ХОТЕЛ “ВАВИЛОН-21”

Още щом се скъса връзката на дясната му обувка, фелдшерът Петрушев разбра, че и последният ден на тази година ще свърши необичайно. С една стегната и с една разхлабена обувка той по различен начин усещаше земята под левия и под десния си крак. В такива моменти ставаше извънредно чувствителен и забелязваше несъществени неща: изгоряла лампа в таблото, на което се изписваха дните до края на столетието, подправена дата на годност върху вносно шампанско, обратно залепена пощенска марка върху поздравителна картичка…
Когато беше с една разхлабена обувка никой не можеше да го бие на карти с изключение на готвача на трета рота Щипаров. Тоя човек беше в състояние по всяко време да измъкне от ръкава си асо и да прибере залозите от играта. Щом седнеше срещу него Петрушев изнизваше връзките от двете си обувки и с тях му завързваше ръкавите.
Някогашният ротен готвач сега обираше на покер келнерите от ресторанта на хотел “Вавилон-21”. Хотелът беше на внука му и Щипаров имаше за задача да надзирава персонала да не краде от месото. Защото най-лесното нещо на тоя свят е да отмъкнеш пържола. Увиваш я във вестник и я пъхаш в джоба на сакото. На тръгване го премяташ през рамо и пържолата така потъва в гънките на плата, че и с микроскоп не можеш да я откриеш.
За да купи “Вавилон-21”, внукът Щипаров беше ходил да работи по новите стоежи на Берлин. Дори се хвана на две смени, понеже германците бързаха да лъснат града за столица на обединения си Дойчланд.
От там се върна без предни зъби, защото се сби с хасковския циганин Назарет. Ромът му рекъл да не се прави на голям тарикат и да огъва до край биглите на колонната арматура, защото инженер Колендорф пак ще им ореже заплатите. Внукът Щипаров отвърнал: “Сиктир бе, мангал, ти ли ще ме учиш!” Назарет го помолил да не го псува, защото отскоро е покръстен и иска да посрещне Второто пришествие на 31 декември с чисти ръце и душа.
Всичко щяло да се размине мирно и тихо, ако не се бил намесил сърбинът Лютко Бранкович – бояджия, с когото младият Щипаров си пиел шнапса в бирарията “При рицарите”. Той казал, че раят не бива да се вмирисва на цигани и с неочаквано кроше изпратил Назарет във варела с боя. Като видели шефа си да се дави, циганите се юрнали с арматурни железа срещу Бранкович и Щипаров. В момента, когато най-едрият от тях изфраскал българина през устата инженер Колендорф се развикал: “Полиция полиция!” Ромите хукнали надолу по стълбите, а разяреният Щипаров се спуснал по въжето на подемния кран и ги причакал на изхода. Там ги гърмял с газов пистолет. После се укрил от полицията в уличка край Бранденбургската врата.
Престорил се на просяк и немците взели да му подхвърлят марки. Сърбинът му довлякъл отнякъде един кирлив пес, защото швабите много се разнежвали от дрипльовци, приютили в цялата си нищета бездомни кучета, и ставали два пъти по-щедри.
На третия ден Лютко Бранкович донесъл бутилка шнапс и казал на приятеля си, че дори цял живот да огъва арматура, пак няма да събере марки за кенефите на луксозен хотел. И му предложил да започнат контрабанда. Внукът Щипаров изплюл съсирана кръв, отвърнал че е е съгласен и ритнал бездомното куче. После продал за 400 марки ордените на дядо си в бирария “При рицарите” и взел влака за България.
Старият Щипаров се ядоса на тая далавера, защото не беше успял да се фотографира с ордените. А сега някакъв бивш есесовец ще разправя, че ги е взел като трофеи от убити наши войници. Внукът отвърна, че на света няма ротен готвач, на когото да са присъждани ордени за добре сварени мръвки. Изключение правел само румънецът Константине Цапурнеску, който при едни съюзнически маневри на армиите от Варшавския договор, разпалвал огъня на полевата кухня с изстрели от пистолет. Обаче неговият орден бил за точна стрелба на полигон, а не за мамалига с извара.
Дядото Щипаров възразил, че самият той нито е трошил кюмюр с пистолетни изстрели, нито е бъркал чорбата с приклад на шмайзер. Два от ордените му били официално вписани в рапорта на ротния командир до дивизионния щаб. Писарят го вмъкнал в списъците срещу уговорката да му стане политически гарант след войната, за постъпване на чиновническа служба в Министерството на просветата. Три намерил в банята, забравени от изкъпали се след тежка офанзива войници, един взел от ефрейтор Чобанов, за да го прикрива, когато прескача до унгарката Илонка. Останалите купил срещу картофени кюфтета при демобилизацията. Притежателите им се опасявали, че старите отличия ще се смятат за фашистки знаци в условията на новата власт и гледали по най-изгодния начин да се отърват от тях.
В деня, когато се скъса връзката на дясната обувка на фелдшера Петрушев, щеше да има голямо посрещане на новия век в ресторанта на хотел “Вавилон-21” . За тържеството старият Щипаров възнамеряваше да се накичи с ордени и в ролята на церемониалмайстор да посреща високите гости. По тоя повод се обади по телефона на фелдшера с молба да му даде под наем - за един ден - ордените си. Готов бил да плати в марки за всеки един от тях. Накрая щял да му подари и една игра на белот без коз. Защо без коз ли? Защото всичките козове от войната – полковници, майори и капитани – вече били измрели. Останали дребните карти – като тях двамата. Искал да покани за каре артелчика и сигналиста, но грип ги бил изпратил в Орландовските гробища. Ако бяха живи, щяха като в ония години да запалят евтини папироси, да отпият по глътка ракия от манерките и да пресекат първата колода с лява ръка – за късмет.
Фелдшерът Петрушев отвърна, че може да му отстъпи само собствените си ордени: два - за проявена храброст при изтегляне на ранени бойци от огневите линии при Куманово и Нова Паланка, и един – за особено рискови действия при спешната евакуация на лазарета. Останалите били на тежко ранени войници и офицери, които го молели, в случай че умрат, да ги предаде на близките им.
Измежду тях най-ценен бил орденът за храброст, първа степен, на подпоручик Филипов. Бил ранен в лицето и щял да ослепее, затова се взирал в предметите да ги запомни: маса, стол, канче, лъжица, гребен. При всяка превръзка питал фелдшера Петрушев дали това ослепяване не е Божие наказание, задето откраднал годеницата на хазяйна си. Трябвало да я докара с файтон от Шумен, но когато спрели да хапнат в Горна Оряховица, момичето му казало, че не е срещало по-синеок мъж и че иска да роди от него полови дузина светлооки момчета, за да се увеличи хубостта на света. Дори сънувала пророчески сън, в който един ангел със сребърни крила й съобщил, че късметът й ще дойде с мъж на четири колела и осем копита.
Двамата се върнали в Шумен и изпратили телеграма на хазяйна да не ги чака, защото те вече телесно са се свързали като съпрузи. Обаче след първата им нощ военните мобилизирали Филипов. До раняването си той получавал писма, които представлявали редове от слети думи. Безкрайното изречение било без главни букви, без точки и запетайки, но винаги завършвало с отпечатък от начервени устни.
След упорито взиране подпоручикът успял да разбере, че в писмата са навързани едни и същи думи: “Обичам те! Чакам те! Вечно ще бъда твоя!” Филипов помолил фелдшера да отиде с ордена при невенчаната му съпруга и да й каже, че мъжът й е разкъсан на хиляда парчета от снаряд. Нека накрая да добави думите: “Той загина с твоите писма до сърцето си.” Филипов не искал да й бъде в тяжест. Щял тихо да угасне в някое общежитие за слепи, докато плете кошчета за чужди бебета.
В Шумен Петрушев заварил жената в момент, когато се червяла пред огледалото. Зад нея се бръснел хазяинът на подпоручика. След като размазала червилото извън устните, за да изглежда по-страстна, тя отказала да вземе ордена с думите, че не желае никакъв стар спомен да смущава новия й живот.
При вида на отличието за храброст хазяинът така се разтреперал, че срязал тънките си мустачки. Обърнал се сприхаво към фелдшера и му рекъл да се пръждосва преди да го е подхванал с бръснача, защото няма да му стигнат за превръзки всичките бинтове на Първа българска армия. Петрушев се завъртял кръгом и си тръгнал. Обърнал се за последен път да види голямата любов на подпоручика. Приличала на лисица, която ще се омъжва за дявол. И кощунствено си помислил, че е по-добре дето Филипов е ослепял, вместо да живее с такава жена.
От Шумен фелдшерът тръгнал за Ловеч. Там трябвало да предаде ордена на подофицера Христодоров на съпругата му. Упътили го да я търси в дома на бакалина Шекерджиев. Когато надникнал през прозореца на къщата, видял една кръглолика жена, седнала на коленете на плешив мъж. В едната си ръка държала парче баница, а в другата - филия бял хляб. Отхапвала ту от баницата, ту от хляба и се усмихвала щастливо. Бакалинът я гледал захласнато и я целувал по ръцете.Фелдшерът си помислил, че ако Христодоров бе видял тая гледка, сигурно щеше да седне на стълбите и щеше да заплаче, защото е човек с мека душа. . Вероятно пак щеше да пъхне два пръста в устата си, за имитира кларнет, свирещ “Сулико” или “Катюша”. Преди да го пререже на две картечният огън на скрития в бункера германец, той бе сънувал, че е у дома, при жена си, и някой звъни на вратата. Отвори очи ядосан, защото мразеше да го будят. В часа на смъртта си каза на фелдшера: “Така ще заспя, че никакъв звънец повече няма да ме събуди!” И ордена на артилериста Полихронов не успя да върне. Къщата му в квартал “Триъгълника” беше срината от бомбардировките и родителите му бяха загинали под развалините.
Тоя Полихронов беше весел човек и видеше ли дансинг, започваше да танцува. Куршум на снайперист мина през слепоочието му в деня, когато научи, че е танцувал върху дансинг, изграден за отмъщение над гробовете на немски войници. Зашеметен от новината Полихронов беше престанал да обръща внимание на свирещите около него куршуми.
Все пак фелдшерът успя да върне ордените на пехотинците Мавров и Гелев. Първият го убиха докато пиеше вода, а вторият настъпи мина. На семействата им, настояващи да научат повече за кончината им, Петрушев разказа една и съща измислена история, в която ги описваше като герои, загинали в защита на българския трибагреник.
На съпругата на свързочника Парижков пък предаде джобния му часовник с думите, че мъжът й го завещава на сина им. Нека го разглоби, да изучи машинарията му и да си изкарва прехраната като часовникар. Много точна заръка като се има предвид, че синът на свързочника беше куцо, но с изключително силно зрение момче. Съпругата на Парижков се обърна към иконата на Дева Мария и се разплака. Тогава фелдшерът забеляза, че роклята на коленете й е протрита от честите клякания за молитва...
…На това място ротният готвач Щипаров прекъсна дългия разказ на фелдшера и го посъветва да не се впечатлва толкова много от съдбите на загиналите преди повече от половин век фронтоваци, а да помисли за себе си и за малката си пенсия, с която не може да си плати дори една вечеря във “Вавилон-21” И пак настоя да му даде ордените под наем. Нека дойде на празненството, но да стои в кухнята и да не се мотае с протритите си дрехи около официалните гости. Фелдшерът помълча малко и след това отвърна, че е съгласен.
Последната вечер на двайсети век в хотел “Вавилон-21” започна с музика на Майкъл Джексън и Мадона. Сервитьорите бяха облечени в бели костюми. На реверите имаха избродирана буква “В” със златна корона над нея. Те черпеха гостите с шампанско. Старият Щипаров, отрупан с ордени и медали, се снимаше с новопристигащите.
Малко преди нула часа два джипа спряха пред хотела и откриха стрелба по фасадата му. Гостите се разпищяха и се хвърлиха на земята. Парчета от кристалните полилеи започнаха да се ронят върху главите им. Внукът Щипаров извади пистолет и взе да стреля по джиповете. “Това са рекетьорите на Вергил Тапира – извика той на бодигардовете. – Настигнете ги по дирите в снега и ги разфасовайте на място!”
“Господи, цялата война изкарах без драскотина, а сега ме улучиха!” – изохка старият Щипаров и се свлече. На гърдите му, изпод ордените, изби червено петно кръв. “Дезинфектирай раната с йод, както правеше на фронта, но не си взимай ордените – прошепна той на дошлия фелдшер. – Нека журналистите ме снимат с тях за вестниците. И измъкни от джоба ми войнишката манерка с домашна ракия – да се почерпим за новия век. Късметлии бяхме само ние с теб - двамата от цялата рота - да го посрещнем!” - После клюмна и издъхна.
Когато запищяха плицейските коли фелдшерът Петрушев побърза да се измъкне. Край оградата на хотела циганите на Назарет чакаха Второто пришествие да изсипе камъни върху главата на младия Щипаров. Вместо камъни от небето падаше пухкав сняг.
В момента, когато топовни гърмежи възвестиха настъпването на новото столетие, някакъв куриер от международна пощенска агенция се залепи за Петрушев с молба да подпише, че лично е получил поздравителната телеграма до господин Щипаров от някой си Лютко Бранкович, излежаващ присъда в гръцки затвор. Фелдшерът се подписа, смачка телеграмата и я захвърли срещу вратата на хотела. Един наивен сеирджия я вдигна, защото помисли, че е съобщение за бъдещето, изпратено от небето. Петрушев приклекна с пъшкане, затегна връзките на обувките си и бавно се запъти към дома си.
Учуди се, че стъпва в следи, оставени от войнишки чепици. Пътят се виеше нагоре, но той не чувстваше умора. Когато излезе над снежните облаци, видя звездите. Пред тях го чакаше строена цялата трета рота. Всички го гледаха с укор, заради голямото закъснение. Петрушев се сконфузи и зае място между пехотинците Мавров и Гелев. “Нали не ми се сърдите, че дадох ордените ви под наем на готвача Щипаров?”-попита той. “Това вече няма значение” – отвърнаха те.
Подпоручик Филипов свали превръзките от очите си и даде заповед: “С песен - ходом марш!” Всички закрачиха. Беше както преди. Само дето никаква мелодия не излизаше от отворените им уста и вместо към Драва Соболч се движеха към съзвездието Южен кръст.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев