20.12.2009 г.

5 МИНУТИ И 50 ГОДИНИ

Петте минути – между 4,18 и 4,23 ч. – върху циферблата на ръчния часовник на Мартин Дюкмеджиев са позлатени. Вече 50 години той живее със спомена за една своя 5-минутна слава. На международно състезание по борба в Париж преди половин век станал шампион, въпреки контузията в дясното си рамо. Целият стадион станал на крака и от 4,18 до 4,23 ч. следобед скандирал: “Мартин! Мартин!” Духовият оркестър свирел българския химн, майките с насълзени очи го сочели за пример на синовете си – как могат да станат първенци, дори да изпитват болки в тялото си, офицерите възторжено стреляли с пистолети във въздуха, защото предубедено смятали, че само човек с пагони е способен да побеждава във всякаква ситуация.
За да разкаже вълнуващо цялата история, бившият шампион вади от джоба на сакото си възбудителни таблетки, а накрая пие успокоително лекарство – инак не може да се върне в нормалното си състояние.
От онези славни пет минути му е останал навикът да пише името си с френски печатни букви, както било отпечатано по афишите пред стадиона. Освен това в писмата си никъде не слага точки и запетайки. В продължение на няколко години плащал на гимназиален учител, да поставя препинателните знаци в изреченията му. По този начин демонстрирал на обществото, че не го интересуват второстепенните неща.
Придобил и друг лош навик – да се присмива на дребните мъже, които носели помпозни имена от вида на Парис и Нарцис. Те му отмъщавали, като скришом го замеряли с камъни. В Булонския лес някакъв Хектор го улучил по показалеца на дясната ръка и оттогава Мартин Дюкмеджиев вече не можел да посочи нито един предмет, чието френско име не познавал. Прекъснатото усвояване на чуждия език намалило възможността да контактува с журналистите и постепенно името му заглъхнало във френските вестници.
Последният спомен, който Дюкмеждиев разказва, е свързан с един златен луидор. Дал му го правнукът на император Наполеон Бонапарт, който, като предшественика си, бил с дребна фигура и поради това родственицата на писателя Мопасан – красивата Полина - не му обръщала никакво внимание. Правнукът кандърдисвал Мартин да отидат при някакъв магьосник, който временно ще размени телата им, за да може чрез новото си, атлетично телосложение да покори Полина. Шампионът взел луидора, но не се съгласил на временната размяна. Правнукът на императора не си потърсил обратно монетата, защото бил уплашен от новината, че всичките мъже с атлетични фигури, които танцували с госпожица дьо Мопасан, след няколко месеца умирали от тромбофлебит в краката. Красавицата валсирала така бурно, че кръвта във вените на партньорите й обърквала посоката на движението си, блъскала се в клапите на сърцето и се връщала към крайниците във вид на съсиреци.
Завърнал се в България, Мартин Дюкмеджиев се ожени за Магдалена Майорова, която много прилича на Полина дьо Мопасан. Няколко поредни години тя палеше свещите върху масата и през деня. На въпроса на съпруга си защо ги пали, след като през прозореца влиза обилна слънчева светлина, тя отговаряше, че ги пали, за да се моли никога да не намалява любовта му към нея. Едновременно с това пиеше чай от кокиче и зюмбюл за забременяване, но след като се разболя от жълтеница изпадна в меланхолия и престана да взима дори аспирин. Днес единственото доказателство за някогашната хубост на Магдалена Майорова е фактът, че до преди 40 години всички новородени момичета в Пазарджишко са били кръщавани на нейно име - с цел да станат красиви като нея.
Като всеки популярен човек и петминутният шампион Дюкмеджиев беше започнал да си води дневник. Той се начева с победата му във Франция, после фиксира с лилаво мастило деня на сватбата му, а с червено -часът, в който жена му подала първия фалшив сигнал за бременност. Нататък е отбелязвал само датата, на която се сменя годишното време. Дори не е записал деня, в който жена му сгазила поникналите след дъжда отровни гъби в двора на къщата им и в продължение на цял месец хълцала толкова силно, че не могла нито вода да пие, нито манджа да яде. Налагало се да бъде хранена с разредена каша през носа.
Когато оздравя, Магдалена каза на мъжа си, че му е сърдита, защото вместо своевременно да откъсне отровните гъби, той е разказвал на някакъв непознат турист историята на своята 5-минутна слава. Дюкмеджиев си запуши ушите и тръгна с друг турист към близкия връх - с намерението и на него да разкаже историята с овациите на стадиона.
Щом се изкачил на върха, той започнал подробно да разглежда низината под себе си. Особено го учудило надникването в задните дворове на хората. В един момент стигнал до заключението, че човек е такъв, какъвто е вътрешният двор на къщата му.
Подмамен от интереса на туриста към отминалата му слава, бившият шампион изкачил и следващия връх в непрестанно бърборене. Гледката била вълшебна. Мартин Дюкмеджиев се страхувал, че ако я разкаже на ленивите си съседи, те неминуемо ще му откраднат възглавницата, за да сънуват сънищата му, в които се явява тази гледка. Решил да постави табела, на която да пише: “Този път води към възхитителна райска панорама”, но туристът му забранил, защото всеки сам е длъжен да открие пътя към красотата.
При покоряването на третия връх Мартин Дюкмеджиев се почувствал равен на Бога и загребал от пръстта под краката си, за да направи от кал - по свое подобие - момче, което да кръсти с името на неродения си син. Обаче земята била суха, а наблизо нямало вода, за да я превърне в кал. Слюнката му била недостатъчна, за да изработи дори носа на момчето. Тогава свалил ръчния си часовник и го настъпил с крак, като по този начин искал да закове стрелките му на времето, в което осъзнал, че за да не те тормозят спомените на славата, трябва да катериш нови върхове. Но той не би се решил на това стъпкване, в случай, че имаше свое дете, на което да подари часовника. Ако това дете го попитат: “Колко е часът?”, вместо да им каже точното време, то щеше гордо да декламира: “Аз съм син на шампиона Дюкмеджиев!”
Когато слезе от върховете, Мартин Дюкмеджиев засрещна пред дома си група маршируващи хлапета. Те му козируваха, понеже се правеха на войници. Някой ги беше заблудил, че посредством тази игра ще възмъжеят по-бързо. Искаше да ги попита кой ги е излъгал, че чрез енергично движение ще ускорят хода на годините, но се отказа. Нека бързат към своята 5- минутна слава. После 50 години ще я преразказват.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар