20.12.2009 г.

ТРЪН В ПЕТАТА

Преди да тръгнат за Йерусалим пенсионерите от туристическата група се отбиха при Лозан Богоев да прочистят парите си, защото някой им казал, че ще извършат грях, ако в библейския град запалят свещ, купена с фалшиви монети. Богоев работеше като частен детектив, но доверието към него идваше предимно от факта, че вечер не спускаше пердетата на прозорците си и всеки можеше да види, че не се събира със съмнителни хора. Освен това лицето му беше бледо, подобно на светците от иконите. Пенсионерите не знаеха, че тази бледост е следствие на двата прекарани от него инфаркта и допълнително го възприемаха като порядъчен човек.
Богоев подреди монетите им в права линия върху масата и ги разгледа под силна лупа. За да запази авторитета си, посочи произволно няколко като фалшиви, но посъветва старците да не ги изхвърлят на боклука, а да напазаруват с тях стоки от сутеренния магазин на братя Гергелчеви, където вървят всякакви мошеничества. Пенсионерите му благодариха и на сутринта с чиста съвест се качиха в туристическия автобус.
С голямо учудване Богоев разбра, че 72-годишният Траян Ваклинов се е отказал в последния момент от пътуването. И то не поради поредния астматичен пристъп, вследствие на непрекъснатото пушене, а защото си втълпил, че дори свещ, направена от восъка на всичките райски пчели, няма да опрости греховете му. Лозан Богоев не го попита какви точно са греховете, защото всеки има свои представи за тежестта на подлостите и престъпленията, а тези представи коренно се различават от представите на съседа му. Но си помисли, че греховете на стареца са твърде големи, щом приживе си е поръчал надгробен паметник.
Този паметник беше опрян на черничевото дърво в двора и на него ясно личеше името Траян, изписано, кой знае защо, с латински букви. Детективът попита стареца дали не е приел тайно католическата вяра и поради това си е поръчал паметник с такива букви. Траян Ваклинов поклати отрицателно глава и отвърна, че това име не се отнася до него, а до римския император Траян. Някакъв иманяр се опитал през 1960 година да прекоси границата с античната плоча, но Ваклинов го застрелял на самата бразда. В последно време обаче съвестта започнала да го гризе – заслужава ли си да стреляш по човек, без дори да му викнеш: ”Стой!” И да го убиеш с единствената цел да ти сложат още една звездичка на пагона? А после да прибереш този камък като доказателство за патриотичната си постъпка! Сега чакал да се стъмни, за да замъкне плочата до реката и да я хвърли. Слава богу, че любопитните пенсионери са на път за Йерусалим и няма да видят нищо.
Лозан Богоев клекна пред паметника . Самият император беше изобразен в центъра, яхнал левантийски кон. Имаше брадясало от път лице и сплъстена от пот и прах коса. Около врата му беше закопчано наметало, което се вее, за да подсеща, че цезарят е изтипосан в момент на движение. Зад него крачеха офицери с широко отворени уста. Човек би помислил, че дишат тежко, уморени от тежкия път, но всъщност те предупреждаваха легионерите, че навлизат в опасна клисура и трябва да разтегнат строя, за да не бъдат изненадани от варварите.
Край императора яздеше писар, който пътьом пишеше донесение до Рим за току-що спечелената победа. Траян беше издиктувал текста, но бавеше подписа, защото искаше да добави като заключение няколко силни думи, които да уверят сенаторите в столицата, че щастието продължава да седи на дясното му рамо и всякакви заговори против короната му са безсмислени.
Щастието представляваше красива девойка, изтегнала се сладострастно върху плещите на Траян. Лицето й беше извърнато към него – за доказателство, че и в бъдеще ще му бъде вярна. В профил много приличаше на съпругата на Лозан Богоев, което породи у него съмнение, че може би жена му води потеклото си от лекомислен древен род. Дори му мина през ума, че ако съпругата му види тази плоча, тя неминуемо ще се разпусне и ще легне в ръцете на някой по-млад колега или съсед. Затова Лозан напрегна мускули и обърна камъка. Но тогава се разкри ново изображение:
Жребецът на императора вече не пристъпваше гордо, а кротко пасеше трева в покрайнините на лагера. До него пехотинците кладяха огнове и подгряваха вечерната си супа. Офицерите, опрени на полковите барабани, разиграваха на хазарт спечелената плячка. Траян седеше на сгъваем трон и гледаше надолу, сякаш търсеше в тревата изтървания си жезъл. Но той се беше навел не заради жезъла, а за да развърже ремъка на сандала си. В дясната си ръка държеше игла, с която щеше да извади тръна от петата си. Край него нямаше никого и лицето му изразяваше страдание. Девойката на рамото му плачеше.
Първоначално детективът Богоев се възмути от малодушието на римския владетел и реши с чук да смаже образа му. Искаше да остане само ликуващият Траян от лицевата страна на камъка. После размисли и разбра, че лицевата страна всъщност е фалшификация на истината. През дългия преход императорът е търпял в петата си голям трън, но се е усмихвал, за да не се издаде пред легионерите, че страда от обикновено убождане.
Разсъждавайки по-нататък Богоев стигна до въпроса защо му е трябвало на железния военачални да се излага на обратната страна като слабохарактерен човек? И разбра, че този император е бил не само талантлив стратег и храбър войн, но и умен мъж. Той несъмнено е предполагал, че след смъртта му някой завистлив наследник на короната може да изкърти физиономията му от всички триумфални паметници, за да не остане нищо в паметта на поколенията. Завистникът би пощадил само тази компроментираща сцена на страдащия от убождането император. Но бъдещите летописци ще се взрат с увеличително стъкло в петата му и ще установят, че такива тръни растат единствено в клисурите на планината Хем и ще направят заключението, че венценосният пълководец е слизал чак до българските земи. Вследствие на това ще го впишат завинаги в аналите при божествените цезари.
А може би Траян е искал да се разграничи от напарфюмираните сенатори и вечно жадните за плячка офицери и да каже на хората, родени след него, че никой не бива да се срамува от страданието, което е еднакво както за императора, така и за пехотинеца.
След като разгледа плочата подробно от двете страни, Лозан Богоев предложи на стария Ваклинов да я вземе и по този начин да го освободи от терзанието. Щял да я подари на Историческия музей, без да декларира от кого и от кога я има. Археолозите ще се опрат на това антично свидетелство, когато разкриват миналото на българската земя, а фактът, че плочата е останала в границите на държавата, въпреки трагичната смърт на иманяра, оневинява Траян Ваклинов повече, отколкото запалената в Йерусалим свещ.
Старецът недоверчиво мълчеше. Детективът бръкна в джоба си и разгъна пред някогашния граничар пожълтял лист хартия, подпечатан с червен печат. Каза му, че това е клетвата, която е подписал при постъпването си на работа - да пази до гроб професионалните тайни. Защото всеки съзнателно или несъзнателно изпуснат от него факт би озлобил десетки хора и би ги превърнал в изнудвачи, убийци или жертви.
Траян Ваклинов му кимна да вземе плочата и бавно започна да търси из джобовете си кибрит, за да запали цигара. Когато излезе на улицата, Лозан Богоев се обърна да види какво изразява лицето на стареца: облекчение, благодарност, разкаяние, съмнение или съжаление. Но то пак бе забулено в гъст дим.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар