21.12.2009 г.

КУЧЕТАТА НА АСТАРДЖИЕВ

От улица “Миджур” изскочи глутница бездомни псета и започна да се лае с кучетата на Диньо Астарджиев. Възрастнят мъж се завъртя кръгом и взе да тегли своите в обратна посока. Един помияр се втурна и раздра крачола му. Старецът се развика: “Чиба, чиба!” и закуцука към градинката пред супермаркета. Седна на пейката до някакъв непознат човек и разтвори скъсания панталон. Зъбите на помияра бяха оставили следи върху крака му.
- Ще ви капна малко ракия за външна дезинфекция и вървете веднага в поликлиниката за инжекция – каза непознатият.
- Не ми трябва нито инжекция, нито външна дезинфекция – отвърна ядосано Диньо Астарджиев.
- Тогава пийнете за вътрешна дезинфекция – отвори беззъбата си уста за гърлен смях човекът. – Инак ще гушнете босилека и парфюмираните ви кученца ще останат сирачета.
- Тези животни не са мои – погледна го Астарджиев. – Аз само ги разхождам. За всяко от тях ми плащат по десет стотинки на ден. Така си докарвам по нещо допълнителтно към пенсията. До преди няколко години преподавах физика в Седма гимназия.
- Аз пък преподавах джебчийство – отново отвори беззъбата си уста човекът. Обаче никога не съм пребърквал даскали. От уважение! Всъщност в джобовете им можеше да се намерят само евтини цигари. Учех в 16-о училище. Бях в трети клас, когато баща ми ме дръпна от класната стая и ме заведе при един касапин да ми отсече палеца на дясната ръка - да не ми пречи при измъкването на портфейли и портмонета. Не се сърдя на баща си. Той се върна сакат от войната и аз трябваше да издържам семейството. Бях болнав и за нищо друго не ставах, освен за крадец. Когато ме уловеха, че бъркам в нечий джоб, ме съсипваха от бой. Веднъж един бакалин ми рече: “Абе аз тебе завинаги ще те отуча да пипаш чуждото!” и ми счупи показалеца и средния пръст. Беше як като бик. Тръгнах из бедните махали и започнах да уча момчетата на джебчийство. Водех ги по панаири и пазари. Наблюдавах хората и им посочвах кого да пребъркат. Половината от келепира оставаше за мене. Да ви кажа честно, бях хвърлил мерак и на вас. Викам си: “Тоя господин е голям дявол. Ходи с вехти дрехи, за да не привлича вниманието на крадците, обаче парфюмираните кучета го издават, че е голям тежкар.”
- Казах ви, че животните не са мои. Белият пудел е на един покерджия. Той винаги лежи в скута му, когато разбърква колодата. Щом залогът стане голям, покерджията винаги го печели. Другите играчи побесняват и го обвиняват, че вади карти изпод бомбето си. Той невъзмутимо си сваля шапката – като стар поп килимявката – и им обяснява, че е принуден да я носи постоянно на главата си, защото е плешив и бързо го лови хрема. А нужната карта всъщност изтегляше изпод корема на пудела. Не го обичам тоя мошеник. Десетте стотинки за разходката на кучето не ми ги дава като на човек, а ме кара да си изплезя езика, за да ги залепи върху него с факирска ловкост.
Дакелът е на една стара мома, която след реституцията си върна триетажната къща в началото на улица “Крум Попов”. Този супермаркет е също нейн. Въпреки че сме били съученици, сега се прави че не ме познава и ми вика : “Ей, ти, Развеждача!” Булдогът е на Сламата. Не, не е изрусена жена. Мъж е. Търгува с наркотици. Така му е прякорът, защото постоянно държи на ухото си малък телефон и все пита: “Какво става със сламата?” Предлагаше ми да продавам от неговите цигари в Седма гимназия. Отказах!
Френската болонка е на стрийптизьорката в еротичния бар при трамвайната спирка. След разходка безплатно мия краката на кучето й, за да я гледам как се разхожда с прозрачните си дрехи. Красива жена е! Въпреки че е мръсница, страшно й се възхищавам. Имах и един далматинец, но той умря. Клекна пред цветарския магазин на булеварда и повече на мръдна. Беше на художника Веселинов, който по времето на Тодор Живков пишеше лозунги и доносничеше срещу съседите си. Сега прави цветни татуировки. Върху гърдите на мъжете рисува дракони, а по дупетата на момичетата – розички.
- А това куче, дето прилича на нещо средно между прилеп и лисица, на кого е? – попита мъжът с пречупените пръсти.
- То е на професор Кралев. От него не взимам пари, защото е полупарализиран. По веднъж в седмицата се застоявам в дома му. Разглеждам през телескопа му небесните светила. Кралев преподаваше астрономия в Софийския университет. Разбираме си от приказката, защото и двамата сме физици. Много свестен човек е.
На сутринта извикаха Диньо Астарджиев в полицията. Казаха му, че през нощта крадци са обрали апартаментите на хората, чийто кучета разхожда. Попитаха го къде е бил до три часа. Той отвърна, че се е застоял при професора. Наблюдавал за последен път Венера, защото на следващия ден Кралев щял да продаде телескопа на някакъв търговец от битака. Полицаите го помолиха да им съобщи, ако се сети за нещо, което би могло да помогне в издирването на престъпниците, и го освободиха. Той кимна с глава и излезе.
На улица “Миджур” някой беше изтровил бездомните псета. “Сигурно го е направил човекът с отсечения палец, помисли си Диньо Астарджиев. Страхувал се е, че ще се разлаят докато бандата му краде. А може да ги е ликвидирал, задето вчера ме ухапаха! Иска да ме спечели на своя страна, за да не го издам в полицията. Как не се сетих, че ще ме проследи на кои адреси връщам кучетата?” Старият учител махна с ръка и се запъти към поликлиниката, защото ухапаният му крак беше започнал да се зачервява.

Разказ от книгата "Старата улица"
2006 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар