20.12.2009 г.

ТРИ ДАТИ ПРЕЗ АВГУСТ

8.VIII.
Всички български топографски карти, печатани в Кьолн, през 1932 година окончателно били извадени от употреба като неточни. Причина за това
станал хълмът Лисец, който в продължение на година и половина така се смалил, че престанал да съществува. Първоначално се пуснал слух, че хълмът бил гробницата на Александър Македонски, разграбена от иманяри. После заговорили, че става дума за огромна буца каменна сол, която след проливните дъждове се стопила и оттекла в река Марица. Осолената вода мумифицирала плаващите в нея риби и обездвижени те били отнесени през Егейско в Адриатическо море. Там някакво мъртво течение ги утаило в залива на манастира “Санта Вероника”. Монасите приели рибите като небесно дарение и чрез камбанен звън призовали населението на околността към благодарствена молитва, но това е твърде съмнителна история, защото не е спомената в нито един италиански вестник.
Истината е, че хълмът Лисец бил разкопан от жителите на Татар Пазарджик, за да се затрупа една пукнатина, която пречела на пътуването по шосейния път, свързващ Ихтиман със Станимака. Пукнатината била постоянно засипвана, но след всеки дъжд се отваряла отново. Мнозина смятали, че е получена вследствие на голямото тракийско земетресение, но действителността е друга.
На 8 август 1928 година внезапно завалял проливен дъжд, който без прекъсване се изливал цели седем дни. Странното било не в това, че валяло цяла седмица, а в това, че половината небе било слънчево, а другата половина – дъждовно. В слънчевата част кокошките снасяли по две яйца на ден, усмихнати художници рисували паунови пера по файтоните, градските кокони се разхождали с копринени омбрели, а грамофоните в кафенетата непрекъснато свирели аржентински танга.
В дъждовната част летели черни пеперуди, смоци висели по дърветата като изгнили клони, хлябът във фурните оставал все недопечен и единствено прегрешилите в моминството си жени съумявали да се движат между капките без да се намокрят. Освен това номерата на къщите така се размили от водата, че двама пощальони след дълги взирания в цифрите получили кръвоизливи на ирисите.
Наблюдавайки тази природна странност Георгица Чамурлийска заръчала на мъжа си да изведе от яхъра белия жребец, наречен Арахангел Михаил, и с него да изоре бразда по линията между сухата и мократа земя. Зълвите й, които били много по-възрастни от нея, се възпротивили, като казвали, че браздата на спомена човек трябва да носи в паметтта си, а не да наранява с нея земята. Всъщност тяхното скрито желание било да не остава никаква веществена следа, върху която може да се опре в разказа си на старини Георгица Чамурлийска. Зълвите знаели, че снаха им ще ги надживее и на внуците си ще разкаже историята за седемдневния дъжд така, както на нея й е угодно.
Въпреки съпротивата на сестрите си Павел Чамурлийски прекарал бразда между дъждовния и слънчевия свят. Тя била толкова дълга, че накрая Арахангел Михаил паднал от изтощение и не умрял благодарение на небетшекера, който бакалинът Джамбазов изсипал в разтворената му уста. След тази оран Арахангел Михаил така отпаднал, че нямало нужда да бъде кастриран, заедно с другите жребци, за да му се отнеме излишната сила.
На осмия ден, преди обед, дъждът внезапно спрял и се появила дъга. Мократа половина на света възвърнала първоначалния си вид. Останала браздата, в която нито плевел, нито цвете се въдело. С всеки месец тя хлътвала все повече и повече. След голямото тракийско земетресение всички пукнатини се запълнили, само браздата напомняла, че имало дни, когато светът се делял на слънчев и кишав. Пътят за Станимака, който минавал пряко през нея, непрекъснато се пропуквал и се налагало да се затрупва с камъни и пръст от хълма Лисец.
Историята на браздата днес е известна, благодарение на казаното от престарялата Георгица Чамурлийска. Може да е истинска, а може и да не е, защото от тогава, вследствие на дъждовната простуда, тя живее с температура 37,8 градуса и често говори разни чудатости. Когато температурата й се повиши до 38,9 градуса, жената споменава за някаква голяма измама. Напоследък Георгица Чамурлийска сяда да вечеря в 22 часа, а тогава е вечерята на блудниците в ада. Според преданието ангелите в рая се събират около вечерната трапеза в 20 часа. Сега внуците й умуват как да я предизвикат да разкаже дъждовната история в 20 часа. Защото в този праведен час тя нищо не би скрила .

19.VIII.
Автобусът, който се движел от Станимака за Татар Пазарджик бил с водно охлаждане. Когато водата възвирала от жегата, шофьорът спирал под някоя сянка и чакал пълното й охлаждане. При тези принудителни престои пътниците излизали от нажежената кола, палели цигари от една и съща кибритена клечка и разговаряли върху едно и също нещо. Това нещо на 19 август 1932 година бил куфарът , който пътникът Александър Панталонов още от качването си стискал в дясната ръка. Мъжът обяснявал, че чемоданът бил претъпкан с банкноти от всички държави по света и затова го държал постоянно до себе си.
С тези пари Панталонов се сдобил, докато служил като капитан на кораб, с който обходил пристанищните градове на земното кълбо. Самите пристанища, според него, били като витрини, в които държавите показвали най-лусозната си стока, за да впечатлят своите гости. След като се пенсионирал Александър Панталонов решил да опознае държавите и откъм вътрешна им страна. Поради това се впуснал в дълго пътешествие.
За разлика от брат си, който по природа бил сладострастник и делял хората на съблазнители и съблазнени, за разлика и от сестра си, която разполвявала човечеството на принцове и просяци, капитан Панталонов разделял гражданството на две категории. В първата включвал тези, които все чакали попътни ветрове за своите начинания, а във втората – онези, които търсели насрещни течения, за да ги преодоляват чрез волята си. От втората категория можел да изброи едва десетина имена на хора. Техните адреси той пазел в специално тефтерче от непромокаема хартия и на тези адреси щял да пренощува при сухоземното си пътешествие.
Шофьорът на автобуса изказал мнението, че ако от морето можеш да различиш хората на брега само като щъкащи силуети, то на сушата ти трябват двойни очила, за да не ти убегне нито една черта от физиономиите им.
Капитанът се съгласил с него. Когато хората се наблюдават отдалече с бинокъл, то за най-любознателни се възприемат онези, чийто прозорци на къщите са най-големи, а за най-благочестиви – тези, които живеели в къщи без гръмоотвод, защото смятали, че небесният гняв никога няма да се изсипе върху смирените им глави. Пътувайки по прашните пътища обаче морякът се сбогува с редица заблуди. Примерно, че не всеки наклонен път води към греха, че ако си нещастен в сряда, то в четвъртък обезателно ще бъдеш щастлив, че редица безсмислени действия е достатъчно да се вършат със сериозен вид, за да се възприемат като разумни, че слабохарактерният човек, дори да има дванайсет деца обича само двама души – себе си и своя ласкател.
За да опознае по-добре сухоземните хора, шофьорът предложил на капитан Панталонов да го запознае с шурея си. Този мъж бил толкова голям клеветник, че щом започнел да говори срещу някого, капаните за мишки в дома му започвали да щракат след всяка опашата лъжа.
Разговорите за пешеходните хора щели да продължат и при следващото прегряване на водата, ако автобусът не бил хлътнал в пукнатината на шосето, образувана от браздата на Арахангел Михаил. Колата изпращяла и се пропукала по заваръчните шевове. Но не катастрофата изумила пътниците, а фактът, че разтворилият се от тласъка куфар на Александър Панталонов бил абсолютно празен. В него нямало нито една чуждоземска банкнота. Тогава на всички станало ясно, че целият разговор до тук бил напълно излишен.
Александър Панталонов не бил никакъв морски капитан, а най-обикновен касиер на Бургаското пристанище, който наблюдавал и хората, и морето, и сушата през ограниченото отворче на гишето си. Когато тръгнал да опознава света, той си измислил капитанска биография. Шофьорът, който продължавал да стиска в ръцете си изтръгнатото кормило с измамната мисъл, че още управлява съдбите на своите пътници, казал ядосано на фалшивия моряк, че човек живее заради едното си име. На този упрек Панталонов отвърнал, че е поел риска с лъжата, защото по рождение имал две имена – Александър-Павел. И като прескочил браздата на Арахангел Михаил продължил пътя си пешком с второто си име – Павел.
И с куфара си.

26.VIII.
Духовата музика свирела Менделсоновия марш толкова лошо, че ако композиторът можеше да присъства на сватбата, той несъмнено би изтръгнал пушката от ръцете на войника, нает за тържествени салюти, и би прострелял инструментите на смотаните оркестранти.
Първият салют изхвръкнал от пушката, когато младоженецът Ванко Ванков вдигнал чаша, пълна с немска ракия, наречена шнапс. Вторият салют прогърмял, когато тъстът му пил шампанско в бокал с позлатен ръб. При третия салют куриерът, идващ от София, паднал от коня си. Сватбарите помислили, че стреснатата от гърмежа кранта е изхвърлила ездача от седлото, но действителното положение било по-друго: очите на пощальона се подлютили от дима на салютния изстрел и той несполучливо скокнал върху камък. Саждите в очите му станали причина да направи и друга грешка: вместо да връчи телеграмата на Ванко Ванков, той я пъхнал в ръцете на тъста му, собственик на фабрика за зеленчукови консерви.
Тъстът помислил, че професорите от университетския град Хайделберг изпращат групово приветствие до своя абсолвент Ванко Ванков, но подозрителното в телеграмата било, че тя не била в розов плик, което да подсказва, че съдържа радост.
Преподавателката по немски език в Татарпазарджишката гимназия Севдалина Николова превела текста, в който се казвало, че абсолвентът Ванко Ванков е изключен завинаги от университета в Хайделберг. В послеслов се добавяло, че Гьотингенският университет също не желае да го включи в списъците на възпитаниците си.
При тази тъжна вест музикантите по навик засвирили Траурния марш на Шопен. Кумът им извикал да спрат, но те не го чули и той с няколко юмручни удара в диафрагмите им отнел въздуха. Бил нисък мъж и за да повиши самочувствието си бил облякъл всичките си зъби в златни коронки. Оттогава непрекъснато се смеел с широко отворена уста.
Пръв се съвзел диригентът. Въпреки единствения удар в диафрагмата, той приличал на съсипан от бой човек, но това се дължало на извадените подплънки от рамената на сакото, понеже му пречели да дирижира високите ноти. Той повел контузения си оркестър към покрайнините на Татар Пазарджик, но когато музикантите преминали браздата, изорана от Арахангел Михаил, те нарочно започнали да свирят безразборна какофония. А известно е, че на сватба трябва винаги да се свири хармония, за да тече по ноти животът на младоженците. При какофония съдбата на младото семейство се обърква и съсипва.
По заповед на кума, наетият за тържествени салюти войник взел под прицел дезертиралите оркестранти и чрез саждите на халосния изстрел ги превърнал в коминочистачи.
След като светът утихнал, младоженецът Ванко Ванков дал следното обяснение относно получената телеграма. Веднъж, подготвяйки си листче за преписване на изпита по механика, той натикал една до друга формулите на Нютон, Ом, Гей-Люсак, Карно и Хелмхолц. Формулите така се оплели, че при опит да ги прочете, студентът Ванко Ванков получил тайната на вечния двигател, познат в научните среди под латинското име перпетум мобиле. По тази формула Бранков създал чертежа на вечния двигател и чрез ректора на университета, проф. Готхолд Волфганг фон Дьорфендорф, го продал на замогващата се фирма “Сименс”. Студентът и ректорът толкова се сближили, че Ванко влизал в кабинета на професора без вратовръзка и по гуменки.
Когато фирмата “Сименс” построила вечния двигател, Ванко Ванков бил извикан да го пусне в действие. Това той направил нехайно, като ударил централния маховик с чук и по този начил машината придобила дефект – неприятно скърцащ звук. Президентът на фирмата помолил Ванко да му подари снимката си, която “Сименс” от благодарност щяла да увеличи и да постави в махагонова рамка в коридора на парадния вход.
Няколко дни работите вървели добре, но скандалът възникнал, когато фирмата не пожелала да изплати на студента полагаемият му се милион златни германски марки и за компенсация му предложела да се ожени за дъщерята на президента на “Сименс”. Ванков категорично отказал, защото тя в никакъв случай не била по-красива от момичето, за което се женил в този августовски ден на 1936 година. Конфликтът се задълбочил от това,че след като пуснал вечния двигател, Ванко не можел да го спре. Тогава фирмата подкупила ректора проф. Дьорфендорф да изключи своя студент под предлог, че не бил кадърен да спре един скърцащ двигател.
Тъстът на Ванко Ванков изслушал внимателно разказа на своя зет, но когато го погледнал в лицето се усъмнил, че човек с такова плоско чело може да създаде перпетум мобиле. Затова чрез куриера извикал състудента на зет си – Константин Константинов.
Константинов се появил в облечена наопъки риза и повторил разказа на Ванко Ванков с тази разлика, че за ректор на Хайделбергския университет обявил проф. Клаус-Мария Йоахим фон Кьопенинг. После Константинов си изжабурил устата с най-силната ракия, сякаш искал да дезинфектира езика си. Когато преминал от другата страна на браздата, прокарана от Арахангел Михаил, той си свалил ризата и я облякъл както трябва. По тези му действия тъстът на Ванко Ванков разбрал, че е излъган и решил да разтури сватбата, но когато се обърнал към младоженците, видял дъщеря си да сияе от радост. Тя наистина била повярвала, че Ванко е измислил вечен двигател и че децата, които ще роди от него, ще станат най-малко доценти. Тогава тъстът наредил на прашния куриер да върне духовата музика и вдигнал наздравица. Докато пиел оглеждал под око гостите, за да разбере дали са усетили измамата. Но на сватба не е прието хората да издават с думи или жестове отношението си към младоженците и поради това венчавките винаги преминават много тържествено.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар