20.12.2009 г.

Обрулен орех се търкулва под прозореца на хубавата Лора

Най-злият човек в града имаше най-хубавия орех. С един хвърлен камък ще обрулиш от него поне четири ореха, едри като пачи яйца. Злият човек обаче ги пазеше с пушка. Ловджийска двуцевка. Тя винаги лежеше върху перваза на отворения прозорец, насочена към короната на дървото. До такава степен беше като стопанина си свирепа, че гърмеше сама при всеки подозрителен шум.

1.
В този ден двуцевката започна да трещи в момента, когато крадци от Горната махала заблъскаха с дълги пръти дървото. За да не бъдат уцелени, те запалиха в няколко ламаринени кутии оборска тор. Подредиха ги така, че въздушното течение хем да образува димна завеса, хем да подлюти очите на злия мъж. Със замъглено зрение той не би могъл да напипа вратата на стаята с пушката, та какво остава да я зареди с нови патрони.
Крадците обаче не знаеха, че като пенсиониран пиротехник от армията, злият човек винаги носи затъкнат в колана на цивилния си панталон сигнален пистолет. При съмнителни нощни обстоятелства изстрелваше с него ракета, за да освети ореха.
С насълзени от дима очи мъжът изскокна през вратата на къщата, но се спъна и падна върху калдъръмената пътека. Изрева силно: “А-а-а!”, измъкна с натъртена ръка пистолета и стреля в силуета на дървото. Бялата ракета се заплете в листата и започна заканително да съска. Неканените берачи грабнаха недопълнените си торби и хукнаха в различни посоки. По този начин, ако някой реши да ги гони, ще успее да улови само един от тях.
Злият човек си изплакна лицето на дворната чешма, изля водата от оставената наблизо кофа и започна да събира в нея обрулените орехи. Жена му пък се зае да захлупва ламаринените кутии с димящата тор върху празните лехи. Хем да задави огъня им, хем торта да захрани напролет цветята в градинката й.

2.
След като събра орехите от земята, злият човек се върна успокоен в дома си. Но най-едрият орех не беше в кофата при другите. От удара си в тротоара той беше отскочил надалеч и се беше търкулнал по наклона на улицата. Спрял се беше под прозореца на хубавата Лора. Заради нея мъжете от градчето си бяха купили фотоапарати и където и да я срещнеха, непрекъснато я снимаха. Лора не им се сърдеше, напротив – винаги се усмихваше. Защото вярваше, че усмивката е като добрата дума - помага на хората да живеят по-леко.
Раздразнени от нейната приветливост, грозните съпруги щяха да й издерат лицето, но Лора не отиваше по-далеч от усмивката. Когато ходеше във фризьорския салон, тя искаше да й върнат отрязаните кичури коса, за да не ги продават бръснарите на влюбените в нея юноши. Тези отнесени от любовта хлапета, ги навиваха около безименния си пръст – като пръстени – и лъжеха, че Лора ги е харесала за съпрузи.
Изтърколеният орех не можеше да остане дълго незабелязан под прозореца на момичето. Пръв го зърна градският поет. Той го вдигна и с черната следа от необелената му кора написа свой стих върху бялата стена на къщата. Не се подписа, тъй като смяташе, че никой, освен него, не може да съчинява хубава поезия и момичето веднага ще се досети кой би могъл да бъде авторът й.
След това орехът попадна в ръцете на боксьора, който всяка година идваше при престарелите си родители, да им нацепи дърва за зимата. Той го хвърли в прозореца на Лора с надеждата, че приветливата хубавица ще се покаже и той ще я покани на кафе в сладкарницата на площада. При всяко хвърляне боксьорът улавяше отскочилия от стъклото орех и го запращаше повторно. По едно време орехът изчезна. Мъжът помисли, че момичето тихо е открехнало прозореца и черупчестият плод е хлътнал в стаята, но се излъга. Орехът беше сменил посоката на движението си при удара в дървената рамка и се беше укротил пред купчината пясък, струпана за ремонта на съседната къща.
Когато се готвеше да заспи, орехът чу някакъв старец да си тананика песен за един Илия, който градил килия. Предположи, че лъкатушещият по улицата човек се казва Илия и тъкмо прецени, че пияният ще мине на две крачки от него, когато усети болка от настъпване. Всъщност, никой до ден днешен не е успял да прецени точно в коя посока ще залитнат излезлите от кръчмата хора.
Външната кора на ореха се разцепи окончателно и той щеше да изкрещи от болка, но стисна зъби, за да не събуди “Илия”, който се беше захлупил върху купчината пясък и се унасяше в дълбок сън. Орехът се замисли, какво би могъл да сънува настъпилият го човек. Не му дойде на ум нищо друго, освен една килия с толкова криви стени, че дори паяците не биха могли да се задържат върху нея. Глупаво е да се предполага, че един нетрезв зидар е способен да вдигне отвесна зидария.
На сутринта минаващият по улицата раздавач събуди пияния “Илия”, тъй като се стахуваше, че влажният пясък може да му изсмуче докрай топлината от тялото и да му докара бронхопневмония или туберкулоза. Разсъненият пощальонът пъхна ореха в чантата с писмата и тръгна по адреси.
Даде го на малчугана, който чакаше писмо от родителите си, заминали на работа в Канада. Хлапето всеки ден плачеше, че няма вест за него. “Ето, това е твоето писмо – каза раздавачът и стисна в юмрук ореха, за да го разцепи на две. – След като го прочетеш, може да го изядеш.”
Момчето изтича при баба си, за да му “прочете” писмото. Тя сложи очилата, вгледа се в гънките, които образуваха странни букви върху ядките и измисли една щастлива история, в която се казваше, че родителите на момчето ще се завърнат за Великден. Тогава всички заедно ще се чукат с червени яйца и ще ядат козунак с орехи и стафиди. Бабата извади двете половини на ядката и ги даде на момчето да ги изяде. “Не искам – отвърна то. – Омеси ми козунак и ги пъхни в тестото. Щом се опече, ще бъде вече Великден и мама и татко ще са тук.”
Напразно старата жена се опитваше да обясни, че до Великден има доста време. Хлапето се сърдеше и плачеше. За да го успокои, възрастната жена започна да меси козунак и пъхна в него стафиди. Оплете тестото и най-отгоре забоде ядката от ореха на пощальона. Сложи го да се пече. После седна до прозореца и се загледа в пътя, сякаш чака да се зададе някой, който ще й подскаже нова история, с която да залъгва внука си до Великден.
В това време момчето беше пуснало двете черупки да плуват в леген с вода. Това всъщност не бяха черупки, а лодки, които трябваше да доведат родителите му от далечната държава. Детето се замисли в каква посока се намират майка му и баща му, за да отпрати натам двете лодки. Баба му пък се чудеше от къде да намери бавно горящо дърво, което да поддържа чак до истинския Великден слаб огън под козунака.

3.
Когато все пак козунакът стана готов, някой позвъни на вратата. Хлапето скокна с мокри ръце и отвори. На прага - с куфари и чанти в ръце - стояха родителите му. “Великден дойде!”- извика момчето и се хвърли в прегръдките им.
С този добър край свършва историята на ореха, обрулен от дървото на най-злия човек в градчето.

Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар