Любовна мелодия

Много пъти са ме питали кой пръв е изрекъл думите: “Всяка мелодия, която не е рокендрол, е похабена.” Тази мисъл дълго време неправилно се приписваше на феновете на бийтълсите, които всяка вечер мажеха косите си с брилантин, преди да стъпят на дансинг “Компарсита”. Всъщност думите принадлежат на Андрей Григорянов, касиер на споменатия дансинг.
За разлика от всички останали касиери Андрей Григорянов не дели хората на тежкари, разполагащи с баровски портфейли, и на смотаняци, боравещи единствено с джобни монети, а на човеци, които могат, и на човеци, които не могат да танцуват рокендрол. Всеки ден Григорянов прокарва между тях плътна разграничителна линия. С абсолютната категоричност на гранична бразда тази варосана линия разделя гладко изметения дансинг от прашния грапав паваж и не позволява никакво съприкосновение на рокясващите с останалите, които са толкова непохватни, че дори не могат да направят две крачки на ляво и една на дясно като при обикновено танго.
Когато не продава билети, Андрей Григорянов обикаля с пръчка дансинга и забранява тананикането на мелодии без ритмичен такт. “Похабените” мелодии той изпраща за преработка на Рашко Периконов, за да ги превърне в щур рок.
В петък следобед Григорянов чул поредната похабена мелодия и първоначално я помислил за тиролски валс. Решил да провери и осем пъти започвал да я танцува, но на деветия се отказал. Тогава шибнал ядосано с пръчката и се покатерил на тарабите, зад които идвала мелодията. Жените, които се струпали зад него, го попитали какво вижда и той отвърнал, че вижда как зад отворения прозорец на къщата един къдрав мъж свири на акордеон марка “Велтмайстер”. Пред него имало маса с някакви раздиплени хартии - вероятно нотни листове.
Дали защото клечка от тарабите се забила в дланта на касиера Григорянов, или от яд, че не може да разпознае мелодията, но той яростно изтичал в хоремага и извикал на играещите карти мъже: “Елате да видите как един акордеонист разнежва жените ви и ги тласка към изневяра!” При думата “изневяра” съпрузите се сепнали, хвърлили картите в ръцете на ергените и изхвръкнали навън.
Още отдалеч видели захласнатите лица на половинките си и се уверили, че мелодията е любовна. Касиерът им казал, че песента не прилича нито на тиролски валс, нито на парижки шансон, нито на неаполитанска канцонета. Добавил, че вероятно се касае за филмова мелодия, с която Холивуд озвучава кадрите, в които влюбените се целуват.
За изясняването на случая касиерът на дансинг “Компарсита” повел съпрузите към поправяча на изкривени мелодии Рашко Периконов. Всъщност този поправяч бил пропаднал композитор, който изкарвал прехраната си с преписването на ноти за самодейни състави.
Рашко Периконов обитавал триъгълна таванска стаичка. При този вид стаи не само наемът е по-нисък, но и акустиката е такава, че нито една изсвирена нота не може да смути с ехото си следващата. Периконов бил облечен във фрак, с бяла риза и черна папийонка. По облеклото му Андрей Григорянов познал, че преписвачът нотира или оперета на Дунаевски, или песен от Лебедов-Кумач. В такъв момент пропадналият композитор забравял дори собственото си име, затова касиерът на дансинг “Компарсита” вместо да извика “Рашко!”, хвърлил монета от пет лева върху недописаната страница.
Когато монетата се захлупила върху лицевата си страна, Рашко Периконов се надигнал от стола и огледал мъжете. Помислил ги за репетиращи хористи от читалищен колектив и посегнал към камертона, за да им подаде вярно “ла”. Обаче Андрей Григорянов му обяснил, че не са дошли да го молят за тригласна спявка, а да разпознае една любовна мелодия, която никой от тях не можел да изтананика. Преписвачът на ноти мушнал камертона в джобчето на фрака си и тръгнал веднага след мъжете.
Акордеонистът продължавал да свири. Жените го слушали в безмълвен захлас. Лицата им изразявали такова щастие, сякаш самият красавец Жерар Филип е отворил вратата на кварталното кино и ги кани да се хвърлят върху чаршафа на белия екран за извънбрачна нежност.
След продължително вслушване преписвачът казал, че хиляди нотни листове бил изписал, но до този ден не бил срещнал толкова нежна мелодия. В едно обаче бил съвсем сигурен - това не е филмова мелодия. Като заклет ерген той бил гледал всички филми по два пъти - първия път от любопитство, а втория - за да ги запомни за старини, но подобен напев чувал за първи път. И върнал петте лева обратно на Андрей Григорянов.
Подстрекавани от касиера на “Компарсита”, съпрузите решили да унищожат мелодията. Първоначално замислили да хвърлят живи въглени през прозореца, които да запалят нотните листове върху масата, но после решили да прострелят с въздушна пушка меха на акордеона. Взели под наем от цирковото стрелбище такава пушка и наскоро уволнилият се от казармата младоженец Ставри прострелял, скрит в короната на тротоарната липа, разгънатия “Велтмайстер”. Любовната мелодия изхъркнала и отлетяла като въздишка. Акордеонистът помислил, че е изхвръкнал някой бутон от басите, но те си били по местата. Тогава разтърсил инструмента и чул как в дъното на меха се търкаля оловният куршум.
Вечерта мъжете от хоремага си легнали с укротена ревност, но на другия ден през прозореца на акордеониста излетяла същата мелодия. Не мислете, че през нощта жената на музиканта е закърпила пробития мех - “Велтмайстер”-ът продължавал да лежи бездиханен върху чамовото дюшеме, просто мъжът засвирил мелодията на окарина. На най-обикновена глинена окарина от тези, дето ги продават по панаирите заедно с бакелитени шноли и ламаринени обици треперушки. Мелодията отново подмамила жените към отворения прозорец. Съпрузите им повторно изоставили картите в ръцете на ергените и с тихи стъпки се приближили към тарабите.
Когато собственикът на простреляния “Велтмайстер” отишъл в кухнята да пие вода, за да не пресъхват често устните му, ревнивите мъже хвърлили върху масата с окарината една бездомна котка. Паникьосаното животно катурнало глинената свирка и тя се счупила върху пода. После котката изскокнала обратно през прозореца.
Жените се разбягали уплашено и не видели как човекът се върнал от кухнята и без капка яд събрал парчетата от строшената окарина. Той отново седнал на стола, подпрял с две ръце главата си и започнал да свири с уста омайната мелодия.
Ревнивите съпрузи обаче не се върнали в хоремага, а се запътили към Рашко Периконов и срещу двайсет и пет лева го подкупили да отиде на гости на акордеониста и палейки цигара с бензиновата си запалка, да запали уж неволно нотите на любовната песен. Преписвачът на музика се съгласил и отишъл в дома на къдравия. Заговорил го за “Бийтълс” и Рита Павоне, за Блантер и за Едит Пиаф. Стигнали до филмовата музика, но не изпуснал горящата си запалка върху нотните листове на масата.
Когато се върнал обратно на улицата, Рашко Периконов казал на картоиграчите, че нотите били няколко листа от упражнение за цугтромбон. С тях била опакована захарта, която акордеонистът купил в кварталната бакалия. Държал ги върху масата за камуфлаж - любовната мелодия се раждала от само себе си, понеже акордеонистът бил влюбен, но не искал да изглежда в очите на младата си жена сантиментален. Защото широко разпространено е мнението, че сантименталните мъже са мекушави и поради това неспособни да ударят плесница на крадеца, който отнася семейния будилник с навитото в него щастливо време.
Новобрачната съпруга на акордеониста усетила, че нотните листове са измамни, но всяка вечер ги заключвала в най-горното чекмедже на скрина с желанието да опази непроменена любовната мелодия до края на живота си.
Чак сега касиерът на дансинг “Компарсита” разбрал, че истинските любовни мелодии нямат ритъм, за да не ги тъпчат краката на щуреещите без любов двойки!
Изпадналите в ярост ревниви картоиграчи разхвърляли камъни пред вратата на акордеониста, за да се спъне в тях и да се просне в смешна поза пред очите на новобрачната си съпруга. Но досега не е известен нито един случай влюбен човек да се е спънал в камък, защото влюбените само привидно стъпват по земята, а всъщност ходят на една педя над нея. Дори да стъпваше твърдо по земята, акордеонистът не би могъл да се спъне в зъл камък, тъй като жените от съседните къщи призори тайно събират хвърлените през нощта от мъжете им камъни.
От този ден касиерът на дансинг “Компарсита” промени коренно мнението си и започна да смята, че всеки рокендрол е една похабена любовна мелодия.
Но това пък е залитане в другата крайност.

Разказ от книгата "Пасажери за рая" (1999)
(с) Станко Нацев