21.12.2009 г.

ЧАСОВНИКАРЯТ

Особен човек беше часовникарят от ул. “Стралджа”. Космите на ръцете му бяха червеникави, на брадата – черни, а на косата – тъмно руси. От това може да се извади заключение, че във вените му тече три вида кръв, тласкана от три сърца. На практика такъв човек е безсмъртен и не се страхува да влезе пръв в сражение с врага. Но часовникарят не беше ходил на война и дори не беше участвал в махаленско сбиване, за да получи рани, от които да се видят цветовете на кръвта му.
Старите жени от квартала разправяха, че подобен човек може да се роди или след като майка му е лежала с трима мъже едновременно, или след като я е прелъстил дяволът. Първата версия ми се струва по-вероятна, защото от детството си спомням, че майка му беше толкова красива жена, че подир нея непрекъснато вървяха мъже. Тя сякаш нямаше очи. От рождението й Господ ги е заменил с черни маслини. Щом те погледне и ти се стопяваш като ледено кубче през август. Помня, че когато умря, на некролога й пишеше, че е на 80 години, но в ковчега изглеждаше на 20. Бабите обясняваха, че Сатаната до последно е запазил хубостта й, за да я спохожда с намерението да му роди още едно дете, което да е по-красиво от часовникаря и да не си стърже като него брадавиците от ръцете с адски камък.
Като мъж с кипяща кръв часовникарят бил много подвижен и първата му професия била жонгльор в цирк “Добрич”, но аз мисля, че пъргавината му е идвала от змийската мас, с която преди появата си на манежа е мажел ставите си. Привържениците на тайнствения му произход цъкаха несъгласни с език и отвръщаха, че след антракта на представлението часовникарят се проявявал като фокусник, който гълтал светлината от джобно фенерче през устата си и я изпускал през ушите. Аз им отвръщах, че това е лесен номер, който може да се направи от всеки начинаещ илюзионист. Ако беше фрашкан с пари, както се полага на един син на дявола, той нямаше да събира мартениците, които в края на месец март хората окачват върху раззеленяващи се дръвчета за здраве, и да ги продава на следващата година на по-ниски цени, нито пък щеше да се разхожда с разгонена кучка, за да лови песовете, които тя примамва, и да ги продава на обущарите, за да правят от кожата им туристически боти.
Много хора вярваха, че часовникарят е прокълнат и избягваха да му дават своите будилници и стенни часовници за поправка. Навестяваха го повече латернаджиите, които му носеха разбрицаните си латерни – да опъне някоя отпуснала се струна, а също и сервитьорите от виенските сладкарници – за смяна на скъсаните пружини на грамофоните, които без почивка свиреха валсове на Щраус.
Веднъж влязох и аз при него с молба да ми нарисува върху картон джобен часовник с римски цифри. Трябваше ми, защото в училищния театър щях да играя ролята на един пройдоха, който е готов за шише ракия да продаде и завещания от баща му старинен часовник. Помислих, че часовникарят ще ми се изсмее, но той каза: “Всъщност има три вида часовници. Първият вид са като твоя – с нарисувани върху циферблата стрелки. Те показват точно време само два пъти в денонощието, но никой не знае кога точно става това. Вторите са с подвижни стрелки, но без пружини. Тях можеш да поставиш на желан от тебе час и да приемеш, че това е часът на твоя късмет. Третите са тиктакащи. Стрелките им не зависят от хората, а от потока на времето. Истинските часовникари уважават и трите вида, защото знаят, че след Айнщайн времето е относително понятие.
Ще ти нарисувам часовник марка “Омега”. Стрелките му ще показват 5 часа след обед. Самодоволните англичани пият по това време чай, а безгрижните българи ядят сладко от рози. Когато мине представлението, ела отново, за да ми кажеш дали са харесали часовника ти.”
След няколко дни отидох у дома на часовникаря. Той ме почерпи с филия бял хляб, намазана със сладко от рози. Очаквах да видя по стените всевъзможни часовници – пеещи арии от италиански опери или с изкачащи на всеки час кукувички – за които не се е намерило място в тясната му работилничка, но вместо тях висяха снимките на една и съща жена: тя – на велосипед с роза на устните, тя – на върха на скала с ръце, протегнати да уловят летяща птица, тя – качена върху стол и пускаща от високо сапунени мехури… На една от снимките усмихнатата госпожица пушеше цигара, която часовникарят внимателно бе изстъргал и заменил с рисунка на праскова. Но останалият дим в горния ляв край на фотото подсказваше, че става дума за запалена дамска папироса. Тази снимка не ме впечатли толкова, колкото една друга – пак тя, но заснета в едър план. Върху нея с разкривен почерк на недипломирана гимназистка бе написано: “Красивите жени стават или светици, или вещици!”
“Това е моята годеница – усмихна се с беззъбата си уста часовникарят. – Тя щеше да стане светица, но се удави. Тръгна да върви по вълните на морето в желанието си да ми докаже, че любовта й към мен е такова свещено чудо, че може да я държи над водата. Какво да се прави – беше жена със сини очи, а от светлите очи човек може да очаква всякакви изненади!”
Когато се прибрах, у дома дойдоха съседите да ме питат какво съм видял у човека с трите сърца. Разказах им за удавената от любов млада жена, а те отвърнаха: “Глупости! Това е Клавдия Сергеева, която в цирк “Добрич” със завързани очи четеше имената на хората от личните им карти. Мъжете избягваха да й предлагат брак, защото мислеха, че впоследствие тя ще чете мислите им и ще направлява действията им. Единствено жонгльорът се съгласи да се ожени за нея и започна да събира пари за пищна сватба, но тези пари се стопиха при неочакваната обмяна на българския лев. Красивата Клавдия го нарече “смотаняк” и се омъжи за един английски офицер, с когото замина за Австралия. От този момент жонгльорът напусна цирка и стана часовникар.
Като се има предвид, че е с три сърца, военните му предложиха да стане сапьор със солидна заплата, но той отказа и продължи да чегърта будилници, латерни и грамофони. Държавна сигурност се усъмни, че може да е вербуван от чуждо разузнаване да прави механизми за адски бомби, но се оказа, че съмнителният механизъм, върху който часовникарят работи, е предназначен за една голяма кукла, която има лицето на Клавдия Сергеева. Тя тананика популярната песен за оня неразумен шут, който се влюбил в своята кралица.”
На 18 януари часовникарят почина. Когато го преобличах за последния му земен път, извадих от джоба на официалния му костюм дебел портфейл с банкноти от преди обмяната на парите. При преоброяването им се оказа, че само 100 лева не са достигали, за да се плати за една богата венчавка в черквата “Света Неделя”.
През февруари се получи писмо от Мелбърн, Австралия, изпратено на адреса на часовникаря. В него имаше само един некролог, върху който бе отпечатан следният текст: “Почина Клавдия Сергеева” и дата на нейната кончина – 18 януари. В долния десен ъгъл, където се вписват имената на опечалените, седеше името на някой си полковник Джон Кларк.
Залепих този некролог до некролога на часовникаря върху вратата на работилничката му на ул. “Стралджа” и не знам защо се разплаках.

Разказ от книгата "Старата улица"
2006 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар