СУЕТЕН ХОД С БЯЛА ПЕШКА

Играчите от двата враждуващи клуба “8х8” и “64” изоставят шахматните си дъски винаги, когато Станимир Бронзарски играе на 17-ия ход бялата пешка от е4 на е5 и слага началото на красива комбинация. Те с възхищение наблюдават коварния флирт на бялата царица с черния цар, до пълното му матиране от ревнуващите бели офицери . В такъв момент лицето на Бронзарски става ликуващо – като на стратег, осигурил с всички позволени и непозволени средства победата на светлите сили.
За съжаление фотографът Юскеселиев не успя да го заснеме като триумфатор, поради засенчване от едрия полковник Гаврил Тумангелов. Полковникът беше от онези особняци, които не признават друга капитулация на царя, освен мата с двата топа по фланговите вертикали. Въпреки това полковникът се възхити от тактическите конфигурации на Бронзарски и го покани за проектант на предстоящия парад.
Умело съчетавайки Г-образното движение на конницата с диагоналните спускания на офицерите и ритмичната настъпателност на пехотата Станимир Бронзарски успя да режисира впечатляващ парад, който бе филмиран от три камери. Те бяха заложени откъм източната, западната и южната посока на терена и позволяваха да се заснемат преминаващите роти и ескадрони в ляв и десен профил, а също и в пълен анфас. Излъченият по екраните филм създаваше впечатлението за грандиозна изява на неудържима войнска настъпателност, съчетана със суетна представителност и респектираща офицерска решителност.
След прожекциите на филма по екраните на кината Бронзарски стана изключително самоуверен, сякаш е обиколил земното кълбо три пъти със самолет, влак и параход - с кратък престой на Ниагарския водопад, за измиване на ръцете и утоляване на жаждата, добита при пресичането на Екватора. Приличаше на пасажер, който при всяка обиколка е намирал начин да надникне с бинокъл през прозорците на световните университети и да поседи на свободните депутатски столове в парламентите – две места, където човечеството винаги се е учило да мисли и да говори.
С категоричен знак Бронзарски забрани да бъде изтрит тротоарният надпис “юг” от мястото, където беше заложена средната камера. Поради това гражданите затънаха в безплодни препирни дали тук е последната точка, до която достига топлият въздух от Сахара, или е обикновен топографски знак, забравен да бъде заличен от разсеяните солдафони. За да докажат твърдението си, че атмосферата на южния тротоар е по-топла, мнозина тръгнаха в студените януарски дни по сандали и потници и умряха от менингит. По такъв начин спорът от само себе си заглъхна, но беше заместен от слух, че Бронзарски е включил в представителния блок на парада много пропаднали шахматисти, за да задоволи манията им за себеизява. Други се противопоставяха с мнението, че участващите в този блок са гимнастици, инжектирани с една и съща ваксина за хубост. Като доказателсто за суетността им се сочеше тяхното нежелание да репетират по обедно време, когато сенките им се свиват под краката и те трябва да ги тъпчат при маршировката. Любопитно е, че Бронзарски дирижираше парада с помощта на розово флагче, прикачено със златни кабъри към лакирана дръжка, смятайки че това е цветът на доброто настоение и оптимизма. Обаче розовото флагче бе възприето от някои хора като афиширане на противоестествените влечения у членовете на челната парадна група, които по странно стечение на обстоятелствата бяха до един с женоподобни крака. Заради тези крака сред бабите се заговори, че групата всъщност е съставена от момичета, които са минали под лятна дъга и са се превърнали в мъже. Но това е глупаво поверие, които не заслужава внимание.
В дните, когато челната група репетираше, всички търговци, чиновници и занаятчии напускаха работата си. Къщите също се опразваха от хора, поради което крадците безпрепятствено влизаха в домовете и отмъкваха всичко, каквото намерят – дори нотни листове за клавесин. По нотите от един такъв, изтърван от крадците лист, гимназиалният учител по музика Йоско Лютчев, написа финалния марш за парада. Разноските по тази композиция Станимир Бронзарски заплати от собствената си влогова книжка, в която апашите му наливаха пари за благодарност, че чрез своите публични изяви притъпява бдителността на гражданите и те остават без надзор и домовете, и чантите си.
Но как гражданството да внимава за собствеността си, когато репетициите на Бронзарски с представителната група представляваха страхотна гледка. Най-красиво бе маршируването с факли, които преминават зигзагообразно от дясната в лявата ръка. Впечатляващо бе и внезапното спиране с отскок на място, а също и поздрава с извадени саби, които се държат с кадифени ръкавици, за да не се засенчва блясъкът им от потта на ръцете.
Деветдесет и осемгодишният аптекар Донко Широкански твърди, че не е виждал подобни манифестации на ловкост нито по време на Царството, нито в краткия период на Регентството, нито в годините на Републиката. Интересно е, че само лекарите не оспорват годините на бай Донко и вярват на всичко, казано от него. Те смятат, че в дълголетието на аптекаря няма нищо необяснимо – фармацевтите обикновено работят със силни лекарства: пеницилин, сулфатиацол, ултрасептил, йод, антибиотици и други, които унищожават летящите във въздуха бацили и поради това дишат най-чистата атмосфера. За разлика от тях самите лекари постоянно се заразяват от болестите на своите пациенти и едва доживяват до 65 години.
За съжаление великолепното впечатление, което създава представителната гимнастическа група на Бронзарски, се нарушава от маршируващите край нея несретници. Първият от тях не може да усети стабилността на земното притегляне, защото поради крайна бедност е обул единия си крак с намерена гуменка, а другия – с изгубен от пиян офицер ботуш. Това го превръща в човек с неуравновесен характер, което се отразява и върху злобното му лице. Поради тази му физиономия никой не иска да влезе в диалог с него и да му обясни причината за жалкото му съществуване. А всичко би дошло на мястото си, ако в някой момент властен старшина му нареди да се събуе бос, за да усеща равностойно земята под себе си. Тогава изкривените черти на лицето му ще се върнат в хоризонталното положение на спокойствието и той ще продължи пътя си без да лъкатуши.
До него крачи куц мъж, който знае, че по природа е нещастен и след смъртта си автоматично ще влезе в рая. Затова през живота си върши всякакви мизерии и подлости. Третият от компанията несретници е джудже, което си е втълпило, че трябва да се ожени за момиче с име Снежанка. То непрекъснато си върти главата към зяпащата публика по тротоарите и вика с пълен глас: “Снежанке, ела!”, но от тротоарите не се обажда нито една Снежанка, независимо от това, че между състрадателно гледащите го жени има не една с името Снежанка.
Групата на несретниците се допълва от двойкаджии и от оставачи, които повтарят по два пъти всеки гимназиален клас, докато се дипломират с тройка. Станимир Бронзарски не възприема тези несретници като подигравка на елитната си група, а напротив – като възможност за сравнение, което е в полза на представителните атлети. На шахматиста му е трудно да запомни имената им, защото гимнастиците се различават единствено по това, че едни изговарят “хляб”, а другите “хлеб”. Тези, които казват “хляб” са в лявата страна на парадния блок, а другите, които изговарят “хлеб” са в дясната. За да ги владее по-добре, Бронзарски се стреми да създаде антагонизъм между тях, внушавайки им различни несъвършенства и превъзходства. А за да ги държи постоянно нащрек той им определя за почивка места край огради с бодлива тел. Известно е, че най-кошмарните сънища на гимнастиците са свързани с бодлива тел, защото всяка драскотина прави тялото им грозно, а атлетите са хора, които държат повече на красивите си тела, отколкото на хубавите си лица. Кошмарният им сън приключва когато някой железар изреже шиповете на бодливата ограда със стоманена ножица. Едва тогава гимнастиците се усмихват в съня си и дишат равномерно до събуждането си.
Полковник Тумангелов наблюдава със завист как расте популярността на шахматиста. По време на един церемониален марш на групата му, полковникът бил обхванат от такъв гняв към себе си, задето е проправил пътя към успеха на Станимир Бронзарски, че си ударил звучен шамар. Това станало на една от централните улици на града, но той бързо се окопитил и пред зяпащите го с любопитство минувачи се направил на ухапан от комар, въпреки че през юли не витаят из въздуха комари. След този шамар полковникът започна да крои планове как да смачка фасона на “подреждача на красиви комбинации”.
Първоначално реши да го унижи чрез недоволство и заповяда за групата да бъдат изписани от казармения склад пешкири с минимални размери. Известно е, че пешкирите са крайно необходими на често изпотяващите се гимнастици. Бронзарски веднага усети намека с късия пешкир, който подхожда за малки и невзрачни лица, и нареди от три малки пешкира да бъде съшит един.
След този неуспех на замисъла си полковник Тумангелов започна да обмисля начина, по който до такава степен да омаловажи същестуването на Станимир Бронзарски, че хората да го сочат с безименния си пръст. Първоначално реши да намаже паветата на някое кръстовище с олио, та чрез обърканите си движения гимнастиците да заприличат на изпаднала в паника тълпа, обаче бързо замени това намерение с идеята момчетата на Бронзарски да бъдат отпратети в задънена улица. Зад тях възнамерявал да взриви безобидна бомба, която до такава степен да ги уплаши с гърмежа си, че те до един да се проснат върху паважа. Една снимка на фотографа Юскеселиев щяла да ги увековечи в тази мизерна поза и да ги изложи на всеобщ присмех.
Отказа се, защото всяка хвърлена зад гърба на човек бомба се възприема като атентат срещу неподготвената за защита личност. Затова възприе друга тактика – гласно обяви, че иска да осинови Станимир Бронзарски, а според закона всяко осиновяване е своеобразна форма на опекунство над неузрели за самостоятелен живот физически лица. Шахматистът обаче успя своевременно да извади банков документ, удостоверяващ, че паричните му доходи са достатъчни да му осигурят сносен живот. Извади си и полицейско свидетелство, че няма склонност към пилеенето на пари, което е гаранция, че и без чужд надзор може да си подсигури разумни старини.
Накрая Гаврил Тумангелов измисли друг начин на отмъщение. В Дома на офицера той заяви, че трудоваците от ротата на баджанака му, капитан Калчо Зафиров, са успели да постигнат съвършенство при изпълнение на командата “кръгом марш” с подскок и ефектно превъртане във въздуха. Това изказване изненада Станимир Бронзарски, защото неговите гимнастици бяха виртуози в отскока при “кръгом марш” и много се гордееха с него. Без да се бави нито минута, Бронзарски призова трудоваците на Калчо Зафиров на спортен двубой и го спечели. Опиянен от победата той изпи поднесената му от полковник Тумангелов чаша с шампанско, в която бяха изсипани стимулиращи вещества. В изблик на огромен пристъп на енергие и вследствие на опиянението от алкохола, шахматистът се покатери върху една тротоарна липа и започна да се люлее като маймуна по клоните й. После взе да дава противоречиви команди на своите гимнастици, които също държаха чаши с шампанско в ръцете си. Вследствие на тези команди момчетата от първата и втората група се изпонарязаха с тънките чаши и бяха отпратени от Тумангелов при военния лекар Мончов за превръзки.
При вида на пролятата кръв Станимир Бронзарски бързо изтрезня и осъзна глупавото положение, в което бе изпаднал. На всичко отгоре фотографът Юскеселиев бе успял да го снима покатерен като дивак върху липата. Хората престанаха да се вслушват в авторитетните изявления на шахматиста и подминаваха поканата му за разговор върху външната и вътрешната политика на България. Гражданите обърнаха повече внимание на домовете и на чантите си, вследствие на което крадците започнаха да умират един подир друг от гладна смърт.
За известно време Станимир Бронзарски се скри в тавана на една стара къща, а после замина за Варна, където се специализира в боядисването на корабни котви. До ден днешен нито една, боядисана от него котва, не е ръждясала. А известно е, че и най-незабележимото петно ръжда е способно до такава степен да се разрастне, че да прогризе котвата и да обрече кораба на фатално крушение в бреговите скали.
Полковник Гаврил Тумангелов продължи да посещава враждуващите шахматни клубове “8х8” и “64” и да наблюдава ходовете на играчите. В един момент той прозря, че на суетния ход на Бронзарски – бяла пешка от е4 на е5 - може да се противопостави черен кон на е6 и по този начин да се съсипе цялата по-нататъшна красива офанзива на белите. Ако беше открил този ход по-рано, щеше навреме да възпре желанието на Станимир Бронзарски да се вихри в живота така, както го прави на шахматната дъска. И тази история нямаше да бъде разказана върху пет машинописни страници.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев