20.12.2009 г.

ФИЛИНКА БАРДЖЕВА И МИШЕНАТА ОТ ЖЪЛТА РОЗА

Всяка година денят 17 юни се изпълва с миризмата на жълти рози. Тогава изваждам от големия албум две снимки, защипвам ги на фотографския статив и отварям бутилка ракия. Пия, докато не клюмна на масата. Когато изтрезнея, вече е 18-и. Денят мирише по старому - на загорели манджи и пушеци. Прибирам обратно двете снимки и си измивам лицето. В огледалото виждам нови бръчки. Кръстосани, сякаш искат да ме зачертаят от света. Заради двете снимки ли?

1.
Първата снимка представлява цветарката Филинка Барджева с жълта роза в ръка. Подава я с усмивка на възрастен господин, който вади от портфейла си пари да плати. На втората отново е Филинка, но този път от розата е останала само дръжката. Един куршум, забит в стената зад нея, е разпръснал жълтите й листенца. Възрастният мъж панически е хвърлил портфейла си и е хукнал да бяга. Лицето на младата жена изразява силна уплаха.
Двете снимки ми бяха поръчани от годеника й Здравко Капалиев, студент в Цюрих. За един от изпитите си прочел книгата на Карл Густав Юнг “Седем наставления към мъртвите. Написани от Базилидес в Александрия – града, в който Изтокът и Западът се докосват.” Понеже се затруднил в разбирането й, Здравко се срещнал с двама доктори по психология, които му обяснили, че докато сме живи, най-силно се плашим от смъртта.
Според първия доктор страхът се причинявал от представата за разлагащото се човешко тяло във влажния чернозем. Тази представа автоматично предизвиквала хаос в организма ни, който се изразявал в неконтролирана размяна на химически валенции. Вследствие на това настъпвала обща паника, която най-ярко се изразявала върху лицето.
Вторият доктор бил на друго мнение – че страхът е резултат от сблъсъка на флуидите, обитаващи двете полукълба на мозъка. В лявото полукълбо квартирували ефирни точковидни тела със знака плюс /+/. Те позволявали на човек да върши всичко, което му хрумне. В дясното полукълбо били концентрирани телата със знака минус /-/, формирани чрез натрупване на родителски и учителски забрани.
Въпреки различните си концепции двамата доктори обещали на Здравко Капалиев да го представят лично на прочутия Карл Густав Юнг, който търсел талантливи млади последователи из целия свят. Посъветвали го да се подготви с примери, взети от живота на своите сънародници и да приложи като илюстрация две снимки на една и съща българка – в състояние на радост и на страх. Здравко Капалиев приел, подмамен от суетата да стане първият доктор по модерна психология на Балканския полуостров.

2.
Тъй като служил в казармата като снайперист, той ми поръча да опъна статива с фотоапарата върху тротоара - срещу цветарския магазин на Филинка Барджева - и да я щракна два пъти в момента, когато продава първата жълта роза. Той щял да се скрие зад количката на сладоледаджията с пушка с визьор. При подаването на цветето лицето й щяло да бъде усмихнато, а след прострелването на розата - която е най-подходяща за мишена измежду цветята – физиономията й щяла да изразява ужас. По-късно щял да й обясни истинската причина за стрелбата и да я разпита подробно за чувствата, които е изпитвала.
Още в 8,30 ч. на 17 юни опънах статива срещу магазина. За да не го познаят, Здравко Капалиев си беше залепил мустаци и брада от черна овча вълна. Дрехите му бяха като на пъдар от софийските села. Пушката беше прикачена от вътрешната страна на количката за сладолед на бай Миладин от Ючбунар.
Към 9 ч. се появи възрастен мъж, който каза на Филинка Барджева, че всяка жена, живееща сред цветя, е по-красива от богиня! Усмихнах се на този изкуфял комплимент и бързо мушнах глава в апарата, защото го чух да обяснява, че отивал у г-жа Иваничка полковник Върбанова на матине. Понеже дамата отскоро била вдовица, най-подхождало да й поднесе жълта роза.
В момента, когато Филинка Барджева подаваше цветето на господина, Здравко Капалиев натисна спусъка. Чу се гръм и листчетата на розата се пръснаха. Куршумът се заби в стената на къщата, а мъжът захвърли портфейла и хукна. Цветарката се вкамени за миг, после падна на земята с побеляло лице. Снайперистът скочи уплашен, че рикошет може да е убил годеницата му. Приклекна до нея и започна нещо да й говори. Така го заловиха полицаите.
Съдът го обвини, че е планирал да застреля по политически причини купувача на жълтата роза - запасния генерал Сотир Балтаджиев. Бащата на момичето обаче каза, че убиецът е възнамерявал да пречука дъщеря му, за да не спази обещанието си за сватба, тъй като се бил преориентирал към богатата наследница на търговеца на вълнени платове Йоско Пейчев. Филинка Барджева не можеше дума да обели, тъй като от изпитания ужас бе загубила временно дар слово. Не можеше и да пише, понеже трепереше подобно есенен лист.
Когато прокурорът предложи Здравко Капалиев да бъде съден за опит за убийство и да лежи зад решетките осем години, аз извадих като доказателство двете снимки и обясних, че младежът е действал наивно, по внушение на двамата доктори от школата на Карл Густав Юнг. Тогава делото бе преразгледано и Капалиев отнесе присъда от две години.
Мен съдът ме обвини, че не съм предупредил снайпериста за евентуалните фатални последици, а като фотограф съм искал да щракна поредния сеир в живота. И ми забрани да се занимавам с фотография. Пробвах се като водопроводчик, електротехник и тапицер, но нищо не излезе. Затова емигрирах във Венецуела и в столицата Каракас отворих фотостудио. Работя дори в събота и неделя. Спускам кепенците само на 17 юни. Тогава целият свят мирише влудяващо на жълти рози.

3.
Наскоро направих екскурзия до България. Минах по улицата с цветарския магазин. Нищо не се беше променило. Липсваше само вазата с жълтите рози. Заобиколих изложените върху тротоара съдове с букети и влязох в магазина. Зад открехнатата вътрешна врата чух гласа на Филинка:
- Здравко, любов моя, съсипа живота ми с твоите странни хрумвания! Остарях до теб, без да намеря сили да се откъсна от ръцете ти!
В този момент на вратата се появи самата Филинка. Изумих се – времето не беше променило нито една черта върху лицето й.
- Какво ще желаете, господине? – попита ме тя.
- Жълта роза – отвърнах аз, без да си давам сметка какво приказвам
- Никога не съм продавала жълти рози – каза тя.
- Как да не си продавала, Филинке! – учудих се.
- Аз не съм Филинка, а дъщеря й. Майка ми е вътре. Грижи се за станалия много капризен от болестите мой баща. Сега ще я извикам.
Щом момичето мина обратно през вътрешната врата на магазина, аз тихо се измъкнах и хукнах по улицата в посоката, която някога бе хванал генералът от запаса Сотир Балтаджиев.

Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар