къде би могъл за кратко време да изкара много пари и адвокатът го насочил към Симплонския тунел, който се прокопавал в момента. Още на следващата сутрин Михаил взел влака за Швейцария. До него седяла красивата му, луничава жена Жейна.
Симплонското акционерно дружество останало особено доволно, че не владее нито един чужд език. По този начин задълго щял да остане встрани от призивите на синдикатите за стачки. Първоначално му връчили една изтъпена кирка, защото много от новопостъпилите не издържали и на третия ден се връщали в родните си места, като отнасяли със себе си и иструментите.
Един следобед срещу Михаил Шейтанов избликнала вряла вода. “Алпите са студена планина – казал копаещият до него хърватин.- Не е възможно из жилите й да се скитат горещи реки. Сигурно тая вода идва направо от ада. Ако хвърлиш в нея хлебен залък, ще се превърне в отровна гъба, ако потопиш християнски кръст, ще извадиш погански полумесец. С тая течност пожар не може да се гаси, защото самата тя съдържа огън. Изпусната в нея бълха не умира, а се покрива с желязна черупка, която прави животното неподвластно на унищожение. Бълхата в ада е това, което е гълъбът в рая...”
Докато говорел така, локвата с адска вода се изпарила и полепнала във вид на син прах по тавана на галерията. Тази синева създала впечатление, че над главите на копачите има небе и те започнали да дишат с пълни гърди. От волното дишане дробовете на Михаил се напълнили с прах и той се разболял от силикоза. Преместили го на по-лека работа – в групата по поддържане на вагонния път. В едната си ръка носел торба с пясък, а в другата – кофа с грес. За да облекчи тикането на вагонетките по стръмнините, той мажел релсите с грес, а когато се наложело да се възпират по нанадолнищата Михаил пръскал под колелата им пясък. Но прахта продължавала да се трупа в дробовете му.
Излязал над земята и постъпил в Художественото ателие. В него обработвали отломки от алпийските скали във формата на кубчета. Затваряли ги в дървени кутии със стъклени капаци и ги продавали като сувенири. Купували ги учители - за нагледно помагало по физическа география, и хазартни играчи - за зарове.
Една голяма партида била купена от калвинистките свещеници, които ги подарявали на енориаршите с обяснението, че така е изглеждала земята през третия ден на сътворението. В този ден Създателят имал главоболие и не сполучил с красотата на скалите, затова на следващата сутрин ги затрупал с Алпийския масив, върху който посадил еделвайси. Оттук следва изводът, че човек трябва да затрупва дълбоко в себе си грозните намерения под планини от добри замисли и дела.

Преди да изтече годината Михаил Шейтанов умрял. Положили го с лице надолу, за да не диша поне след смъртта си тежкия въздух. Срещу този работнически обичай се възпротивила църквата, защото смятала, че погребаните по такъв начин няма да успеят своевремнно да се изправят при тръбния звук на Второто пришествие и да възкръснат за нов живот. Но копачите отвърнали, че и със смъртта си човек трябва да протестира срещу експлоатацията на акционерното дружество.
През цялото време, докато Михаил бил копач в галерията, жена му работела в една бонбонена фабрика. Подреждала крем асорти в луксозни бонбониери. В средата на кутиите закрепвала по една порцеланова фея. До нея можело да се стигне само по пътека от шоколадови лешници. Едни от тях били пълни с ароматен ликьор, други – с лепкав карамел, а трети – със сухи стафиди. По този начин се натрапвала идеята, че пътят до дамите е изпълнен с изненади.
Госпожата в купето прибрала обратно снимката в чантата и пак погледнала към копчето, което замествало бялата царица. Но преди играчите да направят първия ход, вратата на купето се отворила и един полицай я попитал с каква цел се завръща в България? Дали не идва с намерение да запали имотите на девера си Александър Шейтанов за отмъщение или ще разпространява калвинистката религия? Тя отвърнала, че пристига в родината си с единствената цел да изкорени пурпурния розов храст, на който свекърът й се убол. В Швейцария наричали тези рози Жеини устни и с тях закичвали за късмет мъжете, които тръгвали за Америка. Сега Жейна се завръщала да унищожи завинаги тази илюзия. Полицаят изразил съмнение, че някой ще бие обратно път през Европа, за да унищожи пурпурен трендафил, и казал на жената, че я арестува. Заповядал на хората в купето да се подготвят за слизане на следващата гара, където писмено ще повторят всичко чуто от устата на Жейна Шейтанова. После заключил вратата на купето с белезници и отишъл да предупреди машиниста да удължи престоя на гарата.
Павел Каркаданов започнал да съжалява, че е тръгнал на път с чужд билет и по този начин се е набъркал в съдба, предопределена за друг. Решил да избяга през прозореца. Отворил го и скокнал. Куцото момиче му махнало с ръка и пуснало след него водното конче. То прелетяло над охкащия Каркаданов и се отправило към Марица. Двамата шахматисти се намръщили и казали, че човек не бива никога да прави прибързани ходове, и започнали играта.
Когато влакът спрял на гарата, жената до вратата била толкова променена, че приличала на луничавата девойка от снимката. “Върнала се е в спомените си да търси кураж от мъжа си”, казал първият шахматист. “Безполезно завръщане - Господ е забранил на мъртвите да ни помагат”, отвърнал вторият.
В коридора се чул шум - полицаят отключвал купето. Зад него началникът на гарата продължавал да му обяснява, че е безсмислено да арестува когото и да било, защото по телеграфа преди половин час изтекло съобщение за убийството на Александър Шейтанов в танцувалния салон на хотел “Ариана”. Заловеният от полицията убиец признал, че по професия е калиграф и е застрелял Александър Шейтанов заради отказа му да плати обещаната сума за фалшифициране завещанието на баща му. А на въпроса защо злодеянието е извършено в центъра на дансинг, докато жертвата усмихната е танцувала с дъщерята на кмета, калиграфът отвърнал: “Защото повече не можех да понасям щастието му!”

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар