20.12.2009 г.

ФАЛШИВИ ЗАРОВЕ

На малка масичка, в средата на дворната градинка, кметът Йонко Дамянов играеше мешана табла с баджанака си Петруш Петрушев. Баджанакът пиеше бира направо от бутилката и тръскаше в капачката й пепелта от цигарата. Кметът Йонко надигаше от време на време стъклена кана с потопена в нея намагнетизирана подкова. Според ветеринарния лекар Янкушев магнитът вливал енергия в кислородните молекули на водата, а те от своя страна, щом попаднели в кръвта на човека, подтиквали организма му към решително действие. Ако човекът нямал възможност за моментална физическа изява, тогава мускулната му енергия се трансформирала в бръз поток на мисълта, който се изразявал в стремеж към решаване на кръстословици. Но всичко това се получавало само при редовно пиене на магнитната вода.
Баджанакът Петрушев се отнасяше снизходително към енергийните качества на тази вода не защото са казани от конски доктор, а защото в течността желязната подкова позеленява от плесен и изкривява магнитните силови линии в посока към тромавите водородни молекули.
Всъщност позеленяването не се дължеше на жабунясващата в каната вода, а на спанака, в който внуците на Йонко Дамянов триеха тайно подковата. Въпреки твърденията на дядо им, че спаначените листа са пълни с желязо, което прави от момчетата стоманени мъже като Жан Клод ван Дам, нито едно листо не прилепваше към магнитната подкова. Това караше децата да се съмняват във всички, казани от дядо им, думи.
В момента, когато кметът хвърли дюшеш, пред дворната порта спря бял ролс-ройс и от него слезе мъж, който високо извика:
- Престанете да играете с тези фалшиви зарове! В тях има набити карфички и магнитът в каната ги притегля така, че по желание да се обръщат в дюшеши или дюлбари.
-А-а-а! – изрева баджанакът Петрушев и бишна с ръка пуловете – аз се чудя защо от години не мога да взема нито една игра от Йонко Дамянов, а той,мошеникът му с мошеник, шмекерувал.
Заслепен от силен гняв баджанакът тръгна да си върви не по калдъръмената пътечка, а през лехата от лалета. И продължаваше да вика:
- Какъв глупак съм бил! Не остана човек в кръчмата, когото да не съм тръшнал на мешана табла. Само Йонко ми се прави на гений. Подозирах, че може да има измама, но не предполагах, че тя се крие в каната с магнита.
- Престани да врещиш като яре – каза кметът. – И без фалшивите зарове щях да те бия цял живот на табла. Толкова си глупав, че дори през пет минути да хвърляш шестици, пак щеше да си вътре.
След това кметът Дамянов лисна магнитната вода, като непотребна вече течност, и попита влезлия мъж:
- Само за да разкриеш на този льохман, че играя с фалшиви зарове ли се върна от Канада бе, Стоиле?
- Върнах се, за да ти кажа, че дяволиите в живота ти свършиха.
- Сигурно ламтиш за кметския ми стол?
- За друго съм се върнал.
- За какво друго можеш да се върнеш, след като в Канада не успя да си уредиш живота? В началото се разчу, че си станал ковач на окови в някакъв затвор. Ти, дето все за свобода говореше тук, в България, си станал прангаджия. После си се уловил за шлосерството – правел си секретни брави на сейфове, които да се отварят с ключ, изработен според профила на банкера. Накрая си се преквалифицирал като монтьор на алармени автосистеми. Те пък спирали да пищят само при изсвирване с уста на любимата мелодия на собственика им. Господи, освен мене в рода ни никой не се захвана с нормална професия! Другият ми братовчед обстрелва с ракети градоносни облаци и учи египетски йероглифи. За да бъдел различен от останалите. Баджанакът Петрушев е сеизмограф – подслушва като махленска клюкарка тръпките на Земята и непрекъснато мечтае за земетресение, та да излезнат верни прогнозите му и с чиста съвест да си харчи заплатата.
- Ако не си ти, да ни измиеш очите пред хората, всички ще мислят, че Дамяновият род е пълен с невъзвращенци, неудачници и олигофрени! – усмихна се мъжът с ролс-ройса.
- Абсолютно си прав! – отвърна Йонко Дамянов. - А сега кажи за какво си се домъкнал от другия край на света? Ако очакваш нещо от реституцията – нищо няма да получиш! Знам, че нямаш никакви документи в джоба си.
- Не съм дошъл да деля с тебе наследствените имоти, а да отведа Клементина!
За един момент кметът Йонко Дамянов остана със зяпнали от изненада уста:
- В тая чужбина съвсем си се побъркал. Първо, Клементина е моя законна съпруга, и, второ, погледни си кръщелното свидетелство – вече си в пенсия. Не си нито в първа, нито във втора младост, за да отмъкваш чужди жени!
- През живота си мъжът на три пъти е млад – на 20, на 40 и на 60 години – отвърна Стоил. – Тогава е способен на всякакви лудости.
- Ти винаги си бил луд, докато аз трезво вървях през живота.
- Бързо се нагаждаше към всевъзможните безсмислици - стахановско движение, ломски ямки, насрещен план…
- Докато ти мислеше само за себе си, аз мислех за всички. Когато говорех пред гладни хора, те така ме слушаха, че забравяха да преглътнат залъка си. Докато убеждавах стругарите да обяват състезание на фрезистите по отлично качество и трудова дисциплина, те така се захласваха в думите ми, че забравяха да пушат цигарите си и огънчетата им прогаряха пръстите. Налагаше се да им изписвам вносен оздравителен мехлем.
Въпреки грижите ми, хитреци като тебе постоянно ми се подиграваха. На табелата върху вратата в кметството непрекъснато променяха първата буква в името ми и от Йонко то ставаше Ьонко. Всеки знае, че Ь е най-ненужната буква в българската азбука, защото никой не може да я изговори. Гаврата се състоеше в намека, че и аз съм безличен като тая буква. Това вероятно е било работа на човек с висше образование.
Други, които нямаха университетски дипломи, след като си изядеха дините, ми подлагаха по една кора пред вратата. Без да предугаждам номера, аз излизах с напориста крачка, подхлъзвах се на кората и се пързалях по стълбите – чак до кофата за боклук на тротоара. Блъсках се в нея и падах за смях на всички.
Спомням си и един такъв случай: за някакъв 24-и май духовата музика на читалището беше тръгнала по неправилен маршрут и щеше да се размине със смесения хор на гимназията. По този начин можеше да се провали цялата манифестация. Едвам убедих оркестъра да тръгне по нов път. Казвам “едвам”, защото музикантите фанатично бяха повярвали в диригента си – бивш буржоазен интелигент – и по никакъв начин не искаха да коригират посоката на движението си. Разубедих ги с думите, че ако единствен диригентът знае да чете ноти, това не значи че още неуките, но прогресивни слухари, трябва да му се доверяват сляпо за всичко останало… Още по-трудно ми беше да преориентирам в правилната посока хора, тръгнали под привидно безпартийните знамена на клубовете по танци, туризъм или дърворезба.
- Не обичам да вървя подир диригенти и знамена. Затова преди 40 години заминах за Канада. Когато потърсих Клементина по телефона, за да й кажа, че непрекъснато мисля за нея и че ще я чакам да дойде, майка ти ми рече, че ти в момента я убеждаваш да не се омъжва за изменник на родината. Великата мисия на жената била не да ражда деца на ковачи на пранги, а бъдещи началници, пред които вратите от рождение навсякъде ще бъдат отворени, защото ще се ползва с параграфите на борческия си баща.
- И сега си дошъл да търсиш реванш за думите, с които отклоних Клементина от тебе? Да предположим, че успееш да я откъснеш от мене и да се ожениш за нея. Тогава ще трябва да й пускаш всеки ден по една испанска муха в супата, за да я накараш да те прегърне. На всичко отгоре тя има перде на очите и въобще няма да те познае.
- Ще ме познае по гласа.
- Съжалявам,че не я накарах да се оперира от това перде. Щеше да види, че вече не си оня наперен Стоил Дамянов, който можеше да вдигне във въздуха мотоциклет, а един смачкан старец.
- Не си й разрешил да се оперира, за да не види как угодничеството те е превърнало в мазник с подпухнала физиономия.
- Вместо напразно да бръщолевим, най-добре е самата Клементина да ти каже да се пръждосваш в твоята Канада – махна с ръка Йонко Дамянов и извика: - Жено, ела да те види братовчед ми Стоил. Върнал се бил за тебе от другия край на земята.
На вратата се появи жена с протегната дясна ръка. Пръстите й опипваха предметите, с които се разминаваше. Човекът с ролс-ройса помисли, че му подава ръка за поздрав, бързо извади от джоба си месингов ключ и го пъхна в дланта й. Жената трепна:
- Ти наистина си Стоил. Познах те по ключа, с който някога се заключвахме в стаята на хотел “Континентал”. Помня, че открадна този ключ за спомен.
- Дойдох с най-красивата кола, за да те отведа завинаги. Зарежи мъж, синове и внуци и тръгвай!
Клементина се усмихна:
- Чаках този ден. Но стой за момент да си сложа от оня одеколон, който ми подари в “Континентал”.
- Недей! Той сигурно вече се е превърнал в зловоние. Толкова време мина оттогава.
- Не се е превърнал в зловоние. Всяка година го отварях в деня на нашата първа хотелска любов и му подменях течността. После си варях чай от билки. От онези, посадените на мястото, където падна гръм след заминаването ти. Там почвата е електрическа и билките проблясваха като светулки дори в най-тъмните часове на нощта. Ако ме намираш непроменена, то е понеже всеки ден пиех от този чай. А не си направих операция на очите, защото без без тебе светът ми е безразличен. Знаех, че ще се върнеш някой ден и ще ме отведеш със себе си. Но защо толкова много се забави? Душата ми е пълна с нежни думи, които трябваше да ти кажа. Ще ти ги говоря цяла година без да спра. Ще имаш ли търпение да ме слушаш?
Стоил хвана ръката на Клементина и я поведе към колата. Йонко Дамянов стоеше като вцепенен. Едва когато дворната врата скръцна, той дойде на себе си и извика:
- Където и да отидеш, ти винаги ще носиш брачната халка с моето име. Ставите ти са подпухнали и никога няма да можеш да я изденеш от ръката си!
За голяма негова изненада жената извади брачната халка и я закачи върху бодливата тел на оградата:
- Връщам ти златото. Всяка вечер, докато си миех ръцете, аз я свалях със сапун. Затова халката не успя да се впие в пръста ми.
Йонко Дамянов извади подковата от каната и я хвърли към бръмчащия ролс-ройс. Желязото удари задното стъкло и го набразди с хиляди пукнатини.
- Това няма никакво значение, защото аз повече никога няма да се обръщам назад – каза Стоил.
- Прав си – въздъхна Клементина. – Толкова малко години ни остават да живеем заедно, че нямаме време да гледаме назад.
Стоил Дамянов натисна педала на газта докрай.
- Помниш ли какво ми каза първия път в “Континентал”? – попита Клементина.
- Помня – отвърна Стоил.
- Кажи ми пак същите думи!
- Ще ти ги кажа, любов моя!


Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар