21.12.2009 г.

ЛИСИЦАТА

Беше Стефановден и чаках гости за именния си ден. По едно време вратата на двора изскърца и гледам – влиза непознат мъж. “Аз съм новият ви инкасатор за тока” – вика той и отупва снега от якето си. Поканих го да влезе вътре – да се сгрее, защото беше посинял от студ – и му налях чаша ракия. Отчупих му и от баницата, която жена ми беше направила.
Разприказвахме се. Бил преподавател в МЕИ. Можел в кибритена кутия да направи транзистор и тъкмо да си подаде документите за професор – дошла Промяната. Съкратили го поради липса на бюджетни средства и той си намерил работа в един сервиз за радиоапарати. Когато приватизирали сервиза, новият собственик му рекъл: “Най -добре е да си потърсиш другаде бачкане. Имаш златни ръце, но не си от моята партия. На твоето място ще назнача трима некадърници, но ми трябват, за да издигнат кандидатурата ми за член на Градския съвет. В днешно време от политиката се изкарват добри пари!”
- Напуснах сервиза и се чудя как нататък ще живея – разказва инкасаторът. – Имам двама сина: единият е студент, втори курс, а другият е в десети клас. Тогава се сетих за баджанака – някакъв шеф в Енергото е. Обадих му се, а той ми вика: “Нямаме свободни места за градски инкасатор, но можем да те пратим по селата. Малко ще ти е далечко, но така ще е в началото. Ще ни бъдеш много полезен с твоето техническо образование – ще проверяваш електромерите да няма по тях някакви шашми. Преди време им слагаха магнити, за да се въртят по-бавно показателите, а сега през микроскопична дупчица вкарват косъм. Кой както може така краде!” Ако ще и в джендема да ме пратите – отивам – съгласявам се аз, защото нямам никакъв друг избор.
И започнах да обхождам селата. Хората все нямат пари и ме молят да не им прекъсвам веднага тока за неплатени сметки. Обещават да се издължат с малко закъснение. Един ловджия цяла седмица не ми беше платил. Жена му шиеше у дома си на ишлеме дънкови ризи – те са много модерни и страшно се купуват. Ловджията обеща до няколко дни окончателно да се разплати. Бил прострелял една лисица. Имала две съвсем малки лисичета, още бозайничета. Щял да ги продаде на разни новобогаташи за частните им зоопаркове, а кожата на животното щял да занесе на един познат кожухар.
Тоя човек наистина се разплати в уречения ден, но ми даде с 10 лева по-малко, понеже кожата на лисицата била продупчена в рамото и му приспаднали от сумата. “Срещу тия десет лева ти предлагам опашката на животното – вика ловджията. – Жена ти може да я използва за яка на някое палто.” Съгласих се. Мисля си: тя, моята, скоро ще се пенсионира. Какъв по-добър подарък от тоя? Хем оригинален, хем евтин!
Взех лисичата опашка и се хваля на колегите, а те се заливат от смях. Чак сълзи им изскачат от очите. “Абе това не е лисича опашка, а опашка от катерица” – кикотят се те. От този ден започнаха да ми викат “Бай Сандо Лисицата”.
Казах на баджанака, че са ме направили за смях – мен, дето само дни не ми достигаха да стана професор. На него също му стана весело, но след няколко месеца ме премести във вашия район.
Такава е моята история. Мечтаех си да се обръщат към мене с думите “Професор Александров”, а се превърнах в “Бай Сандо Лисицата”.
Инкасаторът изпи набързо още една чаша ракия, дояде си баницата и тръгна. На вратата се обърна и каза:
- Сигурно си мислите, че ще ви помоля да не разпространявате историята на моя прякор? Не, няма да ви моля! Вече ми е все едно кой как ще ме нарича!

Разказ от книгата "Старата улица"
2006 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар