20.12.2009 г.

ФАНТАСМАГОРИИТЕ НА НЕЯСНОТО ВРЕМЕ

Едни наричат неясното време мъгливо, а други – смутно. Но и едните, и другите са убедени, че в мътни дни всички златни предмети у дома трябва да бъдат посребрени, за да се укрие истинската им стойност от групите хора, щъкащи под различни знамена. Тези хора се представят за вестители на новото и звънят по вратите, като ласкаят стопаните, че са привилегировани първи да узнаят тайната, която им носят. Тайната на щастливото бъдеще.
Докато с възторжен глас вестителите четат цитати от дебели книги, домакините търпеливо слушат и любезно поднасят кафе. Въпреки аромата на кафето, в стаите се усеща полъх на гнило. Вестителите смятат, че това се дължи на стария въздух, който слушателите им с облекчение са издишали от дробовете си, но всъщност полъхът идва от липсата на оптимизъм. А оптимизмът го няма, защото не се чува чуруликането на канарчетата в кафезите. Човките на тези птички са залепени с лейкопласт, за да не издават пред непознатите гости истинското настроение, което цари в къщата. Клюновете на папагалите са затворени с катран, за да не повторят някои критични изречения, които са чули от устата на стопаните си и по този начин да настроят агитаторите на новото срещу обитателите на дома.
Един папагал успял да избяга, преди да му запушат устата, и облетял останалите птици в града. На следващия ден всички папагали повтаряли думите му, които изразявали недоверие в оптимизма на пропагандаторите. Летящият на свобода папагал бил уловен от вестител, който водел групата си под розово знаме. Това знаме се веело най-високо, защото било привързано към жалон, с който до преди няколко дни розовият вестител трасирал пътищата. Самочувствието му идвало от измамния факт, че от него зависи движението на обществото в правилната посока. Той нарекъл птицата “сволоч” и помолил палача от Централния затвор да я екзекутира. Палачът поискал пари, но вестителят му казал, че ще го възнагради с нещо по-стойностно, и му връчил розова книга. След това му подал съзаклятнически ръка.
Екзекуторът обаче не я поел, защото се заплеснал в една по-многочислена група, която идвала от другия край на площада. Тя се предвождала от Харитон Бербатов. Знамето на тази група се веело в противоположна на розовото знаме посока, въпреки че вятърът духал в едно и също направление. Някой обяснил тази разнопосочност с противоположността на идейните течения на лидерите. Странното е, че Бербатов не бил призовал привържениците си нито чрез митингова реч, нито чрез вестник, нито по радиото. Обяснението се състои в това, че в бързината бил отпрал флага си от тапицерията на една билярдна маса и върволицата от мъже се точела подир него, защото сметнала, че им се предлага нов вид печеливша игра. Допълнителна заблуда внасяла и посоката, в която се движел Бербатов – към крайбрежната кръчма “Веселите моряци”.
Никой от сподвижниците на Харитон Бербатов не се замислил върху факта, че матросите са особен вид пандизчии, обитаващи затвор, наречен “Кораб”, и че щом бъдат временно освободени на брега, веднага хукват да осъществят девиза си: “Граби повече удоволствия от живота!” Известно е още, че те до такава степен са затъпели, че смятат всяко пътуване с асансьор за извисяване на характерите и преди да отидат на дансига да танцуват с учителките от гимназията, по цял час се возят до осмия етаж и обратно на тренировъчната кула на пожарникарите.
Илюзията на извисяването изчезвала в момента, когато моряците, при объркването на танцовите стъпки, по навик започвали да псуват Полярната звезда , магнитната стрелка на компаса и девствеността на светиците. При последната псувня учителките, независимо дали са девствени или не, напускали дансинга с извинението, че трябва да си подготвят уроците за утрешното посещение на инспекторите от Министерството.
Постоянно растящата група на Харитон Бербатов му дала самочувствието на всеможещ водач и той пътьом се обзаложил с някакъв градинар, че ще успее с пламъчето на цигарата си да привлече към себе си слънчогледовите пити от цялата му градина. Дори за миг не се замислил върху риска на това привличане: ако се окаже, че питите са изкълвани от врабците, то гледката на кухите слънчогледи ще бъде отвратителна и всички ще се отдръпнат от него като от прокажен. Водачът с билярдния флаг се ласкаел от мисълта, че между многото обикновени зърна, които ще привлече, ще бъде и зърното на познанието. Чрез него всеки знаменосец може да се яви на диспут с произволно избран професор от Университета.
Идеята с привличането на слънчогледовите пити била осуетена от приближаването на един самотен мъж, който развявал знаме с шахматно съшити разноцветни квадратчета. Той попитал Харитон къде би могъл да намери привърженици на своя байрак. Без да се замисля Бербатов отвърнал: “В Хайдарабад”. Там всички били задоволени и поради това им било безразлично под какво знаме ще изказват мислите си. В споменатия индийски град климатът бил топъл и затова никой нямал грижа да си набавя въглища и дърва за огрев. Наблизо течащата река Ганг гарантирала, че никога няма да останеш жаден, мръсен и неизпран. В Хайдарабад девойките били изключително красиви. Писмата, които те изпращали до роднините си в Калкута и Бомбай били изящни, тъй като били написани с паунови пера. Омъжените жени обезателно си водели дневници, което било най-голямото доказателство за тяхната почтеност. Защото до днес нито една развратница не е оставила дневник или мемоари – свидетелства, които биха я компроментирали в очите на наследниците й.
Мъжете в този град били родени под знака на зодията Везни и поради това имали уравновесени характери – не носели оръжие и не пиянствали. В джобовете си имали речници, в които с черен туш били задраскани неприличните думи.
Най-голямото наказание било забраната на провинилия се човек да мие прозорците на къщата си. С течение на времето стъклата се запрашвали и светът, видян през тях, изглеждал безнадеждно занемарен. В душата на санкционирания тази гледка навявала тъга и той постепенно се превръщал в песимист. Преставал да вярва в светлата хармония на живота, всичко му се струвало долнопробно и мръсно. И започвал да се храни само с плодове и зеленчуци, отглеждани в парници.
Вярно е, че парниковите плодове и зеленчуци са по-чисти от другите, раснали под открито небе. Те имат по-малко болестни микроби върху себе си, но за сметка на това съдържат незначителен брой витамини, а без достатъчно количество витамини човешкият организъм бързо залинява, костната му система става крехка и всеки паднал орех е в състояние да счупи раменната ключица или да спука черепната кутия на мозъка. Доказателство за понижените хранителни качества на парниковите растения е фактът, че семената им не могат да се вкоренят нито в глинеста, нито в песъчлива почва.
При изтичане срокът на наказанието, съдът на Хайдарабад изпращал градската пожарна команда да измие прозорците на провинилия се обилно с вода и по този начин оптимизмът у него бивал възвърнат, а психическото му равновесие – възстановено.
Единственият мошеник в индийския град бил някакъв циганин – ковач на пирони. Тези пирони не били предназначени нито за подкови, нито за сковаване на плуващи по Ганг салове, а за сувенири. Циганинът твърдял, че точно с такива гвоздеи е бил прикован Иисус Христос към кръста. Търговията му вървяла благодарение на туристите, които ставали сантиментални под въздействието на южното слънце и благоуханните треви на Индия. Когато изтрезнеели след завръщането си в своите държави, туристите възприемали пироните като философско внушение, че физическото разпъване е толково болезнено, колкото и душевните терзания, породени от политически или любовни амбиции.
Мъжът захвърлил шахматния байрак и възторжено извикал, че заминава за Хайдарабад, където са осъществени мечтите му за щастлив живот!!!
Пристигнал в града точно в Деня на какавидата. Този невероятен празник водел началото си от 10 май 1851 година, когато цялото население на Хайдарабад било наклякало около един голям пашкул и се чудело каква пеперуда ще се покаже от него. Вместо пеперуда от кълбото излетял орел. От тогава 10 май официално е наречен Празник на Неочакваната Надежда. Той прокламира идеята, че човек никога не бива да бъде сигурен в своите предположения. И още, че в един никому неизвестен ден и час и най-отвратителната гъсеница може да се превърне в красив и горд орел. Затова не трябва лекомислено да проявяваме високомерие, отвращение и неприязън дори към лигавите, пълзящи земни твари.
Цели десет години мъжът с шахматното знаме не изпратил нито писмо, нито телеграма от Хайдарабад. Това станало причина да тръгнат различни слухове: че се е удавил в Мъртво море, че е погълнат от пясъците на Синайската пустиня, че е разтърсен от силна маларична треска в блатата между реките Тигър и Ефрат.
Всъщност знаменосецът се бил добрал безпрепятствено до Хайдарабад, но се оказало, че нищо от казаното от Харитон Бербатов не било вярно. Мъжете не били родени до един в зодия Везни, жените не си водели дневници, 10 май не бил Празник на Неочакваната Надежда, а ден за ваксина против ухапвания от змии и скорпиони. Освен това край града не течала река Ганг и поради това се чувствала остра нужда от прясна питейна вода.
В края на десетата година мъжът с шахматното знаме сънувал кошмарен сън за похабяването на единствения си живот и се събудил плешив. Решил да се върне в България с цялото си озлобение от измамата на Бербатов. Още на смаяните митничари казал, че се завръща да застреля с куршум, потопен в слюнката на гърмяща змия, човека с хазартното знаме, т.е. Бербатов. Озлобението му било толкова силно, че бил в състояние да изгони от трона в катедралния храм самия патриарх и да седне на мястото му, ако от там би получил стрелково преимущество. Нещо повече, мъжът си поръчал при зограф иконата на свети Георги с пушка в ръка. И всяка сутрин се молил пред нея за точен изстрел в сърдечната област на Бербатов. Щом изрисувал иконата зографът се парализирал. Това може да се обясни както със светотатството спрямо свети Георги, така и с големия хонорар, който иконописецът получил и не могъл да обхване с двете си ръце.
След упорити, но безрезултатни шестмесечни издирвания, господинът с шахматното знаме се решил на крайно коварно действие - запалил бащината си къща. При вида на пожара се събрали много хора. Сред тях бил и Харитон Бербатов, който се заблудил, че убиецът му е останал в горящата сграда. Но мъжът видял измамника и стрелял в сърцето му. За съжаление силната отрова на гърмящата змия била прояла куршума и поради това се чула само халосна експлозия. Оловеното парче прелетяло вяло над главите на зяпачите и паднало в малкото джобче на ризата на Харитон Бербатов. От страх той започнал да заеква, но някои свързват заекването с гузната му съвест или с хитрина, целяща да го извини пред множеството, че ги е мамил с идеите за щастливо бъдеще. Но това не е истина – Бербатов не изпитва угризение на съвестта, защото смята, че в смутно време всеки има право да бръщолеви каквото му дойде в главата. И че излъганите са си сами виновни.
За съжаление мъжът с шахматното знаме не чул думите на Бербатов, защото от силния изстрел се спукали тъпанчетата на ушите му. Напълно оглушал той побързал да се върне в Хайдарабад, където някакъв йога лекувал всякакви болести чрез чай от тибетски треви, варени на куц крак. От благодарност българинът се оженил за най-малката сестра на йогата. Преди сватбата си татуирал хималайски козел на адамовата ябълка. От хормоните на този козел будистките монаси извличали екстрат за мъжка активност и го продавали на закъснелите младоженци, подсладен със синапова каша. При първото поглъщане на хормони, монасите задължително правели татуировка. Тя служела за предупреждение, че при повторна употреба на екстракта, младоженикът може да стане изключително активен и да хукне по харемите на махараджите, където несъмнено ще бъде заловен и кастриран от охраната. Върнат обратно на съпругата такъв мъж не може да продължи рода си и се превръща в съчинител на песимистични теории за развитието на обществото.
Когато се разчуло за щастливата му сватба, хората от града разграбили тухлите от опожарената къща. Това се прави от суеверие, че чрез вещите на щастлив човек можеш да примамиш щастието към себе си.
Харитон Бербатов твърди, че със специална телеграма мъжът, който стрелял преди време в него, му бил простил и го канел за кръстник на децата му. Но никой не му вярва, защото всички знаят, че лидерът с шахматното знаме въобще не е ходил в Хайдарабад и винаги е живял на улица “Гурко”. В онова неясно време той действително е засрещнал Харитон, но не за да го пита къде да изживее живота си, а за да го арестува като комарджия. Измамените от Бербатов му дали по едно парче от възглавниците си, на които сън не ги ловял, за да съшие Знамето на Общото Обвинението, под което ще извърши задържането. Бербатов се възпротивил с думите, че всеки носител на нови идеи е неподвластен на старите закони на обществото. Хората зад гърба му го подкрепили. Тогава мъжът с многоцветното знаме стрелял в плата от билярдната маса и той от байрак се превърнал в парцал. А от многото български войни е известно, че истинското знаме, колкото и пъти да бъде простреляно, си остава знаме, докато флаговете на мошениците още при първия куршум се превръщат в дрипи.
Когато се напие Бербатов продължава да твърди, че са стреляли по него с куршум, потопен в отровата на гърмяща змия. Ако някой настоява да види този куршум, Харитон му показва джобния си часовник и се кълне, че стрелките му са изработени от този куршум. Сега часовникът отброявал часовете на втория му живот, но той рядко се заглеждал в циферблата му, защото очите му били зачервени от времето на ония неясни години, когато всеки бурно развявал собствено знаме и едновременно с това вдигал много прахоляк.
Впрочем очите на повечето старци са зачервени. Те обичат да разказват всевъзможни истории за своето смутно време и молят младежите, които не желаят да им вярват, поне да не ги подиграват.

Разказ от книгата "Кристалният самолет"
2001 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар