ВТОРОБРАЧНИЯТ СВЯТ НА АТАНАС БАЙДАНОВ

Денят триел чело в зеления мъх на Руй планина, когато от улицата се чул гласът на циганина кучкар. Атанас Байданов се измъкнал полека от второбрачното си легло, смъкнал от стената иконата на свети Георги и бос, загърнат само с топлината на леглото, слезнал в мазето. Навил прешлена на късата бичкия, погледнал наклона на зъбците и разрязал иконата на две. Издухал стърготините от долната половина и я отнесъл на циганина. Разменил я срещу гайда от чортова кожа. Горната част на иконата върнал обратно върху варосания хоросан.

1.
Кучкарят мушнал в торбата си светигеоргиевския змей за талисман – да му помага в нечистия занаят – и отвързал припряна стъпка надолу по Знеполе. Крачката му повлякла след себе си съня на втората Атанасовица и тя отворила очи точно срещу окипазената икона. От страх и изумление се прекръстила още в кревата: куцал върху лакираното липово дърво изрисуваният кон –Атанас Байданов в бързината му срязал едното копито – и търсел пукнатина да се промуши през нея, та да хукне по бялата стена и да изтърве от себе си някъде болката. Светлобронният светец го държал здраво в юзда и размахвал в ръка наточеното за бой копие. Но не виждал по кого да го запрати.
Второбрачната невеста слязла от кревата и пророчески рекла, че ще дойде ден, когато светецът ще изсипе дългото си копие върху безбожната Атанасова глава. Но Байданов удавил думите й в поройната свирня на новата си гайда. Атанасовица затръшнала къщната порта и прищипала здраво с железните куки прозорците – да се не провре вътре никаква песен. Открехнала вратичката на килерчето и хвърлила в тъмната му паст цяла къделя клетви срещу оная, първата, дето подучила мъжа й да съсипва среброковани икони за чортови гайди. И се прекръстила три пъти, да я не засреща по друма си към рая, кога и нейната второбрачна душа пътница за оня свят стане. Сетне люшнала портата на килерчето и бързо я затиснала напряко с тежкия сандък на свекървината си прикя, за да се не върнат думите назад и реченото без сила да остане.

2.
Вън дворът продължавал да се пълни с гайда. Атанас Байданов не преставал да свири и да се чуди на циганската чортовица: ни игла я бодяла, ни сол я гризяла и до безкрайност човешки дъх поемала – така му казал пред раздяла кучкарят. Пърхало това чудо в ръцете му, връзвало звуците на възли и ги нижело на дълги пъстри черги. Стъпила върху тях душата на Байданов и се олюляла, загубила равновесие. Усетил се човекът отвътре без отвес, политнал към земята като в оная есен, когато се връщал с първата си невеста от люпилнята. Обърнал ги на един завой тракторът. Прихлупило ремаркето му късния залез върху челата им и те почувствали слънцето като кървава кърпа. От този час Байданов усетил, че започва бързо да старее, а първата Атанасовица завинаги се спряла на прага на тридесет и шестата си година. Разбрала тогава жената, че има броени думи в устата си и рекла:
- Колкото пъти ми изречеш името, Танасе, толкова пъти ще заставам на дясното ти рамо. Споменавай ме често пред хората, да се връща в очите им хубостта ми. – За последен път си взела дъх и продължила - А това винаги да го знаеш: няма да съм гладна за трапеза, нито жадна за вода - за хорски приказки по мене ще съм прималяла.
От тогава думи не останали в устата на Атанас Байданов да я вика на белия свят, да я умножава в людските очи и мисли. Накрая взел чортова гайда – с песен да повтаря името й. И все подкарвал оная песен, с която първата Атанасовица влизала нощем в река Ерма да се къпе от прахта на деня. Виела се, миела се, а по яловата й снага се лепяла отразената във водата звездна слюда. И после, в леглото на малката стая, тялото й дълго светело като фосфорно и Байданов не смеел да го докосне.
Докато се губела Атанасовица в реката, Байданов пазел внезапен уплах от чуждо мъжко око да я не споходи. А когато небесната постеля изтърсела светилата си отвъд Руй планина, двамата се търсели с тих глас, защото в тъмното човек живее без тяло.

3.
Атанас Байданов пресекнал да свири, протегнал език да оближе изсъхналата си уста и чак тогава видял, че денят е станал по-светъл. Второбрачната му невеста се таела в единия край на двора и горяла венчалната му снимка. Бил я скътал за най-скрито под сандъка със старите вещи на майка си. Димът от картона се търкалял сърдито по земята, влизал в устата на стария кошер и смъдял в очите на пчелите. За такава работа преди години Байданов би изкривил гърба на втората си жена, а сега само рекъл:
- Не гони пчелите! Ще ги видят съседите бездомни и ще ги уловят с медени точилки!
Втората Атанасовица не го погледнала, само завъртяла фотографията - да плъпне огънят и по другата й страна. Денят станал още по-бял. Последният пламък лумнал и се навил около овъгленото картонено руло. Накрая се утаил в две жълти колела. Това били първобрачните му рисувани халки. Предишната Атанасовица ги изписала върху снимката с пресен жълтък от черна кокошка и бронзов прах. И всяка година на брачния им ден ги поила с чист зехтин, за да не помръква жълтевината им. Второбрачната невеста ги познала и рекла:
- И къщата ако трябва ще запаля, че да ти светне накрая пред очите, да видиш, че дом и жена имаш, че твои внуци вече задомяване чакат. Доста си търчал по прищевките на оная, първата. – И натиснала колелата с крак в пръстта.
Байданов се надигнал, изровил ги с нокът, и отвърнал:
- Ще отида при братовчеда в Перник, докато се не укроти дяволската опашка в кръвта ти. А може и да се не върна вече.
И тръгнал към шосето да си купи билет за автобуса от ламаринената будка.
Атанасовица взела оставената гайда и я отнесла до пчелина. Изтеглила изпод капака му парче восък, навъртяла го на едри топчета и започнала да ги тика в дупката на дървената свирка. Тикала восъка, говорела му нещо и той запъплил навътре в търбуха на чортовия мех, преобразен в дълъг червей.
След час прогонените пчели се върнали. Отворил портата след тях и Байданов. Взел гайдата, изпълнил се с въздух и го пуснал в птичето й гърло. Тя се не повдигнала. “Като умряла е чортовицата” – рекъл старецът и пак се изпълнил с въздух. Тя пак се не помръднала. Атанас Байданов я положил върху второбрачното си легло и се изпънал до нея. Лепнал върху челото си купения автобусен билет и се покрил с одеялото като мъртвец. “Съвсем щипчив излезе тоя мой второбрачен свят” – изпъшкал той и така лежал през цялото време, докато автобусът го викал от спирката с клаксона си. Накрая шофьорът изгубил търпение и тръгнал към Перник с един човек по-малко. “Да върви – рекъл Байданов – и без това няма при кого да отида!”
Измислил тоя братовчед, за да плаши втората си жена. Отначало тя се смирявала, но след години набрала сила и взела връх. От всякъде изгонила сянката на оная, първата. Дрехите й в придошлата Ерма удавила, цялата къща премела, в двора лехите разместила. Три пъти вървял Байданов до Перник, три пъти се връщал – измислена керемида глава не пази. И след това денят му съвсем залинял.

4.
Въздъхнал старецът, завъртял се в леглото, с длан стената ударил – да убие пепеливите си ядове. Вар и хоросан се посипали по лицето му, над главата му иконата се пропукала. Изскочил конят от нея и хукнал като бесен, без път, да се оттърси от страшната болка. Напразно се опитвал светецът да го настигне.
- Нямаш в себе си, архангеле, такава голяма ярост, – рекъл му Байданов – която да ти роди сила, че да настигнеш жребеца. Стой и кълни го по женски оттука!
И светецът се оклюмал на прага. А в двора втората невеста на Атанас Байданов държала за ръкава един побелял циганин, който се теглел и с дрезгави думи се вричал, че никога през живота си не е бил кучкар и не е разменял чортови гайди за светигеоргиевски икони. Зад него вечерта тихо пристъпяла, идвала да легне до Байданов топла, като снагата на първата му жена.

Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев