20.12.2009 г.

Живот върху двупосочна улица

Втора седмица наблюдавам група мъже с раирани костюми, които пият прошеково пиво в бирария “Батенберг”. Под ревера на саката им се подават капачките на луксозните автоматични писалки “Кавеко”. С такива писалки директорите на акционерните банки подписват кредитните искове за заеми. Един от мъжете обаче прави изключение. Неговата писалка е “Пеликан”, със златно перо. Тази подробност е излишна за приходящите в бирарията хора, но е от съществено значение за келнерите, които са длъжни за всяко позлатено копче да имат съответен реверанс.
Мъжете с автоматични писалки под ревера пият бирата с ръкавици. Тази тяхна приумица произлиза от факта, че управителят на “Батенберг” е залепил в коридора на заведението голяма изрезка от чуждестранно списание, върху която с готически букви е написано, че бирата се пие с ръкавици само от джентълмени и от боклукчии. Първите - за да предпазят пръстите си от ревматизма на изстуденото пиво, а вторите - за да прикрият мръсните си нокти.
Текстът е от хумористично списание, но мъжете с “Кавеко” са го приели на сериозно, основавайки се на обстоятелството, че всички католически библии са отпечатани със строгите готически букви. Освен това самият Христофор Колумб се е подписал с готически букви под писмото, което съобщава под клетва на испанския кралски двор, че е открил Америка.
Искам веднага да отхвърля предположението, че мъжете с ръкавици са боклукчии, случайно напипали кутия с автоматични писалки. Повод за това заключение ми дава наблюдението, че те не обръщат никакво внимание на влизащите хамали, а известно е, че боклукчиите и хамалите винаги се поздравяват взаимно и си услужват с дребни монети за чаша пиво.
Споменатите мъже обаче не са и джентълмени, пристигнали с експреса от Ливърпул. Помежду си се наричат “антиквари”, но аз смятам, че са най-обикновени вехтошари, защото съм ги виждал да изнасят маси и столове от продадени къщи. Съвсем естествено е новите стопани да не искат да живеят сред мебели, останали след продажбата на имота. Затова ги отстъпват на безценица. Антикварите купуват тези мебели, изстъргват със ситна шкурка напукания им лак и ги пребоядисват с терпентинови бои, които изкуствено състаряват дървото. После ги продават на високи цени като собственост на обеднели европейски принцове. Фалшифицираната стока се разграбва бързо от фабриканти и от лихвари.
Понякога мебелите са вътрешно проядени от дървояди. Тогава антикварите ги отнасят в Коньовица, където бедняците ги купуват срещу няколко лева, напръскват ги с флайтокс и ги префасонират в легла персон и половина.
Мъжът с писалка “Пеликан” е оказионист. Той е специалист по изкупуването на предмети при бракоразводни дела. На всеки келнер в “Батенберг” е известно, че при развод се разпродават почти нови мебели, които са били търсени с голям мерак през целия годенически период и са купувани уж за цял живот.
Тази събота мъжете с раирани костюми пият по повод продажбата на едно венецианско огледало от 1896 година. Владилена Горностаева го е продала на оказиониста само за шестнайсет лева. Това е нищожно малка сума за такова огледало, което в действителност струва повече от хиляда франка. С шестнайсетте лева, получени от продажбата, тя изпратила две телеграми с един и същ печален текст: “Погребах надеждите си!” Едната телеграма била адресирана до Йерусалим, а другата - до Рио де Жанейро. После запалила две свещи. Докато те изгорят, венецианското огледало било препродадено от оказиониста на братовчеда на богаташа Гендович.
Най-ценното в огледалото била рамката. Тя представлявала месингов овал, върху който били изобразени всичките зодиакални съзвездия от небесното мироздание. Пространството между тях не било изпълнено с пухкави облаци, а с асфоделии. Според цветаря Петрашков, който държи магазин срещу бирарията, именно асфоделиите, а не розите са цветята, които цъфтят из райските селения.
Тук-там между асфоделиите се съзират голи афродити, обърнати с гръб. Това загърбване не е породено от свян, а за да не конкурират богините с красивите си лица тлъстите физиономии на оглеждащите се буржоазки. Но дори афродитите да бяха обърнати с цяло лице към оглеждащите се дами, те в никакъв случай не биха могли да подбият красотата на Владилена Горностаева.
Бръснарите, които подробно знаят биографиите на всички жени от квартала, разправят, че майката на Владилена била французойка от малкото градче Шатийон сюр Сен. Там я забелязал фотографът Гастон Фера-Девине, който обикалял из провинцията, за да снима как миловидни деца лакомо ядат шоколад, произведен от фирмата “Клодел Валери”. Тази фирма била в жестока конкуренция с известната швейцарска фабрика за захарни изделия “Грюне Куу” и чрез рекламни плакати се стремяла да привлече повече клиенти. Талантливият млад фотограф Гастон Фера-Девине забелязал с опитното си око красивото момиче - бъдещата майка на Владилена - и му предложил да се ожени за него. Момичето се съгласило и фотографът го отвел в родния си град Мансон льо Мин, където венчавката станала в местната катедрала. Вместо корона върху главата на владиленината майка имало портокалово венче, което във Франция се смята за символ на непорочност. Още на венчавката портокаловите цветчета били посърнали, но никой не предполагал, че невестата ще умре при първото раждане.
След смъртта на жена си фотографът изпаднал в дълбока депресия и запалил с една клечка кибрит всичките плакати на миловидните деца, които лакомо ядели шоколад. Вследствие на тази му безумна постъпка фирмата “Клодел Валери” претърпяла пълно фиаско и завинаги фалирала. Произведените от нея шоколадови блокчета били изхвърлени край град Мансон льо Мин, където започнали да ферментират и въздухът се изпълнил с толкова много мухи, че слънчевите лъчи престанали да докосват земята. Поради това времето захладняло и гражданите от Мансон льо Мин, които се страхували от пневмония, отпътували за съседния градец Шалон сюр Сон. За разлика от тях Гастон Фера-Девине се отправил с омнибус за Марсилия. Там предал дъщеря си в ръцете на един пасажер с благородна външност от кораба “Женерал Жозеф” и се хвърлил в студените води на Средиземно море.
Въпреки че доста подробно разказах тази сърцераздирателна бръснарска история, то тя е неправдоподобна поради факта, че фотографът е трябвало да бие път чак до Марсилия, за да се удави, след като река Сона е бълбукала край родния му град, почти под носа му. А и Марсилия не е единственото място в света, където благородни пасажери осиновяват деца. Вероятно бръснарите са скалъпили историята, за да обяснят изключителната красота на Владилена. Истина обаче е фактът, че аптекарят Христодор Горностаев, чиято осиновена дъщеря се явява Владилена, често е пътувал до Марсилия с цел да закупи от тамошния фармацевт Льо Брисон някаква рядка билка, с която се лекува навехване на гръбначния стълб. Тайната на рецептата знаели само Льо Брисон и нашият Горностаев, които били разменени поименно като военнопленници след Първата световна война.
Аз смятам, че Владилена е осиновена от аптекаря Горностаев по време на гастролите на испанския цирк “Алхамбра”. На третото представление една от въздушните акробатки изпусна висилката и падна по гръб върху манежа. Горностаев приподписа смъртния - акт, след като двайсет и четири часа масажира безуспешно със своя мехлем прешлените на гръбначния - стълб. Доктор Владигер Владигеров констатира, че падането е причинено от разтегляне на коремните мускули вследствие на скорошно раждане. Така Горностаев осинови детето на испанската циркаджийка.
Но това е отминал и вече маловажен въпрос. По-същественото е, че Владилена Горностаева обеща на двама души да се омъжи за тях: на семинариста Константин Дюфелиев и на търговския син Петър Трикольоров. Годежите преминаха при следния необичаен начин - семинаристът Дюфелиев обяви, че заминава за свещения град Йерусалим. Той обеща след две години да се върне като бакалавър по религиозна етика и да се ожени за госпожица Горностаева. Повярваха му мнозина, защото от малък имаше способност да заучава паралелно по няколко чужди езика и непрекъснато даваше примери от Вехтия завет за благородни постъпки и добро поведение.
Търговският син Трикольоров не можеше да каже “Добър ден” на нито един световен език, но съм го виждал да хвърля във въздуха монета от пет лева и да лови пачка банкноти по десет лева. Освен това можеше да пъхне в джоба на балтона си седмица спатия и вместо нея да извади асо каро. Трикольоров възнамеряваше да замине за Рио де Жанейро, където според статия в някакъв вестник живеели най-много балами, и след две години да се върне фрашкан с пари. Парите възнамерявал да вложи в три неща: в акционерна банка, в магазин за хермелинови кожи и в шлосерска работилничка за поправка на грамофони. Поправката на грамофони не бива да се подценява като бизнес, нито да се възприема с присмех, тъй като да притежаваш грамофон, това означава да си ръководител на кварталното настроение.
Без никой да ги принуждава, Константин Дюфелиев и Петър Трикольоров подписаха клетвени годежни декларации, че до две години ще се върнат при красивата Владилена и ще поискат ръката -. Подписаха ги с една и съща писалка “Пеликан”. И тръгнаха с по един куфар. Първият - за Йерусалим, а вторият - за Рио де Жанейро.
Владилена Горностаева имаше две години време да реши за кого да се омъжи: за умен или за богат мъж. На лявата си ръка носеше подарената й от семинариста ламаринена халка, върху която бяха изобразени детелина и котва - символите на щастието и на надеждата. А върху безименния пръст на дясната си ръка беше нанизала златен пръстен с щампован рог на изобилието.
Венецианското огледало пък беше подарък от бащата на годеницата. То имаше за задача всяка вечер да доказва на бъдещата невеста, че красотата й не се е променила и в деня на сватбата си ще бъде абсолютно същата, каквато е била в момента на своя двоен годеж.
Вместо обещаните две минаха дванайсет години. За това време нито от Йерусалим, нито от Рио де Жанейро не се получи дори една телеграма. През тази дузина години Владилена Горностаева е държала снимките на своите годеници заедно с писмените им декларации в две розови бонбониери и много е мислила върху своето бъдеще: ако се омъжи за бакалавъра от Йерусалим, тя би живяла по изискванията на десетте божи заповеди, би успокоявала страдащите, би вдъхвала кураж на угнетените, би плакала над всяко стъпкано цвете, виждайки в него поруганата красота на света.
Ако се омъжи за търговеца от Рио де Жанейро, вместо със самарянски сандали би стъпвала по тротоара с лачени обувки. Всички биха сваляли шапки пред мерцедеса й, дори да не пътува в него. На тържествените балове вместо хленчовете на немощните хора ще чува само галантния шепот на парфюмираните кавалери. Би била образец за красота, по която ще бъдат принудени да се равняват всички останали дами с изкуствени бенки или с естествени брадавици. И така въпросът е каква да бъде: кралица на бални тържества или милосърдна сестра?
Всички тези разсъждения Владилена Горностаева е записвала в един свой дневник с едър и красив почерк. Прави впечатление, че с най-големи букви е изписвала думата “щастие”. В течение на времето почеркът е издребнявал и дори става криволичещ. На редица места има съзнателно пропуснати думи - вероятно това са думите на скриваното разочарование и на неизреченото самосъжаление.
Докато е водила своя дневник, Горностаева не е забелязала, че всичко около нея е остарявало. Молци са прояли персийския килим, върху който е станал годежът, куклите от детството й са избледнели и са заприличали на мъртви лилипути. Пружините на стенните часовници са ръждясали и стрелките им показват различно време, а нищо не обърква човешката душа повече от незнанието на верния час. Единственото, което забелязала, било, че пръстите на ръцете й са подпухнали и годежните пръстени по никакъв начин не могли да бъдат извадени от тях. Баща й го обяснил с факта, че вместо игриви полки тя била започнала да свири на пианото бавни траурни маршове.
В пристъп на гняв Владилена нарекла огледалото най-подлото нещо на света, защото винаги ни отразява такива, каквито бихме искали да бъдем, а не такива, каквито сме в действителност. И хвърлила срещу него седефения си гребен. Освен това някой й подшушнал, че след тези дълги дванайсет години тя вече не би могла да познае годениците си по подарените от тях снимки. Затова тя хвърлила в огъня двете розови бонбониери.
Колкото и да е странно, но в тринайсетата година на нейното годеничество пристигнаха двама мъже с прошарени коси. Единият донесе кръст от Божи гроб, а другият златен медальон на месингова верижка. Годеникът от Йерусалим каза, че засега не може да покаже бакалавърската си диплома, защото тя пътувала заедно с багажа му по море, но за доказателство носел библия с автограф от константинополския патриарх. А защо са толкова протрити дрехите му? Защото не живял в луксозен хотел, а в старчески приют. По негово предположение Иисус Христос, щом слезел от небето за своето второ пришествие, щял да посети старчески дом, а не луксозен хотел. Затова семинаристът го причаквал в споменатия приют.
Оня, от Рио де Жанейро, й показал чекова книжка. Тя го помолила да я отвори на осма страница. Защо именно на осма страница? Защото осми е датата на техния годеж. С голяма мъка човекът успял да отвори указаната страница, понеже пръстите на ръцете му били станали безчувствени от броенето на банкнотите. Но защо печатът върху осма страница е на френски език и върху него се чете “Централна парижка гара”, а не “Бразилиан комерсиал банк”? Защото медальонът е откраднат от врата на задрямала в чакалнята на Централната парижка гара бабичка. А подписът на константинополския патриарх може да бъде имитиран върху библията от всеки писач на фирмени табели.
След тези думи за най-голямо изумление на всички Владилена Горностаева нарекла двамата си годеници “мошеници” и ги изгонила от вестибюла с проядения от молците килим.
- Но това не могат да бъдат имитатори на съдбите на твоите годеници - възразил баща й. - Видях в очите им любовни пламъци!
- Имам неоспоримо доказателство - отвърнала дъщерята. - Това са обувките им. И оня, който тръгна към Йерусалим, и другият, който се запъти към Америка, бяха обути с големи обувки. С тях уверено стъпваха върху земята. А новодошлите имат малки чепици. Такива носят плахите авантюристи и дребните мошеници!
Оттук нататък при Владилена Горностаева започнали да идват всякакви кандидати за женитба. Между тях имало хитрец, който можел да разиграва цяло стадо хамелеони; лекар, който твърдял, че бил изнамерил ваксина против завист. Тази ваксина не била за хора, а за паметници. С нея вече бил ваксинирал монумента на император Наполеон Бонапарт, който бил започнал да потъмнява от завистливите погледи на европейските генерали. Трети можел да проектира къщи за шпиони и развратнички. Тези къщи имали по един параден вход и по няколко задни изхода. Цялата хитрина в неговите проекти се криела в това, че вътрешните коридори нямали съединителни врати и посетителите никога не можели да се засрещнат лице в лице. Четвърти твърдял, че бил очевидец на атентата в Сараево. Доказателство - възелът на вратовръзката му не бил развързван от 1914 година. В него имало оловен куршум. Това бил куршумът, изстрелян от атентатора Гаврило Принц и насочен към него, вземайки го за таен полицай. Този четвърти кандидат бил без физиономия, както подобава на тайните ченгета.
Пети се представил за внук на прочутия любовник Джакомо Казанова. Той говорел на френски език с италианско произношение. Според него любовта на кавалерите се деляла на два вида: 1 - любов “мяу-мяу”, която чрез различни нежности се стреми да предразположи дамата, и 2 - любов “бум-бум”, в която грубостта създава впечатление за мъжественост.
Всеобща беше изненадата, когато в края на тринайсетата година от своето годеничество Горностаева се омъжи за Първан Глухаров. Той беше с изтъняло тъпанче от барутните гърмежи, с които пробиваше тунели из планините. За да го подиграят, на сватбата пренебрегнатите женихи му подариха цигулка с канапени струни. Първан я взриви на двора с двоен фугас, но оттогава в лявото му ухо непрекъснато звучи оня звук “ла”, който диригентите дават на своите оркестри.
Владилена Горностаева няма да забременее скоро не защото я смущава звукът “ла”, който бръмчи в лявото ухо на мъжа й, а защото е преградила брачното легло с нерендосана букова дъска, откована от дворната ограда. Аптекарят е толкова съсипан, че възнамерява да спре производството на мехлема против навехване и да отвори дюкян за отрови. По-озлобени от него са само хората, които псуват слънцето.
Първан Глухаров започна често да обикаля бирария “Батенберг” с издут от фугаси десен джоб. Не се съмнявам, че търси бившите годеници на жена си, които отдавна са се върнали в България, но се спотайват поради житейските си неуспехи. Този отмъстителен взрив му трябва, за да превърне в трески нерендосаната дъска, която всяка нощ възпира протегнатата му за реално съпружество ръка. Но едва ли ще успее да го направи, защото дори бръснарите, които се славят като големи физиономисти, вече не могат да разпознаят лицата на семинариста и на търговеца.
За годишнината на сватбата на Владилена и Първан ще занеса анасонова ракия. И докато пия от ракията, налята от набръчканите пръсти на Владилена Горностаева, ще мисля, че най-голямото престъпление на този свят е да обречеш красива жена на състаряване. Утре ще поканя съдията Тормалов на чаша бира в “Батенберг” и ще го настаня в ъгъла, до масата с двамата побеляващи мъже. Единият от тях по навик ще е разтворил картата на Източното полукълбо, а другият - на Западното. Върху картите пътищата до Йерусалим и Рио де Жанейро са надебелени с химически молив. Нарочно ще изпусна бирата на Тормалов върху двете полукълба и континентите им ще се обезличат от течността. По този начин ще лиша побеляващите мъже от фактите на миналото им и то ще се превърне в бледен спомен.
Знам, че и двамата ще налетят да ме бият. Тогава съдията Тормалов по навик ще произнесе присъда: за грубиянство да бъдат изхвърлени на улицата. А всяка улица опира с единия си край до Йерусалим, а с другия - до Рио де Жанейро. По този начин аз, обикновеният келнер, ще разпъна семинариста Дюфелиев и търговеца Трикольоров върху кръстопътя на техния неуспех. Ще ги обрека до края на дните им на живот върху двупосочна улица... Но имам ли право с моята нищожна професия да се намесвам категорично в промислите на съдбата, дори да разполагам с подкрепата на такъв авторитетен съдия като Тормалов?

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар