20.12.2009 г.

Ябълки от равнината Виктория

Мъжът идваше откъм клуба и аз го помислих за оркестрант, който ще иска парче от моето фурнаджийско тесто, за да залепи олющения седеф върху китарата си. Обаче той не попита за пшеничен клей, а за ферментационната фабрика на братя Труканови. Знаех, че братята са открили по Руй планина някаква суха трева, която, накисната в плодов сок, ферментира за шест дни и го обръща във вино. Чрез това вино Труканови влязоха в конкуренция с винарския синдикат от френската област Шампания и го заплашваха с пълен банкрут.
Французите изпратиха няколко телеграми за помирение, но братята дори не извикаха преводач да ги прочете. Затова помислих, че изправени пред неизбежен фалит, винарите от Шампания са събрали помежду си пари и са проводили на свои разноски парламентьор. Воден от това разсъждение, попитах човека дали не идва от лозарските полета на Франция, но той отвърна, че пътува от равнината Виктория, която се намирала в южната част на континента Австралия. Носел със себе си семена от ранозрейна ябълка айвания с цел да ги замени срещу корени от ферментационната трева на братя Труканови. Аз се усъмних в равностойността на замяната, но човекът обясни, че от айванията получавал вино, което се купувало масово от каубоите, за да имат издръжлива езда. Често го пиели и митничарите, за да добият пъргавината на контрабандистите. В суров вид ябълките се търсели от сиропиталищата на град Мелбърн, защото замъглявали тъгата у децата, породена от липсата на роден дом и близки хора.
Въпреки че по бранш съм фурнаджия и от овощарство разбирам колкото от часовникарство, казах на човека от равнината Виктория, че ако Труканови сключат договор, то ще бъде с овощарите от долното поречие на река Амазонка, където се въдят ябълки от сорта “Белфльор”. Чел съм по вестниците, че сокът само от една такава ябълка стигал да се препълни цяла водна чаша. Мъжът ме изгледа остро и отвърна, че е преплавал Индийския океан с оптимизъм и няма да позволи на някакъв хлебар да му отравя настроението.
На сбогуване човекът ми даде кафява семка от айвания и каза, че ако я посадя редом с парче хляб, след година време ще мога да бера ябълки - да ги продавам печени със захар или във вид на щрудел. Като отмина, разбрах, че иска да ме вкара в конкуренция с братя Труканови.
Пъхнах семката във фурнаджийската си престилка и я забравих, защото между хората сновеше глад и хлябът се търсеше повече от щруделите. Когато жена ми изтърсвала трохите от джобовете на престилката ми, с тях паднала и семката. Докато аз съм бъркал тестото и съм подлепвал с хлебен клей седефа върху грифовете на струнния оркестър, айванията намерила влага и вдигнала връх. Първоначално върхът приличаше на син кантарион, после - на индрише, и чак накрая се оформи като дърво с плод. Този плод беше жълт на цвят и миришеше на късен сняг. Ароматът му привличаше различни гъсеници и те го облазваха постоянно, но нито една не се впусна към сърцевината му. Пълзящите животни се страхуваха, че под кората ще намерят снежна топка, която ще вкочани мускулите им и те никога няма да се превърнат в пеперуди.
Когато миризмата се засилваше, в двора ми навлизаха съседи да искат ашлама, обаче филизите, които им давах, не можеха да се прихванат към нито едно стъбло. Не се ловяха и семената - още преди да дойде пролетта, те изгниваха в земята. Никому не казах, че айванията се вкоренява само ако до нея се посипят хлебни трохи, защото исках хората да ме търсят и в годините, когато престана да вадя хляб.
Плодовете на дървото първоначално разпределях между артистите, играещи ролята на Вилхелм Тел, и между учителите по математика, които всекидневно даваха на слабите ученици по едно резенче, за да засилят паметливостта им. Акушерките търсеха плодовете като лекарство против рахит, а готвачите - за десерт “Виктория”.
Братя Труканови съжаляваха, че са изгонили мъжа от Австралия и ми предложиха съдружие за производство на ябълков ликьор. Този ликьор придава невинен израз на лицето и много се търси от мошеници, ангросисти и гешефтари.
Подписахме официален договор, но когато те тайно от мен решили да обърнат ликьора във вино с помощта на сухата трева, се получила тежка ферментация. Тя изтекла под вратата на фабриката и застигнала пазача в момента, когато си палел цигарата. Изпаренията лумнали и отвели огъня до ферментационните казани, които от своя страна се възпламенили с взрив и от двамата Труканови остана само една снимка в орехова рамка. Оцелелият като по чудо пазач умря впоследствие от простудна бронхопневмония, защото от страх престанал да пали дори пернишката печка в дома си.
Винарите от Шампания ми изпратиха в бандеролна пратка почетен орден с лозов лист, тъй като помислили, че съзнателно съм вдигнал във въздуха фабриката на братя Труканови. Аз стрих незаслужения златен орден на прах и с него поднових фирмения надпис на хлебарницата си. Ярките букви можеха да се четат отдалеч, дори и в мъгливо време. Поради това често събираха пред фурната ми заблудени пътници и шляещи се без цел хора. Те купуваха по един хляб и на крак разговаряха за разписания и влакове, но не се решаваха да пътуват нито с втора, нито с трета класа. От рестото, което им връщах, си поръчваха прошеково пиво в бирарията на гарата и се успокояваха с думите, че е все едно дали те ще минат през света, или ще изчакат световните събития да дойдат при тях.
По-младите от шляещите се мъже упорито търсеха чрез мен запознанство с вдовиците на братя Труканови, които наследиха от мъжете си всички рецепти за вино и ликьор. Категорично отказвах с думите, че след работа ходя на кино, понеже ми омръзва цял ден да мета фурната и да се гледам в огледалото с прашна физиономия. Обаче често излизах по средата на прожекцията и отивах у Труканови, защото вдовиците бяха по-красиви от филмовите артистки. При тях се чувствах единствен, привилегирован зрител на очарователни жени.
Обзет от сантименталност, веднъж им казах, че доброволно ще им нося на закуска ябълки - за да запазят лицата си непроменени до късна старост. Те отвърнаха, че не се нуждаят от никакви ободрителни плодове, защото употребявали вносни хапове за продължителна младост. Обаче тези хапове трябвало да се взимат само при добро настроение, а тяхното било винаги тъжно, понеже под прозорците на вестибюла им минавал пътят от туберкулозния диспансер към гробищата и траурните процесии не спирали. Посъветвах ги да се преместят на моята улица, за да гледат само щастливи хора с хлябове под мишница или оркестранти от струнния оркестър, които говорят предимно за музика. Но поради голямата си изтънченост те отказаха да се смесват с обикновените хора, чиято единствена радост са топлият хляб и мелодичната песен. Вместо това ме помолиха да отида в диспансера, за да проверя нямат ли докторите ефикасни лекарства срещу смъртта, която постоянно разваля настроението им.
Дадоха ми своя кабриолет и веднага заминах за болницата. Заварих дежурния фелдшер да решава кръстословици на бялата пейка в двора. Това бяха кръстословиците на туберкулозните, които са излезли от живота, преди да ги решат докрай. Поисках да ми отключи вратата на зданието, за да говоря с лекарите, но той каза, че това е строго забранено, защото вътре било пълно с пациенти, заразени от злокачествени бацили. Аз възразих, че един фелдшер, който никога не е наблюдавал микроби под микроскоп, не може да каже дали те са злокачествени или доброкачествени. Човекът отвърна, че може да не е гледал бацили под микроскоп, но всеки ден в очите му се навира високата ограда, която има за задача да възпира и най-слабия повей на вятъра, способен да покачи температурата на болните. Уверих го, че разполагам с особен сорт ябълки, които свалят всякакви температури и помагат на организма да укрепне. Казах още, че в Австралия от тези ябълки правят дезинфекционен медикамент, който по силата на въздействието се равнява на европейския карбол. Поради това лекарите там са рядкост и за да не умрат от глад, скопяват прасета и вадят протрити кътници на пенсионери.
Фелдшерът отвърна, че смъртта навсякъде е еднаква и ако един препарат я възпре, то тя намира друг път, дето няма лекарства. Понеже продължавах да упорствам с моите ябълки, той ме оприличи на оная шантава санитарка, която подмамила черните котки с валериан и ги изхвърлила зад оградата на болницата с наивното убеждение, че е ликвидирала причината за фаталните случаи.
Въпреки подигравката аз изпращах цяла година ябълки в диспансера, но траурните процесии не преставаха. Вдовиците остаряваха пред очите ми, защото взимаха вносните си хапове в неподходящо време, а аз спрях да ходя у тях.
След две години се досетих, че айванията е между онези измислици, с които хитреците в Австралия си създават изкуствено достойнство и почит. Понеже самият аз като хлебар имах достатъчно уважение сред хората, взех един ден брадвата и съсякох дървото на лъжеца от равнината Виктория.
От есенните дъждове поваленият ствол изгни и започна нощем да белее. Жените, които правеха светещи мартеници, го изчоплиха заради фосфора и дървото окончателно престана да съществува.
Постепенно артистите, играещи ролята на Вилхелм Тел, и учителите по математика се отдалечиха от мен. Забравиха ме и акушерките и готвачите на десерта “Виктория”, а работниците от струнния оркестър изоставиха олющените си инструменти и се вляха в синдикални движения.
Понеже ме обхвана самота, започнах да ходя в бирарията на гарата. Тъй като цял живот съм боравил с чист хляб, отбягвах да си мърся ръцете с белот, сантасе и барбут. Хазартните играчи знаят, че не умея да правя шмекерии и затова идваха да им пресека колодата карти или да им хвърля началния зар. Понякога ме питаха дали още са живи съпругите на Труканови, тъй като вдовиците преди време се преселиха да живеят на веселите Хавайски острови. Аз им казвах, че са живи и здрави и че от снимките, които ми изпращат в кореспонденцията си, продължават да ме гледат с предишните си красиви лица.
Един ден получих от губернатора на Хаваите писмо, в което ми известяваше, че вдовиците починали вследствие прекомерната употреба на хапове за подмладяване. Международният куриер, който ми донесе печалната вест, спокойно ядеше на прага жълта айвания. Попитах го дали не е откъснал ябълката, минавайки през равнината Виктория на континента Австралия, но той отвърна, че Виктория не е равнина, а пустиня и че е взел плода от едно безстопанствено дърво край град Чирпан. То било с къс корен и поради това много капризно за засаждане. Никой не обръщал внимание на ябълките му и те всекидневно капели на земята.
Поисках да ми отреже резенче и по вкуса му веднага познах моите някогашни айвании. Сега се мъча да си спомня думите, с които оня пътуващ мошеник ме накара да повярвам в необикновените качества на едни съвсем обикновени ябълки.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999), (с) Станко Нацев

Няма коментари:

Публикуване на коментар