20.12.2009 г.

Печатар на републикански банкноти

През 1947 година между хората, за които писаха вестниците, попадна и Доко Доков. Тази популярност не произлизаше от факта, че в края на 1938 година бе спечелил международен конкурс за паметник на джазовата музика, изобразяващ кавалер и дама, танцуващи върху уголемен бутон на тромпет, а защото като печатар на първите републикански банкноти не бе присвоил нито една от тях.
Във вестникарското съобщение се казваше, че за разлика от него двама експерти в БНБ били отмъкнали пачка двайсетолевки от пробната серия, която не се води на отчет. С тези пари те купили сума лотарийни билети, които не излезли печеливши и с това провалиил наивните си мечти да улучат екскурзия до Неапол, за когото всички казвали: “Виж Неапол, пък тогава умри!” Пропаднало и намерението им да хвърлят стотинки в кратера на Везувий, за да се сбъдне желанието им да дойдат повторно в Италия.
Заради проявената честност Доко Доков получи квартира от ръководството на банката в една национализирана триетажна къща. Обаче радостта му започна да се помрачава още при пренасянето на багажа. Наетият камион едва се добра до сградата, понеже паважната настилка бе нагъната от корените на крайпътните дървета. Тротоарните плочи бяха напукани от тези стари корени, поради което с устна заповед на коменданта на града беше забранено преминаването на маршируващи роти по улицата, за да не се съсипват обувките на войниците. След време каруцарите и велосипедистите също започнаха да избягват нащърбения път.
Дъждовете бяха отмили външната мазилка на сградата и ветровете на много места бяха продухали хоросана между тухлите. Изветрелият градеж едва крепеше с паяжинната си сила керемидения покрив.
През 1960 година всички обитатели знаеха, че някой ден триетажната постройна внезапно ще се срути и ще се превърне в купчина прах. Това можеше да се случи след градушка или след случайно кацнало върху улука врабче в повече. Поради това обитателите на дома станаха много внимателни към багажа, който се внася в сградата, тъй като всеки нов килограм може да се окаже фатален.
Доко Доков беше предупреден да не кани повече от двама гости едновеменно. На третия следвало да се гледа като на неволен убиец. Това предупреждение не бе разбрано от колегите на Доко и те го нарекоха “саможив егоист”. Обиденият от думите им печатар на републикански банкноти не можа да се зарадва на съседката си от долния етаж, която се омъжваше за бригадира Хинков. А трябваше да се радва, понеже момичето отиваше да живее при съпруга си и прояденото от дървоядите дюшеме щеше да олекне с един обитател.
Въпреки това напускане Доко Доков бе отново предупреден да не се жени, тъй като доведената в къщата нова персона щеше да става чрез бременността си по-тежка и по-опасна.
След 1968 година в триетажната сграда останаха само ергени и разговорите им постепенно се изместиха от футбола към жените. Лишени от цензурата на дамското присъствие, тези разговори ставаха все по-цинични, но Доко Доков не ги възпираше, защото знаеше, че скоро ще бъдат заменени от приказки за лекарства, болници и погребения.
Поради напредналата си възраст никой от ергените нямаше да посрещне идващия да срине къщата булдозер като освободител от постоянния страх пред внезапното срутване. Пенсионираните мъже нямаше да намерят желание и сили да се преустроят за нов живот, дори той да им предлага апартаменти с южно изложение. Песимизмът им щеше да е толкова голям, че дори асансьорът можеше да се възприема като скитащ между етажите ковчег.
В излишъка от старческо време ергените щяха да се впуснат в спомени. Най-впечатляващ сред тях щеше да бъде споменът за яйцето. В старата къща то беше предпочитан подарък за рождени и имени дни не само поради нищожното си тегло, но и заради голямата си калоричност. Тази калоричност можеше да даде енергия за раждането на нова идея, чрез която ергените да намерят изход от застоялия си, глупав живот. За съжаление спасителната идея се възприемаше като масово пускане на тотофишове с надеждата за печалби, с които да се купят нови, стабилни жилища.
Другата спасителна идея беше сходна с хрумването, дошло в главите на затворници, изяли по 20 яйца: да се бяга веднага и колкото се може по-далеч. Но тази идея е осъществима до пълното изчерпване на физическите сили, а то настъпва на няколко километра от черупките на изядените яйца. При ергените добитата от яйцата мощ се стопяваше при жестикулирането и прекомерното говорене. А по-правилно е да се седи неподвижно на стол и да се чака с подпряна глава раждането на спасителната мисъл.
След срутването на дома булдозеристът сигурно ще забележи претъпканите със сажди кюнци и ще съжалява, че не е бил приятел с ергените, които са водили бурен живот. А истината е, че саждите са натрупвани от три поколения, а не от безкрайни трапезни веселби.
Доко Доков с право се страхуваше от оптимистите, които носят знамена по манифестациите и скандират до прегракване лозунги. Един такъв оптимист съвсем добронамерено би извикал от края на улицата: “Булдозерът иде!” и ергените биха се втурнали изненадани към фасадните прозорци. Тогава къщата обезателно ще се наклони и ще се срути. Затова в свободното си време Доко Доков пише писма до кмета с молба булдозерът да бъде изпратен тихомълком по страничните улички, а обитателите да бъдат изведени от сградата чрез лични писмени покани за присъствие на концерта по повод връчването на преходното знаме на труда на работниците от силнотоковия завод.
По време на писането перото на автоматичната му писалка така се сгорещяваше, че обитателите на сградата си палеха цигарите от него и му се присмиваха за пропуснатата възможност през 1947 година да си напълни джобовете с пари и да си купи панелен апартамент.
Историята със спечеления конкурс за паметник на джазовата музика Доко Доков криеше като позорно петно в своя живот. Добре че гипсовият макет беше унищожен по време на бомбардировките на София през войната и така беше заличена единствената веществена улика срещу него за симпатии към старата власт.
Всъщност страхът на печатаря на републикански банкноти беше безпочвен, защото той ще се пенсионира като ерген и няма да има наследник, който да се възползва нито от светлите, нито от тъмните страници в неговата биография.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар