19.12.2009 г.

Равновесието на света се крепи върху болт М 936

Господи, каква шантава гледка: офицер меси тесто за мармаладени кифли в баничарницата на гарата. През витрината го зяпат десетина мъже и жени. Никой от тях не е прежълтял от глад, но те продължават да стоят. Един от мъжете казва: “Вижте тоя полковник докъде е стигнал! А доскоро е командвал роти, козирували са му майори и капитани. Бил е фрашкан с мангизи до козирката. Сигурно е бил много нафукан. Но достатъчно е било веднъж земята да се разлюлее под него, за да падне от парадната стълбичка.” Съседът му кима с глава и допълва: “Хванал се е за тестото, понеже в цивилизацията не може да върши нищо друго - дори да пренася кюмюр.”
Жените мълчат конфузно. Те са от ония съпруги, които постоянно натякват на мъжете си, че са некадърници - не могат един бенгалски огън да запалят, та какво остава с пъстър фойерверк да привлекат вниманието на околните върху себе си. Дори на уличен просяк да извикат: “Махни се от пътя ми!”, дрипльото няма да отстъпи нито крачка, понеже не усеща решителност и закана в гласа им.
Мъжете нарочно задържат жените си пред витрината - нека видят падението на един преуспял мъж и да го съжаляват, защото тъжно е от Някой да се преърнеш в Никой. Злорадстващите допушват цигарите си и ги захвърлят на земята, но настъпват огънчетата им с ляв крак, за да не прогорят подметките на десните си обувки. Тези подметки са по-тънки, понеже са изтъркани от многократните им опити да направят Първата решителна крачка, която от слабоволие е оставала последна.
Някакъв човек с кадифен костюм оглежда презрително опашката от льохмани, надниква през витрината и почуква на стъклото:
- Излез навън! - казва той на офицера.
Полковникът се стресва, зарязва тестото и като трие ръцете си в омазнен пешкир, се измъква през вратата:
- Ти си третият, който от сутринта прекъсва работата ми, за да ми каже, че с тия кифли съсипвам престижа на армейския пагон. Кьорав ли си, та не виждаш, че не съм никакъв полковник? Само привидно изглеждам такъв. Не забелязваш ли, че куртката ми е пожарникарска, панталоните - железничарски, а фуражката - лесничейска? На десния пагон имам три ръждясали звездички, а на левия - две смачкани. Единият ми петлик е с емблемата на артилерията, а другият е от тримесечна школа за фелдшери.
Никога не съм ходил войник, защото съм с разхлабени мускули на десния крак. При команда “кръгом” се оплитам и падам. Дрехите купих от магазин за втора употреба. Плътни са и няма да се простудя в баничарницата. Собственикът не разрешава да включа печка, защото токът бил много скъп и щял да фалира заради мен.
- Престани да дърдориш - прекъсна го мъжът с кадифения костюм. - Не те извиках да те питам дали си истински или фалшив офицер, а да ти поръчам важно пътуване до Видин. Зарежи тия кафли! Ето ти билет за експреса и куфара, с който ще се настаниш в хотел “Първанов”. Две седмици ще лежиш и ще лапаш за моя сметка. Да не забравя да ти дам и квитанцията за платения престой. Ето я. На мое име е - Валентин Керемидчиев.
- Сигурно ще трябва да ти служа за алиби, докато ограбиш някоя банка? - ухили се фалшивият офицер.
- Никаква банка няма да грабя, а ще взема влака за Бургас. Ще се женя за една разведена. Няма деца. Виж колко е хубава! - Валентин Керемидчиев извади от портфейла си снимка на млада жена. “Полковникът” се зазяпа в нея:
- Прищяло ти се е на дърти години чрез напращялото й тяло да се шмугнеш в рая на удоволствието. Обаче дали тя ще е доволна от леглото, което пък ти на свой ред ще й предложиш? - попита той и хвърли зад гърба си мазния пешкир.
- За нея моето тяло ще е без значение, защото в мен тя няма да търси мъжа, а спокойствието. Веднъж вече е пострадала с млад съпруг - луд по хазарта и водката. Мигар не знаеш, че при второто си омъжване жените предпочитат коренно противоположен партньор?
- Не знам какво търсят жените нито при първото, нито при второто си омъжване, защото куците мъже никога не са били искани за съпрузи - отвърна троснато “офицерът”. После добави: - Ако собственикът на хотел “Първанов” ме попита какво е общото между нас, което те кара да ми се довериш, без да сме братовчеди или баджанаци, какво да му отговоря?
- Първанов се интересува единствено от пари и хич не му пука дали сме еднояйчни близнаци, съкварталци или кабелни пирати - отвърна Керемидчиев. - В случай че зацикли от любопитство, кажи му, че ни свързва общото предпочитание към компотите от ягоди. И още нещо - ако след две седмици не се появя в хотела, значи съм харесал окончателно и безвъзвратно разведената бургазлийка и ще се женя за нея. Тогава се сбогувай с Първанов, похвали го за добрия бизнес и изтърси съдържанието на куфара в първата кофа за боклук. После му драсни една клечка кибрит.
В куфара съм натъпкал цялото си минало: разписки за платен ток и вода, тримесечни карти за трамваи, плакати от циркови спектакли и две снимки на някогашната ми приятелка Марта Маринчева. Моля те да не четеш какво е написано на гърба им, защото думите се оказаха пълна лъжа. Пали бързо! Всичките ми спомени ще бъдат непотребни в новия ми живот.
- Съвсем без никакъв багаж ли ще пътуваш до Бургас? - попита фалшивият офицер. - Дори чадър ли няма да носиш?
- Ще взема само ей това малко камъче. Ще го сложа на масата пред бъдещата си съпруга и ще я предупредя да бъде много внимателна с думите и постъпките си, защото, образно казано, и най-незначителните от тях могат като малкото камъче да обърнат семейната ни кола.
- Защо не кажеш всичко това с думи, без да слагаш мръсното камъче върху бялата покривка?
- Може и с думи - съгласи се Валентин Керемидчиев, - обаче видимите неща впечатляват по-силно жените, а изреченията са издухана струя въздух, която минава край тях и се загубва някъде зад обиците им. Е, хайде стига сме бръщолевили! Удряй ключа на скапаната баничарница, която поради липса на сирене пълни кифли с мармалад, и хващай влака за Видин. Ще живееш две седмици като кредитен милионер.
- Не мога току-така да зарежа тестото - каза “офицерът”. Ще кабардиса и ще се разлее по коловозите. Ще блокира влаковете и ще обърка съдбата на много пасажери.
- Глупости, твоето тесто е последното нещо, което може да съсипе живота на хората!
- Не познаваш тестото, затова така говориш - отвърна “полковникът”. - Чакай да се обадя на брат ми да ме замества две седмици.
- Обади се, ако искаш, и на филанкишията и престани да се туткаш, защото ще изпуснеш експреса - каза Валентин Керемидчиев и се запъти към осми коловоз, където вече беше композиран бързият влак за Бургас.
До прозореца в купето се беше настанил побелял мъж. Подпрените до него патерици приличаха на големи часовникови стрелки, които показват 6 часа и 25 минути. Това е времето, когато всички са длъжни да заместят поздрава “Добър ден!” с “Добър вечер!”, за да не изглеждат разсеяни, несъобразителни или глупави. На Керемидчиев му направи впечатление, че сакатият човек не е разгърнал вестник, а известно е, че обездвижените хора обичат да четат всякакви вестници, тъй като са лишени от възможността да трупат попътно информация от улицата. И до такава степен опростяват, че ако някой им рече: “олеандър”, “амадеус” и “каприкорн” те ще го попитат на какъв език им говори.
Сакатият мъж огледа Керемидчиев и каза:
- Господине, имам голяма молба към вас.
- Ако е свързана с пушенето, ще е излишна, защото аз от три години не пуша - отвърна Валентин.
- Избързвате - намръщи се мъжът. - Молбата ми не е свързана с цигарите, а с град Пловдив. Разбудете ме, щом влакът наближи гарата. Може да съм задрямал, а жена ми ще ме чака с инвалидната количка. Бях на гости при сина си и много се уморих. Червените ми кръвни телца са толкова изтощени, че ако не придремвам през 5 минути, няма да имам сили дори да говоря.
Човекът с патериците затвори очи. Той много приличаше на въздушния акробат Явор Еленков от цирк “Олимпия”, който обичаше да казва: “Не избързвай! Много си припрян!”, и винаги гледаше пръв да излезе на арената. Около него пърхаха кръговете на прожекторите, оркестрантите надуваха тромпетите до спукване, а той хвърляше небрежно копринената си пелерина и се изкатерваше по въжената стълба чак до купола. Нежен валс го подканяше да литне. Залюляваше се и прелиташе от висилка към висилка. Смъртта вледеняваше гърбовете на публиката, а Явор Еленков нехаеше за нея. Той не носеше фамилията нито на известен цар, нито на светия, нито на прочут пандизчия и искаше сам да въздигне обикновеното си паспортно име чрез своя акробатичен номер.
Веднъж Еленков вместо да се поклони пред водопада от финални аплодисменти, прекрачи бордюра на арената и удари шамар на някакъв задрямал зрител. Този човек не беше нито уморен от две поредни смени ватман, нито каталясал за сън нощен пазач, а 26-годишен, пренаситен от всичко мъж. Когато го обхванела скука, предпочитал да си затвори очите и да фантазира разни неща. Виновни за това негово състояние били родителите му, които на 6-годишна възраст го накарали да прочете “Война и мир” и “Дон Кихот”, а на 7 - да решава системи от линейни уравнения.
За да си отмъсти за шамара, задрямалият млад мъж щракнал с газова запалка и запалил десния ръкав на бялата риза на акробата. Еленков изпищял от уплаха и ритнал в корема човека. Конфликтът щял да има непредсказуем край, ако не се бил намесил Керемидчиев с противопожарната кофпомпа. Едва когато измокрил до кости двамата кавгаджии, те престанали да се гледат като убийци. “Ако с ритника си ми докарал някоя херния, ще те запаля целия!”, извикал преситеният млад мъж. Акробатът не го чул не само защото вече му бил обърнал гръб, а защото ушите му били пълни с вода.
Керемидчиев всъщност не бил огнеборец, а помощен работник с основно задължение да опъва предпазната мрежа под акробата Еленков и да сглобява решетъчния тунел, по който тигрите на дресьора Филипов излизали на арената. Освен това мажел с мазут вратите на фургоните на музикантите, за да не загрубява слухът им от постоянното скърцане.
След тази история директорът на цирка възложил на Валентин Керемидчиев да гледа неотклонно в публиката, докато трае въздушната акробатика на Еленков, и да буди евентуално задрямалите зрители. При едно поредно обглеждане на посетителите помощният работник забелязал Марта Маринчева. От страх тя била толкова пребледняла, че в антракта Валентин Керемидчиев й дал валерианови капки за успокоение и сладък плодов сок за укрепване ритъма на сърцето. От благодарност момичето му подарило своя снимка с нежен надпис. И започнало всяка вечер да идва на представленията. Помощният работник я вкарвал гратис. После я изпращал до дома й и вместо да я нарича “Марто”, взел да й казва “Слънчице”. Толкова се влюбил в нея, че й предложил да се оженят. Обещал й щастие до старини. Предложил й, когато станат на 70 години, да спят само по 1-2 часа, за да се гледат по-дълго време. Тя се възхитила на предложението и отново му подарила снимка с надпис.
На третата седмица от запознанството им Валентин Керемидчиев забелязал, че слънцето Марта престанало да се удивлява на фокусника Джони, докато вадел по четири заека от цилиндъра си. Загубило интерес и към дресираните тигри, които при думите: “Здравейте господа!”, подавали дясна лапа за ръкуване. Скучен й станал и балансът върху опъната тел. Единствено се възхищавала от човека птица Явор Еленков.
Керемидчиев доловил възторжения блясък в очите й и казал, че не всички видими неща са достойни за възхищение. Имало скрити действия, които заслужавали повече аплодисменти, отколкото едно салто мортале. За пример дал себе си: ако не стегнел до степента на опъната пружина мрежата под Явор Еленков, човекът птица при поредното си приземяване би хлътнал до пода и би си счупил гръбнака. Освен това цялата тръбна конструкция на цирка се поддържала в изправност пак от него. Достатъчно било да разхлаби болт Е 231, за да пропадне естрадата с оркестъра, а при отвинтването на болт Н 447 неминуемо щял да се срине целият купол и да погуби всичко и всички. След дълги размишления стигнал до убеждението, че равновесието на света се крепи на болт М 936 - това можело да се разбере от всяка космическа снимка на земното кълбо, след като бъде осмислена чрез специфична квадрантна система.
Марта Маринчева не обърнала внимание на думите му и все по-силно се увличала по летящия номер на Явор Еленков. В знак на възхищение тя хвърляла роза към него, а той я улавял във въздуха малко преди приземяването си.
Един ден Валентин Керемидчиев се облякал в черни дрехи - не за да се покаже опечален от пренебрежителното отношение на Марта, а за да се възприемат на сериозно думите му, които искал да й каже. А те били, че човекът птица обича да прелъстява и изоставя жените. Докарвал ги до такова отчаяние в самотата, че те самите си подарявали букети за рождените си дни.
- Мене няма да ме изостави, защото ме нарече идеална жена - отвърнала Марта Маринчева и продължила да чупи бодлите от дръжката на розата - за да не се убоде Явор Еленков, когато я улови във въздуха, и да отклони вниманието си от правилното приземяване.
- Идеалната съпруга за Еленков означава да бъде слугиня в кухнята, графиня в обществото и проститутка в леглото - казал помощният работник.
Марта обаче тръснала глава и закопчала едно от разкопчаните копчета на блузата си. Чак сега Керемидчиев се взрял в разширените илици на дрехата й. Такова разширяване се получава при прекалено честото откопчаване и закопчаване на дрехите и говори за напреднали интимни отношения.
В деня, в който уволнили Марта Маринчева от цветарския магазин за лошо стопанисване на цветята (подаряваните на въздушния акробат рози тя отчитала като повехнали), те се оженили. Директорът на цирка се опасявал, че редовното брачно съжителство ще отнеме мъжките сили на Явор Еленков и вместо на птица, той ще заприлича на пълзящ под купола плъх, обаче се получило точно обратното - Еленков правел много рискови движения и летял така свободно, сякаш за него няма земно притегляне.
Валентин Керемидчиев се почувствал толкова пренебрегнат, че сутрин ставал преди разсъмване, за да не се оглежда в огледалото на фургона, и вървял по тесните улички на квартала, където само той може да реши кого да пропусне да го подмине и кого не.
Една вечер помощният работник съзнателно не затегнал болтове Л 62 и Ф 44 и когато човекът птица Еленков се приземил, мрежата хлътнала и той силно изкълчил двата си крака. Керемидчиев бил веднага уволнен за проявената служебна немарливост, а Еленков постъпил в болница. Първоначално помислил, че се е излекувал напълно, но с течение на времето костите на краката му започнали да се втвърдяват и той не можел да се движи без бастун или патерици.
На тия патерици се облегна сакатият мъж, когато кондукторът влезе в купето. Керемидчиев пръв му подаде билета си, но инвалидът рече:
- Не избързвайте, вие се качихте след мен! - и отново задряма.
Когато влакът навлезе в гара Пловдив, Явор Еленков спеше укрепителен за червените си кръвни телца сън. Керемидчиев отвори прозореца, но никъде не видя жена да бута инвалидна количка. Извика силно: “Марта, Марта!” и видя някаква смачкана от грижи женица да си пробива път.
- Приличаш на Валентин Керемидчиев, който съсипа живота ми - рече тя. - Стой си там. Не искам да ми помагаш. Сама ще сваля от влака Явор. Толкова години все аз го крепя.
- Не аз съсипах твоя живот, а ти моя - отвърна някогашният помощен работник от цирка. - Уби ми самочувствието на човек, който единствен знае тайната на механичното равновесие на света. Едва преди няколко месеца дойдох на себе си и облякох кадифен костюм. На стари години съм тръгнал да се женя.
- Човек като тебе не бива да има деца - каза Марта и извика на съпруга си: - Яворе, удари го с патерицата по главата и пребий тоя престъпник! Никой няма да те съди за това справедливо възмездие.
- Защо да го удрям? Тоя затегач на винтове никога не ми е бил равностоен противник - отвърна сакатият човек. - Той нито веднъж не е летял под купола на цирка, не е заставал в кръга на прожекторите, не е получавал аплодисменти.
Началникът на гарата изсвири и вдигна зелен семафор. Когато влакът излезе от перона, някакъв човек с куфар го приближи и попита каква е тая кавга между мъжа с кадифения костюм и жената на сакатия старец.
- Взаимно се обвиняваха, че са си съсипали живота - отвърна железничарят.
- Бяха толкова зли, че ако имаха пистолети, сигурно щяха да се изпозастрелят.
- Обикновено всеки обвинява другите за несполуките в живота си - отвърна началникът. - Добре че не се получи инцидент на моята гара. Вестниците щяха да пишат разни страхотии... Писнало ми е да слушам изповеди на всякакви пътници. Всички хленчат, плачат или се заканват. Аз също съм недоволен от живота си. Ако на времето родителите ми бяха купили тромпет, сега нямаше да надувам свирката по перона, а щях да се кипря в концертна зала. И нямаше да свиря фалшиво като тия, дето ги пускат по радиото.
Мъжът с куфара видя как в далечината смачканата женица и сакатият мъж се целунаха пред една инвалидна количка.
- Защо го направиха? - попита той началника на гарата.
- Защото имаха еднакви миризми на телата - отвърна железничарят. - А хората с еднакви миризми се понасят до края на живота си. Това странно съвпадение съм го констатирал тук, на гарата, в продължение на 20 години. Толкова запъхтени посрещачи и изпращачи съм виждал. А ти защо изпусна влака?
- Аз трябва да пътувам за Видин. Обаче от любопитство се качих на бургаския влак.
- Когато ти мине любопитството, хвани обратния експрес - каза началникът на гарата. - Той ще е тук след 20 минути.
Мъжът запуши цигара и провери дали са му останали клечки, с които да запали съдържанието на куфара във Видин - в боклука на луксозния хотел “Първанов”.

Разказ от книгата "Фигуранти", ИК "Сребърен лъв", 1998 (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар