tag:blogger.com,1999:blog-25568791326649682742024-03-19T01:11:44.768-07:00СТАНКО НАЦЕВСтанко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.comBlogger95125tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-36601898179330445642009-12-24T04:46:00.000-08:002009-12-24T04:57:38.434-08:00Здравейте!<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjcEkzduofvwOdNnaAv4oXlBR4fFElkDW1HwI5Dz0Dz0dTq3JlUFD3P4aedTZLwzVJiS4DMRu9g01O0Jbw1QGOR6XGL3IhnYz_RqLWU0gXtq5lnuCTW2ZfU1CbMwu8TntiNeTSDrtP1iQ/s1600-h/Stanko2.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5418783719605785746" style="FLOAT: left; MARGIN: 0px 10px 10px 0px; WIDTH: 219px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjcEkzduofvwOdNnaAv4oXlBR4fFElkDW1HwI5Dz0Dz0dTq3JlUFD3P4aedTZLwzVJiS4DMRu9g01O0Jbw1QGOR6XGL3IhnYz_RqLWU0gXtq5lnuCTW2ZfU1CbMwu8TntiNeTSDrtP1iQ/s320/Stanko2.jpg" border="0" /></a>Здравейте, приятели, влюбени в магията на писменото слово. Не от соломоновска суета, а за да ви предложа разговор за чудесиите на жанровете, наречени „къс разказ” и „хайку” си позволям да се включа в интернет. Но нека най-напред да ви се представя: Казвам се Станко Нацев и съм роден в София под знака на Скорпион. (Казват, че хората се делели на „скорпиони и на ухапани от скорпиони”, но аз не вярвам в това, защото се доверявам на библейската мъдрост, че всички пророци, предсказатели, гадатели и многоумници след Христа са просто лъжци.) Не си пиша рождената дата, защото смятам, че хората се делят на мъртви и на живи. И тъй като сме още живи, нека да кажа още нещо за себе си.<br />Завършил съм техникум, но вместо да стругувам болтове и гайки, се захванах да завинтвам думи в изречения според граматическите правила на подлога, сказуемото и допълнението в специалността “Българска филология” на Софийския университет. След дипломирането съдбата неочаквано ми се усмихна и постъпих на работа в редакцията на в. “Вечерни новини”. 20-годишната практика в този вестник ме привърза до такава степен към късите журналистически форми, че и до ден днешен стои незавършен единственият ми роман. Вместо него издадох десет книги с разкази и с хайку. Сборникът ми с разкази <a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/1999_20.html"><span style="color:#cc0000;">“Пасажери за рая”</span></a> бе отличен с наградата за белетристика за 1999 г. на Съюза на българските писатели. Стихосбирката ми с хайку <a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/2000-2001.html"><span style="color:#cc0000;">“Огледало за двама”</span></a> получи втора награда, сребърен медал и диплом от Северноамериканската международна поетическа асоциация за 2000 година, а <a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/2001.html"><span style="color:#cc0000;">“Секунди”</span></a> бе отличена с приза “Изборът на редакторите” на Международната библиотека за поезия – САЩ. (Това стана по времето, когато ние, няколко ентусиазирани човека, решихме, че японският жанр „хайку” има почва и у нас.) Случи се така, че мои разкази бяха преведени на английски, руски, немски, чешки и сръбски език.<br /><br />Очаквам вашите писмени думи, с които да се разговорим, защото словото, от времето на Иисус, е единственото достоверно нещо на този свят.<br /><br />Бъдете щастливи и здрави!<br /><br /><br /><em>Станко Нацев<br /></em>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-2825536159808624162009-12-21T13:44:00.000-08:002012-07-22T20:48:17.385-07:00"ПО РЪБА НА ЗАЛЕЗА", стихове (2008)<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZZaILMiOeZykITEfajCFwEvjM1Wo6bvt3iDs2BOVPCWJSuH_nJ_e2DBLkxkkMbcOJG_l5zb_VN6PL4uWViFJ-o8FrxKn-DT6wTxb3B4Qxio8bsi0-xm7n2y1jQxW6LOPwK3bdZCeA7w/s1600-h/Po_raba.jpg"><img alt="" border="0" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5418526824135912258" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZZaILMiOeZykITEfajCFwEvjM1Wo6bvt3iDs2BOVPCWJSuH_nJ_e2DBLkxkkMbcOJG_l5zb_VN6PL4uWViFJ-o8FrxKn-DT6wTxb3B4Qxio8bsi0-xm7n2y1jQxW6LOPwK3bdZCeA7w/s320/Po_raba.jpg" style="float: left; height: 320px; margin: 0px 10px 10px 0px; width: 206px;" /></a>Трънче на устните.<br />
Целувала си<br />
роза.<br />
<br /><br />
Вдявам слънчев лъч в желязна игла.<br />
Ще зашия светла кръпка<br />
върху палтото на зимния ден.<br />
<br /><br />
"Ела!" е<br />
най-кратката дума, с която<br />
най-дълго те викам.<br />
<br />
-----------------------<br />
<br />
<br />В реката потече черна вода.<br />
Някой си пере душата<br />
при извора.<br />
<br /><br />
Цигулката, която свири фалшиво,<br />
е направена от липа, раснала на гроба<br />
на лицемерен човек.<br />
<br /><br />
Ръждива струйка по земята.<br />
Старият мъж<br />
пак се е порязал.<br />
<br />
------------------------<br />
<br />
<br />
На пазара между сочни плодове<br />
разхождаш своята плът.<br />
Търсиш купувач.<br />
<br /><br />
Някой ми говори тъжни неща.<br />
Аз се усмихвам. Розов лист<br />
ме гъделичка по ръката.<br />
<br /><br />
Нямам кибрит, а със светулка<br />
не мога да запаля свещта.<br />
Как да видя коя си?<br />
<br />
-------------------------<br />
<br />
Дай си чашата с кафе.<br />
Не виждам в нея път.<br />
Къде ще ходиш? Остани!<br />
<br /><br />
Утрото кашля с дрезгав глас<br />
Трябва да ставам.<br />
Вече е понеделник.<br />
<br /><br />
Тунел. Кратка нощ<br />
за младоженците.<br />
в купето на влака.<br />
<br />
-----------------------<br />
<br />
Защо цигареният дим се издига<br />
като въпросителна? Нали отговорих<br />
на всичките ти въпроси!<br />
<br /><br />
Любопитни съседи. Подхвърлих им<br />
незначителни думи. Нека си мислят,<br />
че знаят всичко за мен.<br />
<br /><br />
Мирише на кафе.<br />
Две стари порцеланови чаши<br />
ще започнат разговор.<br />
<br />
-------------------------<br />
<br />
31 декември -<br />
точка в края<br />
на всяка година.<br />
<br />
По земята се търкалят<br />
бутилки и хора.<br />
Пияна неделя!<br />
<br /><br />
Навих килима заедно със стъпките<br />
на танцувалите по него.<br />
Изведнъж стана тъжно.<br />
<br />
-------------------------<br />
<br /><br /><br />
Цветята край шосето са еднакви -<br />
посипани са с прах.<br />
Да се помолим заедно за дъжд!<br />
<br /><br />
Момичето не каза къде живее.<br />
Ще го намеря<br />
като тръгна след птиците.<br />
<br /><br />
Лоша дума държа под езика си.<br />
Търся глухоням<br />
да му я кажа.<br />
<br />
--------------------------<br />
<br />
Не стой на ръба на залеза<br />
ще паднеш<br />
в тъмната нощ!<br />
<br />
Ще пресрещна думите ти с думи.<br />
От удара ще се завърнат<br />
при тебе посинели.<br />
<br /><br />
Няколко кръгчета.<br />
Моментална снимка<br />
на продавачи на гевреци.<br />
<br />
-------------------------<br />
<br />
Старецът разказва<br />
за своята първа любов.<br />
Дъждът забрави да вали.<br />
<br />
Митинг на площада -<br />
разровен мравуняк<br />
от думи.<br />
<br /><br />
Есента дойде точно в 5.<br />
Аз продължавам да чакам.<br />
Кога ще отвориш вратата?<br />
<br />
------------------------<br />
<br />
Пред залез<br />
слънцето се задъхва.<br />
Влачи моята умора.<br />
<br /><br />
Поглеждам в огледалото:<br />
В далечината - ти.<br />
Идваш или се отдалечаваш?<br />
<br />
Викам те<br />
да изпием чаша вино<br />
и да я разбием!<br />
<br />
------------------------<br />
<br /><br />
Още е тъмно.<br />
Чувам кълвач да чука<br />
по вратата на понеделника.<br />
<br /><br />
Три рани от бодлите на твоята роза.<br />
През една ще изтече животът ми.<br />
Не знам точно от коя.<br />
<br /><br />
Разсъмва се. Цветята в градината<br />
си казват: "Добро утро."<br />
Кажи и ти на мен!<br />
<br />
---------------------------<br />
<br />
Защо ти е слънцето<br />
щом не виждаш<br />
колко много те обичам?<br />
<br />
Две коледни елхи.<br />
Между тях<br />
цяла гора от време.<br />
<br />
Не ме питай за поредната несполука!<br />
Удавих я<br />
в чашата червено вино.<br />
<br />
-------------------------<br />
<br /><br />
Над покрива се срещат две звезди.<br />
Някой в къщата<br />
отваря шампанско!<br />
<br /><br />
Камъкът ме гледа злобно.<br />
В ръката на кой ли мой враг<br />
ще попадне?<br />
<br /><br />
На зимния стобор - черна врана.<br />
Това е думата<br />
която вчера ти ми каза.<br />
<br />
------------------------<br />
<br />
<br />
Затворих прозореца<br />
Запалих лампата.<br />
Нощта остана вън да хленчи.<br />
<br /><br />
Петна от вино върху вестника -<br />
някому е било хубаво,<br />
докато го е използвал за покривка.<br />
<br /><br />
Вечер: времето,<br />
когато слънцето<br />
се превръща в луна.<br />
<br />
-----------------------------<br />
<br />
Чакат ме в рая! Викат ме в рая!<br />
А аз продължавам след теб<br />
да вървя из ада.<br />
<br /><br />
Градушка изпочупи цветята в градината.<br />
Бездушно остана<br />
само чуждото куче.<br />
<br /><br />
Тръгвам си. Едно листо<br />
се търкаля след мене.<br />
Изпраща ме.<br />
<br />
--------------------------<br />
<br />
Избиха зъб на злия мъж.<br />
Взех го -<br />
ще го ползвам за шило.<br />
<br /><br />
Цветята са очи,<br />
с които земята<br />
флиртува с небето.<br />
<br /><br />
Реката се киска.<br />
Сигурно някой веселяк<br />
гъделичка извора й.<br />
<br />
--------------------------<br />
<br />
Покажи ми дланите си.<br />
Те ще ми кажат повече<br />
от лицето ти.<br />
<br />След като хвърли камък<br />
не хвърляй и думи<br />
по мен!<br />
<br />Далечен крясък.<br />
Някой пак убоде<br />
тишината.<br />
<br />
---------------------------<br />
<br />
Никой не е щастлив -<br />
от ангела до червея.<br />
Как може да бъда аз?<br />
<br /><br />
Изгубих се в чуждия град.<br />
Ще се спася, ако някой ме извика.<br />
Но никому не казах името си.<br />
<br /><br />
Минаха години. Остарях.<br />
Душата ми е същата,<br />
лицето си не мога да позная.<br />
<br /><br />
------------------------------<br />
<br />
<br />Станко Нацев (c) 2008<br />
<br />
ПО РЪБА НА ЗАЛЕЗА<br />
(Стихове)<br />
<br />
Първо издание<br />
<br />
Редактор: Надежда Досева<br />
Преводач: Адриана Йорданова<br />
Коректор: Стоян Панайотов<br />
Художник: Валерия Нацева<br />
<br />
Издателство "Изток-Запад"<br />
<br />
София 2008Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-44249967043807593032009-12-21T12:17:00.001-08:002009-12-21T12:17:52.059-08:00Продавачката на захарен памукОт шепа захар Сладката Мария прави цял облак памук. Прихваща го на дървена клечка и го продава по 50 ст. Когато монетите започнат да се лепят по пръстите й, тя изтрива ръцете си в мокър пешкир и продължава да върти захарни облаци.<br /> Най-много ги купуват децата, на които е забранено да ядат сладолед, за да не се разболеят гърлата им. Освен това на хлапетата също е забранено да влизат в морето, понеже може да се простудят. Те обаче нарочно се омазват със захарен памук и скачат във водата да се мият. Майките им напразно ги викат от брега. Накрая бащите навлизат с гръб към вълните и насила ги измъкват. Сладката Мария все недоумява как тия мъже излизат на пясъка без нито една капка по кожата си. Не би могла и да остане, защото върху закръглените им тела не се виждат гънки от изпъкнали мускули, в които да се стаи стичащата се вода. “Колко много предпазливи софиянци, които не търпят върху себе си издайнически следи!” – чуди се момичето и си слага тъмните очила, за да не забележат гладките граждани, че ги наблюдава присмехулно.<br /> В полунощ Мария заключва в една плажна кабинка машината за захарен памук, сваля дрехите си и навлиза в морето. Щом я докосне, солената вода се превръща в сладка и мами с необичайния си вкус рибите. Най-лакомите сафриди търсят мястото между гърдите й, където в жарките следобедни часове са засъхвали захарни струйки пот. Момичето ги прогонва, за да погали влюбените в нея заргани, които се галят в бедрата й. В суетния си флирт те са забравили за враждебността на света и са станали неразумно доверчиви. Всеки може да ги улови и да ги изпържи в тигана си.<br /> Сладката Мария ясно вижда и кръга от любопитни лапини около себе си, защото в този час морето е фосфорно. Известно време то ще изпуска светлината, която е приело през деня от слънцето. Хората, които обичат да спят, не знаят това. За тях морето винаги е черно и няма кой да им каже, че е такова само през деня, понеже цяла нощ е попивало тъмнината между звездите.<br /> Девойката излиза на брега в момента, когато вълните започнат да заменят млечния си блясък с тъмносин. От тази промяна произлиза лек вятър, който изсушава тялото й. Тя се облича и бързо се прибира в хотел “Гларус”. Едва там, в сутеренната си стая, забелязва бляскавите люспи, които няколко лапини са залепили върху корема й. “Защо всяко мъжко същество се стреми да остави следи по тялото и душата на женското? – чуди се Сладката Мария, докато сваля една по една пъстрите люспи.<br /> В деня, когато мъртво течение удави иманяря Павел Теохаров, дето продаваше на чуждите летовници извадени от морето монети, се появи някакъв водолаз. Това стана в часа, когато вълните променяха цвета си. Момичето го попита дали не е от екипа, който издирва тялото на иманяря, но младежът раздразнено отвърна, че не издирва мъртвец, а една жива продавачка на захарен памук. Викали й Сладката Мария.<br /> - На мен ми казват Сладката Мария – отвърна момичето – но не виждам за какво трябва да бъда издирвана? Нито мамя клиентите с мръсна захар, нито ги удрям в грамажа. Продавам кратковременни удоволствия, които не са престъпление. Оня ден новият свещеник в черквата ме уверяваше, че всяко удоволствие е грях и предложи да ме изповяда. Искаше да знае дори сънищата ми. “Ние, рече попът, нарочно не се обличаме като мъже, защото една жена се притеснява да разкрие всичко на един мъж. Дрехите ни са различни от вашите, дори изглеждат малко странни. Имаме дълги коси - като жените, и бради – като мъжете. Не изговаряме думите, а ги пеем. Можеш да ми се довериш напълно…”<br /> - На мен обаче ще трябва да се изповядате за огърлицата и гривната, които сте изгубили в морето – прекъсна я водолазът. – Намерих ги и реших, че са ваши, защото само красивите жени се къпят с накитите си.<br /> - Нито съм красива, нито съм губила огърлица и гривна – отвърна кокетно Сладката Мария.<br /> - Може да са на някоя друга Мария, живяла преди нас – каза младежът. – Когато ги почистих, видях върху тях буквата “М”. Понеже не мога да прескоча в отвъдното, за да ги върна на онази Мария, ще ги дам на вас. Елате у дома да ги вземете. Не мислете, че ви примамвам като новия поп. Аз живея с родителите си. Ще се запознаете с тях!<br /> Майката и бащата на водолаза още не си бяха легнали. Сърбаха толкова лакомо някаква чорба, сякаш цял ден са стояли гладни. Синът им каза:<br /> - Това е Сладката Мария! Толкова е хубава, че няма начин да не я харесате за снаха!<br /> Старците я погледнаха изпод вежди и продължиха да сърбат, без да отронят нито една дума.<br /> - Когато ядат любимата си супа от скумрия, им е все едно дали съм довел боцмана на “Титаник” или мис “България” – оправда ги младежът и отведе Сладката Мария в стаята си.<br /> Тя бе с прозорец към морето, но той бе закован с дъски, върху които висеше огледало, напръскано с пяна за бръснене.<br /> - Всеки мечтае за къща с изглед към морето, а вашият прозорец е запушен! – удиви се момичето.<br /> - Заковах го, след като Павел Теохаров – оня, дето се удави – се промъкна през него и ми открадна половината от венецианските дукати – отвърна водолазът. - Лъжеше, че пръв ги бил забелязал и поради това били негови. Закани се, че ще ме издаде на полицията. Оттогава крия огърлицата и гривната в тенджерата с рибената чорба. Едва ли някой ще се сети да бърка в яденето на майка ми и баща ми.<br /> Той отиде в кухнята и с вилица измъкна от една захабена тенджера найлоново пликче. Изплакна го на чешмата и извади бижутата на някогашната жена, чието име е започвало с “М”.<br /> - Вдигнете косата си на кок и си сложете огърлицата! – нареди младежът и започна да трие засъхналата пяна върху огледалото. – Ако някой път видя физиономията си напукана и разкривена, ще знам, че докато съм бил в морето, някой е правил опит да ме обере. – После отстъпи две крачки назад и се обърна към Мария: - Не е нужно да ви осветя с морски фар, за да забележа, че накитите сякаш са правени по поръчка за вас! Интересно, кой ли е бил мъжът, който ги е подарил на жената с име, започващо с “М”? Може да се е казвал Кирил, като мен, и да е бил влюбен в нея, както аз във вас!<br /> На следващата вечер към огърлицата и гривната Кирил добави и пръстен, а на по-следващата – и диадема. В деня, когато поиска червилото й, за да напише върху огледалото: “Мария, обичам те!”, той й предложи да се сгодят в Солун. Там живеел най-добрият му приятел, Андреас, който щял да им стане кум.<br /> За годежа им Кирил я накара да направи торта, в основата на която той нареди венециански дукати. Диадемата сложиха отгоре и я заляха с крем, а накитите Мария пъхна в чантичката – при червилото и лака за коса.<br /> Когато се запознаваше с Андреас, той й направи комплимент, като я попита дали всяка сутрин пие чай от рози, за да е толкова красива? Мария през смях обясни, че никой в България не пие чай от рози. Вечерта Кирил й каза, че Андреас е художник, който винаги търси причината за всяка хубост.<br /> На сутринта водолазът я помоли сама да се върне в България – налагало се да остане, за да сдобри Андреас с приятелката му. В противен случай, без кума, сватбата можело да се провали. За какво гъркът се бил скарал с момичето си? Ами веднъж я изненадал в банята, докато се опитвала да отлепи от пъпа си кадифената стрелка, която сочела надолу. Такива стрелки си лепели компаньонките на мадам Аспазия, преди да предложат на клиентите си игра с опипване в тъмна стая. Художникът се бил направо шашардисал, защото мислел, че приятелката му работела като аптекарка. После Кирил написа с химикалка някакъв телефонен номер върху една цигара и й каза да му се обади щом се прибере.<br /> На рецепцията на хотел “Гларус” я чакаха двама полицаи. Те я попитаха къде е Кирил? Тя отвърна, че не познава човек с такова име. Тогава униформените й обясниха, че водолазът е заподозрян в убийството на Павел Теохаров. Иманярът бил оставил писмо, в което пишело, че Кирил изнася антични предмети в Солун и там ги продава с посредничеството на някакъв грък. Пренасянето през границата ставало с помощта на момичета, които мошеникът лъжел, че ще се сгодяват в Солун. Лицата на кандидатките за съпруги светели от щастие и по този начин заблуждавали митничарите, че всичко е наред. Те удряли печат на документите им и се премествали да ровят багажа на гузните пътници. Писмото завършвало с думите, че Кирил се бил заканил да го убие след скандала с накитите, върху които била гравирана буквата “М”.<br /> Сладката Мария повтори, че не познава никакъв Кирил. Тогава единият от униформените се обади по телефона и след малко пристигна полицейска кола, в която бяха родителите на Кирил. Майка му държеше в ръце тенджера с рибена чорба, а баща му я посочи и каза:<br /> - Тази беше последната годеница на нашия квартирант. И нея излъга, че сме му родители!<br /> - Излишно е повече да отричате! – намръщи се оня, който се беше обадил по телефона. – Дайте ни адреса на Кирил в Солун!<br /> Момичето извади надписаната цигара, повъртя я между пръстите си и я запали. Пушеше и гледаше полицаите с насълзени очи.<br /> - Ще дойдем отново! – заканиха се те и си тръгнаха, защото работното им време беше изтекло.<br /> След залез Мария отиде с един хляб при хазяите на Кирил. Те помислиха, че е дошла да сподели някаква тайна и я поканиха на рибена вечеря, но момичето влезе в стаята със закования прозорец и удари с юмрук огледалото с любовния надпис.<br /> Раната на ръката й се отваря винаги, когато полицаите я питат за Кирил. Тогава кръвта покапва върху захарния памук и го прогаря като язва. Сладката Мария притиска порязаното място с мокрия пешкир, въздъхва и продължава да продава бели облаци.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-39866315975047464252009-12-21T12:15:00.000-08:002010-01-15T04:08:06.975-08:00ФУРГОНАПо пътя за Бургас Петър Данев видя изоставен фургон. Натисна спирачките на товарния камион и слезе да го разгледа. Вратата му беше заключена. Данев похлопа. Никой не отвърна. Наоколо нямаше жива душа. “Ако и на връщане го заваря тук, ще го прикача и ще го откарам у дома, помисли си той. Попитат ли ме от къде го имам, ще кажа, че съм го купил. В днешно време никой за нищо не ти иска документ. Кой ще докаже, че съм го откраднал.”<br />В Бургас Петър разтовари дървените греди, шмугна се без бавене в кабината и завъртя кормилото на “Татрата”. Фургонът го чакаше на пътя. Данев го прикачи към автомобила си, запали цигара, огледа се и като видя, че никой не го наблюдава, метна се на седалката и запали мотора. Натисна педала на газта до край и полетя към Батак.<br />Спря пред дома си, извика жена си и децата, и каза:<br />- Елате да видите каква вила съм ви докарал. Ще застопоря фургона край язовира и не ви трябва Черно море. Ще си изкараме лятото като царе.<br />Децата запляскаха с ръце, а жена му се хвърли на врата. Той ги натовари на камиона и заедно с прикачения фургон всички се запътиха към язовир “Батак”. Без много да се колебае, Данев избра място за “вилата”. Взе една щанга и тръгна да разбива вратата на фургона. Бравата подаде леко и със скърцане се открехна. Отвътре с крясък изхвърча някакъв брадясал мъж с кръвясали очи. Като тупна на земята, се хвана за главата и попита:<br />- Господи, в Рая ли съм?<br />- Не съм никакъв Господ. Аз съм Петър Данев – отвърна шашардисан шофьорът.<br />- Свети Петър ли?<br />- Абе ти да не си откачил? – замахна с щангата Данев. – От къде се взе, идиот такъв?<br />- От никъде не съм се взел. Строителен работник съм. Хем живея във фургона, хем пазя инструментите на бригадата. Вчера се запихме здравата с момчетата. Днес, тъкмо се разсънвах, и изведнъж усетих че хвръквам. Започнах да се блъскам в стените. Викам си: “Мама му стара, никога не съм се напорквал толкова! Въобще не предположих, че някой може да краде фургона. От твоето каране главата ми се покри с цицини. Виж, от ухото ми тече кръв. Ще кажа на полицията, че ти си ме претрепал!<br />- Никъде няма да ходиш! – изръмжа Петър Данев. – Връщай се на мястото си и се дръж здраво.<br />Когато върна крадения фургон, вече се беше стъмнило. Данев се изплю, каза нещо през зъби и тръгна обратно. “Сигурно изглеждам в очите на жена ми като кръгъл глупак – помисли си той. А децата – докато са живи - щом се сетят за тая история, ще се пукат от смях. Ще ме помнят като карък и внуци, и правнуци.” Петър удари с юмрук по клаксона и пак изръмжа през зъби.<br />По едно време усети, че стомъхт го напъва и отби от пътя. Загаси фаровете и тръгна да търси удобно място. Тъкмо да разкопчае колана и в тъмнината забеляза силуета на някаква лека кола. Завъртя се около нея, щракна със запалката – да провери дали някой не прави любов вътре – и потърси с опипване капачката на резервоара. Върна се в “Татрата”, взе маркуч, две пластмасови кофи и отвертка, и се върна при леката кола. С отвертката разкърти капачката, мушна маркуча в резервоара и засмука. После пусна маркуча в една от кофите и зачака. “Изплъзна ми се фургонът, но ще се върна с бензин. Пак ще съм на кяр”, помисли си Данев и доволно потри ръце.<br />Ослуша се. Не се чуваше никакъв шум от изтичане на бензин. Почака още малко и щракна със запалката - да провери дали е време да пълни втората кофа. Изведнъж бензинът лумна пред лицето му. Петър Данев извика и загуби съзнание.<br />Изписаха го от болницата без мигли и без коса над челото. Приличаше на светец от икона в новата черква. Сега жените в града му викат свети Петър, а мъжете - Фургона.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-32899377956160212862009-12-21T12:14:00.000-08:002009-12-21T12:15:01.320-08:00ДЖАКПОТДвамата свещеници напръскаха със светена вода вратата на натъпкания с нови телевизори магазин и се прекръстиха. Когато казаха “амин”, собственикът Панайот Миронов разбра, че церемонията е приключила и леко прегърбен пристъпи към поповете. Докато им целуваше ръцете, той им подпъхна по 20 лв. в дланите. После откупи срещу 80 лв. месинговия им кръст – за да остане завинаги благословията в магазина – и затисна с него кочаните с празните фактури. От утре щеше да започне голяма продажба.<br /> Бодигардът Светломир Бобчев включи сигналната система срещу крадци и заключи трите брави. Накрая щракна и шведския катинар, който се отваря с шифър 30860. Това число не означава, че Миронов е роден на 30 август 1960 г., а че заемът, който е взел от Тончо Петков-Тухлата, за да купи новата стока, е 30860 щатски долара.<br /> Когато Светломир връщаше връзката с ключовете на собственика, от дървото пред магазина паднаха няколко зрели ореха. Бодигардът се наведе и ги събра, но Панайот Миронов ги взе от ръцете му и ги напъха в джобовете си. После нещо размисли, даде два ореха на Светломир и му каза да ги счупи, за да си види късмета. Собственикът на магазина също стисна два – за да провери своя късмет.<br /> На бодигарда орехите гъмжаха от червеи, а на Миронов лъщяха от мазнина. Панайот доволно се засмя и нарече Светломир “нещастник”. Напомни му, че ако не е бил той – да го вземе за охранител и шофьор – и до сега е щял да чисти тоалетната на ресторант “Бакхус”.<br /> В този ресторант Панайот Миронов често водеше разни типове и въртеше с тях далавери. Един ден управителят на заведението забрани на Миронов да стъпва повече тук. Каза му, че “Бакхус” вече има елитна клиентела и е недопустимо около нея да сноват помияри, парфюмирани като компаньонки. Панайотов се озъби, но управителят му заяви, че ако го сбара още веднъж в салона, ще го натика в казана за супите – да го изкъпят миячките на чинии – и ще го изрита на улицата.<br /> Седмица по-късно Миронов отново нахълта в ресторанта, но не за да вечеря, а за да използва тоалетната му. Когато чистачът Светломир Бобчев му подаваше салфетка, да си изтрие ръцете, управителят на “Бакхус” бутна вратата на тоалетната и изкрещя на тичащите след него келнери:<br /> - Изхвърлете този боклук от тука!<br /> А на Светломир каза, че е уволнен за неспазване на заповедта да не се обслужват отрепки. И така – от тоалетната на “Бакхус” – започна съвместният живот на Панайот Миронов и Светломир Бобчев.<br /> По времето на социализма, Панайот Миронов работеше като магазинер в шивашкото предприятие “Еталон”. Заради непрестанните му комбини го наричаха Панчо Шашмата. Падането на Берлинската стена го завари на гости у партийния секретар на “Еталон”. Беше дошъл да уговаря деня на сватбата си с дъщерята на секретаря. Но щом разбра, че е задухал нов вятър, се отметна от думата си и се ожени за една своя съученичка, която очакваше да получи от реституцията магазин.<br /> Всяка неделя Светломир Бобчев караше семейство Миронови на излет. Докато слагаше червейчета на въдицата на шефа си, Шашмата разказваше на жена си как бодигардът му – преди нежната революция – е бил бригадир в завод за ремонт на двигатели с вътрешно горене и как, след като демократичната власт продала завода, новият собственик го изхвърлил на улицата, без да се трогне от грамотите му за “Най-добър в професията” и значките с надпис “Отличник”. Светломир едва успял да си намери работа в ресторант “Бакхус” по поддръжката на газовите печки и бойлери. Понеже нямал много ангажименти като техник, го използвали за чистач на тоалетната.<br /> След освещаването на магазина с телевизори, Светломир Бобчев закара Шашмата до дома му. Вместо да го пусне да си върви, Миронов му нареди да остане в гаража и повика сина си по мобилния телефон -да се боксират. Момчето учеше в частно училище и непрекъснато се биеше с другите деца. Директорката предупреди Миронов, че родителите протестират срещу поведението на сина му и настояват малкият побойник да бъде изгонен от училището. Шашмата плати двойна такса и момчето остана. Тази вечер той даде 50 лв. на Светломир и му заповяда да се остави хлапето да го нокаутира. Хем то щяло да изразходва агресивността си и да бъде по-спокойно в училището, хем щяло да расте със самочувствието на победител.<br /> Като видя че шофьорът на баща му си пази лицето от удари, момчето го ритна в корема. Светломир се преви от болка и тогава то с всичка сила го халоса в носа. Рукна кръв. Шофьорът отиде да се мие на чешмата, а хлапето, недоволно че не го е видяло паднал на земята, му запали с кибрит сакото. Когато накрая се погледна в огледалото, някогашният бригадир приличаше на размазан домат. Без да престане да се хили, Шашмата му каза да се прибере у дома си и да си сложи студен компрес на лицето, защото утре в 8 ч. го иска усмихнат да продава в магазина телевизори.<br /> Вместо да се запъти към къщи, Светломир Бобчев отиде в бингозала “Лас Вегас”. Заложи наведнъж 50-те лева – парите от днешното си унижение – и … удари джакпота от 93 000 лв. Под овациите на присъстващите и без да обръща внимание на уговорките на шефа на залата да продължи да играе, той взе парите и, оглеждайки се някой да не го проследи , влезе в кръчмата “Баджанаците”. Там често се отбиваха безработните от неговата бригада. Поръча на всички по една голяма ракия с шопска салата и мешана скара. Каза да пият за негово здраве, защото най-после е излязал от кофата за боклук, клюмна върху пакета с парите и заспа на масата.<br /> На сутринта един полицай го отведе в полицейското управление. Там завари Шашмата и Тухлата. През нощта някой пробил дупка в стената на магазина и измъкнал всичките телевизори. Следователят каза, че се съмнява в него и в Тончо Петков. Когато Светломир показа документа от бингозалата и извика за свидетел кръчмаря на “Баджанаците”, следователят го освободи. Докато в дома си се чудеше къде да скрие джакпота, на вратата се позвъни. Влезе Панчо Шашмата, блед като варосана стена, и го помоли да го скрие за няколко дни, защото Тухлата се заканил да го смаже от бой. Бил бесен, че Миронов го посочил като заподозрян в грабежа и до 24 часа си искал парите. А 30860 долара Шашмата не можел да намери за толкова кратко време.<br /> В този момент на Светломир Бобчев му хрумна идеята да му даде безвъзмездно пари от джакпота срещу уговорката Миронов да му бъде шофьор до края на деня. Шашмата се съгласи и двамата тръгнаха към гаража да извадят мерцедеса. Синът на окрадения собственик издебна Светломир и го изрита. Някогашният бригадир го хвана за ухото и каза на баща му:<br /> - Не се мотай повече! Сядай и пали мотора!<br /> Най-напред двамата отидоха на реката. Миронов слагаше червейчета на въдицата, а Светломир я мяташе и ловеше риба. Когато плетената кошничка се понапълни, отидоха в “Баджанаците” и Шашмата ги изпържи за обяд на безработните от продадения завод. После двамата влязоха в ресторант “Бакхус”. Побеснял от гняв управителят им изкрещя да си вървят, но Светломир му пъхна в малкото джобче 100 лв. и седна на масата до прозореца.<br /> - Донеси един килограм орехи – каза той на вече успокоилия се управител и ги дай на тоя нещастник да ги натроши. Направете ми порция баклава, а каквото остане го натъпчете в джобовете му, защото Шашмата умира за орехи!<br /> Светломир Бобчев си поръча специалитета на заведението и докато ядеше, замеряше с хлебни топчета Миронов – също както той го беше замерял в оня ден, когато беше купил изгодно мерцедеса.<br /> След обяда тръгнаха с колата на разходка из града. На всеки светофар спечелилият джакпота мъж се ядосваше на шофьора си, че кара като последния некадърник. Панайот Миронов стискаше зъби и въртеше кормилото. Пред улицата на училището на сина му моторът се задави и мерцедесът спря. Шашмата вдигна капака и се вторачи в двигателя. Хлапетата се подадоха на прозореца и се разкрещяха. Цял час Миронов без резултат се мъчеше с колата.<br /> - Зарежи тук тая таратайка и хайде да вървим при Тухлата! – махна с ръка Светломир.<br /> Когато влязоха при Тончо Петков, някогашният бридадир му каза:<br /> -Ето ти 30860 долара в български левове. Нали толкова ти дължеше Панчо Шашмата!<br /> После пристъпи към примигващия Миронов и го фрасна с юмрук в носа. След това се обърна и бавно тръгна към “Баджанаците”.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-20881651691027749252009-12-21T12:13:00.001-08:002009-12-21T12:13:36.149-08:00КВАРТИРАНТЪТЕдно от ламаринените ъгълчета на кожения албум се беше откачило. Захари Коджабашев го намести и го стисна с клещи. После приседна до леглото на жена си и каза:<br /> - Невена, виж – на снимките личи как заедно с теб сме остарявали. Единственото непроменено нещо в нас е оставала позата, в която сме се фотографирали. Ето, тук сме на абитуриентския бал. Застанали сме в края на класа – малко отдалечени от другите. Всички са зяпнали в обектива, а ние се гледаме един друг, държим се за ръце и се усмихваме. Тук пък са ни щракнали на някаква манифестация. Нося знаме. Ти си до мен и си ме хванала под ръка. Другите знаменосци ни гледат и се подхилват. Нас обаче не ни интересува нищо друго, освен любовта. Когато всички викаха: “Ура!” и “Да живее Първи май!”, аз се навеждах към ухото ти и прошепвах: “Обичам те!” А тази снимка е от посрещането на новата 1951 година. Захапал съм цигара със златен мундщук и ти ми я палиш с дълга кибритена клечка. Гледай, гледай – това фото е от Цветница, 1953-та. И двамата сме по на 25 години. Празнувахме твоя имен ден. Облякла си блузата, която ти подарих.<br /> В този момент над главите на двамата гръмна музика. Толкова силна, че полилеят се разлюля. <br /> - Квартирантът на Панайтови пак е пуснал любимия си рап и скача като шимпанзе - каза Захари Коджабашев.<br /> - Господи, - простена Невена – не оставят човека да умре на спокойствие! От къде тия Панайотови намират все луди наематели? Предишният им квартирант подивяваше, щом пуснеше ррр..<br /> - Рокендрол – допълни Захари, капна в една лъжичка няколко капки валериан и я изля бавно и търпеливо в устата на жена си.<br /> След това донесе от кухнята точилката и с нея захвана да тропа по тавана. Вместо да заглъхне, музиката се усили. Мъжът почука още няколко пъти. Към звука се добави и тропот на обувки.<br /> - Ще се кача горе и ще кажа на тоя хлапак да престане да дивее – ядоса се Коджабашев.<br /> - Не са бави много – помоли го тихо жената.<br /> Както бе по пантофи, Коджабашев се качи на горния етаж и позвъни. Никой не отвори. Натисна месинговата дръжка и вратата се открехна. Той я побутна и влезе. В стаята квартирантът подскачаше край сложения на пода касетофон. Щом го видя, младежът се спря за момент, намали звука и насмешливо попита:<br /> - Ти пък от къде се взе бе, дъртак такъв?<br /> - Аз живея на долния етаж и дойдох да ви помоля да спрете тази музика. Жена ми е болна. Лежи. Прекара инсулт. Ако получи втори, не се знае дали ще оживее.<br /> - Е, какво – и аз ли да легна да мра? – ухили се младежът. – Вие сте си изживели удоволствията и сега ви е дошло време да мрете. Стана ли и аз на сто години – като тебе – ще си сипя в уискито отрова и толкоз. Няма да хленча! Или може би сега ще ми кажеш, че вие, при комунизма, не сте живели?<br /> Наемателят надигна шише с уиски и отпи глътка. Едва сега Захари Коджабашев забеляза, че младежът е пиян.<br /> - Аз отново ви моля да проявите разбиране към болната ми жена – каза старият човек.<br /> - Разкарай се веднага, пърхутко такава, защото чакам гости. Тук ще се вихри голям купон.<br /> - За какъв купон говорите, като вие едва се държите на крака? – вдигна рамене Захари. – По-добре легнете да се наспите!<br /> - Ще легна, обаче с две мадами – ухили се отново квартирантът. – Ти лежал ли си с две мадами?<br /> - Аз винаги съм бил почтен човек!– отвърна Коджабашев.<br /> - Сега и да искаш, не можеш да бъдеш непочтен – олюля се с кикот младежът.<br /> - За какви жени ми говорите, като постоянно залитате? – намръщи се старият човек. – Аз едно време изпивах цяла бутилка водка на екс, седейки на парапета на балкона.<br /> - И аз мога същото. Гледай бе, мумийо такава!<br /> Криволичейки наемателят излезе на балкона. Намести се на перваза и надигна шишето. С другата ръка показа среден пръст на Захари. Сякаш някой заля Коджабашев с вряла вода. Старецът започна нервно да диша, направи крачка напред и блъсна младежа. Квартирантът на Панайотови се олюля и полетя надолу, без дори да успее да извика.<br /> Възрастният мъж се върна в стаята и ритна касетофона. Силната музика моментално спря. “Ще ми вика “пърхутка и мумия”, мърмореше Коджабашев, докато слизаше по стълбите към апартамента си.<br /> Щом заключи входната врата, той си изми ръцете и влезе при болната.<br /> - По същия начин ли постъпи, както с предишния наемател? – попита тя провлачено.<br /> - Да! – отвърна Захари и отново отвори албума.<br /> - Благодаря ти. Ела да ме целунаш за лека нощ, любов моя!<br /> Двамата допряха устни за няколко секунди. После Захари загаси лампата и тихо пусна грамофона. Прозвуча валс. Същият, който танцуваха в деня на сватбата си. Старият човек хвана ръката на жена си и тя се унесе в спокоен сън.<br /> След половин час пред входа на блока спря с вой полицейска кола.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-61811361645437810042009-12-21T12:11:00.000-08:002009-12-21T12:12:06.167-08:00ЗАВЪРНАЛИЯТ СЕ ОТ КАЛИФОРНИЯДаниела Танчева сипа две лъжички захар в чая и се огледа в огледалото над мивката. Въздъхна и отнесе чашата в стаята. Мъжът й се надигна от леглото, отпи глътка и каза:<br /> - Много е горещ, не мога да го изпия.<br /> - Не е горещ, ами твоята мулатка те е изнежила в Калифорния. Затова и на една лека българска простуда на можеш да устоиш.<br /> - Стига си говорила за мулатката – отпусна се мъжът в постелята. – Тя е мъртва от половин година. Казах ти, че катастрофира на един кръстопът.<br /> За да охлади чая, жената го пресипа в студена чаша и отново го подаде на болния. Той го изпи, зави се през глава и заспа. Даниела Танчева си облече шлифера и отиде в полицейското управление.<br /><br />1.<br /> Капитан Милушев пъхна в чекмеджето на бюрото си ябълката, която беше нахапал, изтри си устните с опакото на ръката и я попита за какво е дошла. Танчева се наклони напред и се хвана за ръба на бюрото така силно, че ноктите й оставиха следи върху политурата. Каза, че се страхува от мъжа си. Съмнявала се, че възнамерява да я убие и да продаде бащината й къща, за да развърти нов бизнес в Калифорния. Всъщност историята започвала отдавна. Преди десет години, в един четвъртък, без да я предупреди Златан Константинов, мъжът, за когото щяла да омъжи в неделя, внезапно изчезнал. След известно време получила писмо от Америка, писано върху хартия, която имала в горния ляв ъгъл две влюбени сърца, прободени със стрела. Под тях било написано: “Не се сърди! Когато спечеля пари, ще се върна и ще те взема за жена.”<br /> Даниела Танчева изпуснала писмото, разтреперала се и започнала да крещи като човек, на когото му правят операция без упойка. После се опитала да запали цигара, за да се успокои. Не успяла да изпуши нито една, защото цигарите се мокрели от сълзите й. За да заспи, изпила две хапчета. Когато привикнала към тях, хванала бутилката. Ракията бързо изпълвала мозъка й, удавяла мислите й и ги изливала в канала на мивката като мътна вода. Празното място в главата й постепенно се запълвало с мъгла, из която излизал мъж без лице и казвал: “Забрави твоя Златан. Той не е единственият на този свят. Аз ще се оженя за тебе и ще те направя щастлива!” Даниела се взирала в него, за да разпознае някой съсед или колега, но мъжът с подигравателен смях хлътвал обратно в мъглата. Тогава тя изкрещявала: “Върви по дяволите! Всички сте еднакви!” и си наливала нова чаша ракия. Мъглата се превръщала в гъст мрак и Даниела Танчева заспивала върху кухненската маса.<br /> Златан Константинов се появил пред нея така внезапно, както бил изчезнал, и й предложил да се оженят. Казал й, че вече има много пари, но му липсвала истинската любов. Танчева се съгласила да му стане жена без много да мисли, защото преди обеда съдбата й дала щастлив знак. Когато била на пазара, едно канарче кацнало на рамото й. Продавачът на пойни птици го сграбчил и го натикал обратно в кафеза. После й предложил да го купи заедно с клетката. Щом прокарал нокът по телените й пръчки, прозвучала приятна мелодия, която птичето продължило да пее. Даниела дала всичките си пари и отнесла животинчето заедно с кафеза у дома си. То запявало винаги, когато мъжът й я докосвал.<br /> Това продължавало вече три месеца. Живеели само с нейната заплата, защото Златан се върнал от Калифорния с не повече от сто долара. Тя го карала да изтегли пари от влога си, а той й отвръщал да се запише в шофьорски курс и като го изкара, да продадат бащиното й наследство и да заминат за Америка. Там, ако нямаш кола, не можеш да отидеш дори хляб да си купиш. Даниела се усъмнила в тоя шофьорски курс и започнала да подозира мъжа си, че иска да я убие чрез катастрофа. Както сигурно е направил с мулатката. Колко му е да развъртиш някоя бурма в мотора и да изпратиш жена си на пазар.<br /> - За да ви посъветвам как да постъпите със съпруга си, ще го посетя през другата седмица и ще поговоря с него – каза капитан Милушев, извади от чекмеджено наръфаната ябълка и продължи лакомо да я гризе.<br /> Когато се прибра у дома си, Даниела завари болният да си мери температурата. Златан я попита къде се е забавила толкова време и тя отвърна, че е търсила тънколисти кори, за да му направи баница със сирене. За подсилване на организма.<br /><br /> 2.<br /> Вместо след седмица капитан Милушев още на следващия ден позвъни на вратата на Даниела Танчева. Отвори му Златан по пижама и го покани да влезе. Полицейският офицер се извини за безпокойството и каза, че е дошъл да получи информация от съпругата му за един неин съсед, заподозрян в пласиране на дрога.<br /> - В Щатите жестоко преследват търговците на наркотици – отвърна завърналият се от Калифорния. – Престъпление е да убиваш деца, за да си напълниш джоба с долари.<br /> - Вие не бихте ли убили някого заради пари? – попита лукаво капитанът.<br /> - Имам ли вид на убиец? – отвърна на въпроса с въпрос Златан Константинов и донесе тепсията с баница. – Заповядайте, вземете си! Още е топла. Жена ми я опече сутринта.<br /> - Ще си взема, защото по природа съм лакомник – отвърна полицаят. – В управлението ми викат Тубата, но аз не се сърдя.<br /> - Моята предишна съпруга беше мулатка – продължи Златан. – Когато ме гощаваше с баница със сирене, ме караше да говорим за лято, за жътва, за овце, за мляко. С една дума – за всичко, свързано с това, което ядем. Така я научила баба й, негърка от Луизиана – за да ти е по-вкусна гозбата, трябва да говориш само за нея, а не за бейзболни мачове, политика или филми.<br /><br /> 3.<br /> Когато Даниела Танчева се върна от работа, завари двамата мъже мъртви. Първоначално в полицията твърдеше, че не знае от къде се е взела тая баница в дома й, но когато продавачката от кварталния магазин потвърди при очната ставка, че вчера за първи път я е видяла да купува кори за баница, без да погледне срока им за годност, Танчева призна, че е убила мъжа си. Причината? Изпреварила го, за да не я ликвидира той.<br /> - Всичко ми е ясно по случая – каза следователят на колегите на Тубата, но не мога да разбера от какво е издъхнало канарчето в кафеза.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-18423385639550481712009-12-21T12:09:00.000-08:002009-12-21T12:10:41.680-08:00КРЪВНА ГРУПА “А” шест без пет Петринел Топалов завари пред вратата на дома си дрипав мъж, който с ръкава на палтото си триеше месинговата плочка с името му. Огледа го любопитно и каза:<br /> - Вие сте вторият, когото заварвам тази седмица да лъска табелата ми. Първият се възмущаваше, че мухи са оплюли името ми, а това било недопустимо за човек като мен. Попитах го защо не е идвал да я чисти преди реституцията да ми върне магазина на ул. “Гурко” и го изгоних без да му дам нито една стотинка.<br /> - Аз не търкам табелката за пари – отвърна обидено дрипавият. – Аз я изстъргвам, за да се появи отдолу истинското ви име. Известно е, че когато започнеш да чегърташ едно име, винаги откриваш любопитни подробности. При вас най-интересното нещо е, че сте роден с името Емануил Хитов.<br /> Петринел Топалов неволно погледна към месинговата плочка – дали не се е появило споменатото име. Дрипавият мъж се разсмя:<br /> - Толкова се учудихте, че веждите ви се вдигнаха до средата на челото. Сигурно ще се мушнат под косата, когато научите, че сте правнук на Панайот Хитов. Доказателство е часовникът на воеводата – върху долния му капак са написани имената на синовете и внуците му. Последното име е вашето.<br /> Мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади увит в бродирана кърпа голям джобен часовник. Върху горния му капак бяха гравирани буквите П и Х, а върху долния се виждаше колона от ситно надраскани думи. Петринел се втренчи в тях, но изохка и се хвана за дясната буза.<br /> - Един зъб ме прищраква от време на време – каза той. – Какъв правнук на хайдутин съм, като ме е страх да отида на зъболекар?<br /> - И аз не ходя по зъболекари – усмихна се дрипавият мъж. – Не защото ме е страх, а защото нямам пари. Щом в някой кътник зейне дупка, аз я натъпквам със семе от карамфил. Нервът се успокоява и болката за пет минути преминава. Отключете вратата да влезем вътре – ще ви пъхна в зъба карамфилено семе и ще ви разкажа историята на името ви.<br /> Топалов отвори вратата и мъжът с особен нервен тик прекрачи прага.<br /> - За последен път бях тук преди повече от 40 години – каза той и подадена Петринел някакво потъмняла семка, но като го видя, че прави гнуслива гримаса, я пусна обратно в джоба си. Настани се на кожения фотьойл до прозореца и продължи: - Бях дошъл със сина си Емануил. Докато момчето лазеше покрай тази жълта стена, която тогава беше боядисана в бледо розово, аз уговарях с Петър Топалов осиновяването му. И плачех, защото е трудно на един баща да се раздели с детето си.<br /> Мъжът отново повтори нервния тик.<br /> - Забравих да ви се представя: д-р Любослав Хитов – хирургът, за когото някога вестниците писаха, че е оперирал от апандисит народен враг, нелегално вмъкнал се в републиката, с цел да я съсипе чрез поредица от саботажи. Не ме тикнаха в затвора, защото се изясни, че не съм знаел кого оперирам, но заради “проявена несъобразителност” ми счупиха пръстите на дясната ръка.<br /> След година си намерих работа в едно погребално бюро. Не, не бях гробар. Аз възвръщах нормалния вид на покойниците, издъхнали с изкривени от ужас лица. Като хирург знаех кои мускули да прережа, за да се затворят раззиналите им уста и с колко тежки монети следва да се притиснат очите им, за да останат клепачите затворени.<br /> С бъдещата си съпруга се запознах на погребението на баща й. В предсмъртния си час той се беше вкопчил за дъщеря си и трябваше със скалпела да прекъсна мускулните връзки на китките му, за да го положат в ковчега.<br /> Момичето бродираше красиви женски глави върху калъфки за възглавници. Купуваха ги осакатени от войната мъже, които не можеха да си намерят истински съпруги, върху които да лягат. Кърпата, с която увивам часовника на Панайот Хитов, е бродирана от нея. Подари ми я, когато й предложих да се оженим. Бях толкова щастлив, че по цял ден държах радиото си на прозореца. Исках с танцова музика да възвестя радостта си на минувачите по улицата. Веднъж, докато се бръснех, на вратата ми позвъниха домоуправителят и един милиционер. Униформеният ме попита кого предпочитам да арестува за нарушаване на обществения ред – мен или радиото. Казах: радиото, защото в неделя ми предстоше граждански брак. Отнесоха радиото, но аз започнах да си свирукам с уста.<br /> Сватбата направихме в къщата на жена ми. Тя е триетажна. Първият етаж е от камъни, вторият е от тухли, а третият – от дървени дъски. През летните месеци семейството търсело прохлада на първия етаж, през зимата всички се разполагали в топлите стаи на средния кат, а през умерените дни обитавали дървения етаж. Щом разбраха, че работя в погребално бюро, съседите започнаха да странят от мен. Гнусяха се да идват на гости, понеже мислеха, че с ножа, с който режа салатата за ракията, режа и жилите на мъртъвците. Фурнаджията пък престана да ми дава хляб, тъй като мислеше, че го купувам с монетите, с които притискам очите на покойниците.<br /> Понеже живите ме отбягваха, започнаха да ме навестяват мъртвите. Постоянно сънувах един младоженец, който се връща от отвъдното, за да довърши първата си брачна нощ, и един ревнивец, излазал от гроба, за да провери жена си – дали спи сама. Най-рядко, но най-продължително сънувах лейтенанта, прескокнал оградата на преизподнята, за да си отмъсти на капитана, застрелял го в гърба от озлобление, че е паднал на покер.<br /> Мъртвите изчезнаха от сънищата ми едва когато започнах да карам съпругата си вечер да се къпе от дневния парфюм и да скача десет минути на въже – като малко момиченце – за да се изпоти и да заухае на живо същество. Не исках кожата й да излъчва сладникавия аромат, с който мажат покойниците, за да се представят в благопристоен вид пред Бога. Исках тя да мирише на точно определена жена, откликваща на своето точно определено име.<br /> Един ден отказа да се изкъпе. Предположих, че се е разгневила, заради детската свирка, която бях ти донесъл подарък. Сигурно е помислила, че съм я откаднал от ковчега на момчето, за което говореха, че е умряло от дифтерит. Всъщност то се беше задушило от лакомо ядене на варено яйце. Обаче работата с жена ми излезе друга – влюбила се в библиотекаря на градската читалня. Той я омагьосвал с преразказите си на любовни романи, докато аз съм режел жилите на мъртъвците. За съжаление моите разкази бяха все за студени мъже и жени, които лежаха примирени в дървените си сандъци, а не се целуваха в златни карети и не се търкаляха страстно в топли легла. Отвратена от мен тя предложи да се разведем и да те дадем за осиновяване на семейство, което е способно да ти създаде нормална биография. После си пъхна в ушите восък, за да не чува какво й говоря. Каза ми, щом ти намеря осиновител, да я потупам по рамото, за да си извади тапите и да чуе името на новите ти родители. В деня на Кирил и Методий аз я хлопнах по гърба и й съобщих, че семейството на земемера Петър Топалов е съгласно да те осинови при условие, че те прекръсти с името на рано починалия им син Петринел. Името Петринел е странно. То е мешавица от имената на Петър Топалов и на жена му Нелина.<br /> Петър познавах от времето, когато бях хирург. Дойде да му преливам кръв от група А, защото някакъв професор му казал, че само по този начин ще може да се избави от гъбичките по краката, които го докарваха до лудост. Изсмях се на глупавия съвет на професора и му намазах краката с хайдушкия мехлем на Панайот Хитов. С този мехлем нашият прадядо е лекувал разкървавените нозе на четниците си. Рецептата я знам само аз и я пазя в дълбока тайна. С три намазвания изцерих Петър Топалов и той каза, че ми е задължен за цял живот.<br /> - Защо ми разказвате всичко това? – прекъсна го Петринел. – Вие не сте ми баща. През цялото време ви наблюдавах и се сетих, че сте просякът пред магазина ми на ул. “Гурко”. Разбрали сте, че аз съм собственикът и сте сте дошли да ме изнудвате за пари, бръщолевейки сърцераздирателни истории. Или ще искате сега аз да ви осиновя и да ви гледам до смъртта ви?<br /> При тези думи Любослав Хитов скокна от кожения фотьойл и запретна дрипавия си ръкав. Измъкна ръждив скалпел от джоба и си преряза вените на ръката. Подвикна на Петринел да донесе чаша, в която да се отцеди кръвта, за да я занесе за изследване. Тя неминуемо щяла да се окаже от рядката кръвна група АВ на рода Хитови. Тогава никой нямало да се съмнява, че двамата са баща и син.<br /> Топалов привидно се съгласи, че пред него стои баща му. Чак тогава дрипавият мъж се успокои и каза, че ще го прегърне след като се изкъпе в банята и се облече в чисти дрехи. После щели да вечерят заедно и той щял да си тръгне.<br /> След половин час Петринел отвори вратата на банята и видя стареца да лежи в препълнената вана. Водата беше червена от изтеклата през прерязаните му вени кръв. Лицето на мъртвеца изразяваше щастие. Топалов сложи приготвените чисти дрехи до застланата за вечеря маса и се облегна прозореца. Джипът на повиканите полицаи щеше да паркира до стълба на уличната лампа. Там, в детството му, често се спираше една побелаяваща жена, хванала под ръка някакъв мъж с дебели очила. Всяка година на рождения му ден тя го причакваше пред училището и му подаваше шоколад. Кой знае защо го наричаше Емануил, разплакваше се и триеше очите си с бродирана кърпа. Петринел се отдръпна от прозореца и извади от дрехите на мъртвеца копринената кърпа, с увития в нея часовник на Панайот Хитов. Върху долния капак бе изписано името Емануил, после някой го беше зачертал и надраскал Петринел. А откъде дрипавият мъж можеше да знае каква е кръвната му група? Топалов се върна в банята, взе оставения върху ръба на ваната скалпел и с него изчегърта жълтата боя на стената зад кожения фотьойл. Отдолу се показа бледо розово петно.<br /> Подир два дни Петринел завари пред магазина си на ул. “Гурко” омърлушен мъж. Попита го дали не знае, че това място е запазено за просене от Любослав Хитов. Оня отвърна, че не е дошъл да заеме чужда територия, а да получи обещания от просяка крем против гъбички, от които страдат всичките боклукчии. Петринел поклати глава и каза, че човекът с лекарството няма да дойде, тъй като е мъртъв. Мъжът разчеса ръцете си до кръв и тихо рече:<br /> - Дано да се е сбъднало желанието му да си замине от този свят изкъпан и облечен в чисти дрехи! – и с бързи стъпки се запъти кам спирката. Едва когато хлътна в автобуса, Петринел си спомни, че това е мъжът, когото завари пръв да лъска месинговата табела на вратата му.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-52414968056850873542009-12-21T12:08:00.001-08:002009-12-21T12:08:44.025-08:00ВрабчетоАфишът за конкурса “Виенявски” беше забоден с карфици към тапета, съвсем близо до прозореца. Зорница Нончева задраска върху него с химикал последната цифра от колоната с числа и под нея написа 8. Толкова дни оставаха до датата на музикалното състезание във Варшава. После взе цигулката, застана в ъгъла, където се събираха всичките звуци, пръснати из стаята, и засвири Тарантелата на Паганини. С нея щеше да се яви на конкурса. Свиреше я със затворени очи, за хиляда и втори път.<br /> Малко преди финалния акорд се чу особен звук – нещо средно между бръмването на скъсана струна и изхъркването на изпусната от ключа си корда. Зорница се стресна и отвори очи. Провери с нокът четирите струни. Те звъннаха “сол-ре-ла-ми”, готови да започнат отново Тарантелата. Момичето отвори вратата и видя на прага майка си – паднала с роклята й за конкурса в ръце.<br /> Дантелената яка беше прихваната с карфици. Сигурно майка й е изчаквала да свърши, за да я накара да я облече за последна проба. Жената махаше във въздуха с ръка, сякаш търси нещо, за което да се хване и изправи. После д-р Кьосева каза, че много от хората, повалени от инсулт, правят инстинктивно това движение.<br /> Когато върнаха г-жа Нончева от болницата, конкурсът “Виенявски” беше вече започнал. Зорница остана да гледа обездвижената си майка. Нито в операта, нито в симфоничните оркестри имаше свободни места за цигулари. Момичето едва си намери работа като миячка на чинии в ресторант “Клондайк”. Там се събираха всевъзможни типове. Зорница ги опозна по-добре, когато певицата забременя и повече не можеше да застава пред микрофона по шорти и бюстие. Понеже беше съпруга на собственика на ресторанта, тя се наложи да няма друга певица, докато се върне, за да не я конкурира. И певицата беше заменена с цигуларка.<br /> Първата вечер се бяха събрали мъже, облечени в черно. Пиеха, без да си свалят тъмните очила, и държаха пистолетите си върху масите. Пианистът започна да свири мелодия от Бийтълс, но мъжът от първата маса, с незапалената пура в уста, му каза, че ако продължава да се лигави, ще надупчи с куршуми всичките клавиши. “Какво да свириме тогава?” – попита разтреперан пианистът, когото всички наричаха Милчо Лявата Резба. “Искам момичето да имитира скърцане на каруца. Когато дядо ми остаря, натовари талигата с камъни и се впрегна в нея. Тегли я докато не му се спука сърцето. Самоуби се, за да не ни яде от храната, защото бяхме страшно бедни – каза мъжът и запали пурата. После допълни: - Ех, да има начин дядо ми да види отнякъде какъв тежкар съм станал!”<br /> Зорница започна да стърже по струните. Човекът с пурата стана, доближи се до нея и й залепи една банкнота на челото. Очите й се навлажниха от унижение, но преди да ги изтрие друг мъж пожела да му имитира бръмчене на комар. Момичето натисна с лъка най-тънката струна и плъзна пръста си по нея. Чу се полет на гневен комар. Преди Зорница да го прибере обратно в цигулката, някой от масата до вратата стреля във въздуха. Всички наскачаха с пистолети в ръце, а оня, дето беше гръмнал, извика в суматохата: “Млъкнете, за да чуете, че комарът вече не бръмчи! Аз го утрепах!”<br /> Настроението на облечените в черно мъже се скапа съвсем и те си тръгнаха. Зорница продължаваше да трепери от уплаха. Милчо Лявата Резба й подаде една цигара и й каза да я изпуши у дома си, за да се пренесе в друг свят, където никой не стреля. Момичето му благодари и прибра цигулката в калъфа. Изми си лицето на чешмата, където до вчера миеше чинии, и си тръгна. Нахрани майка си и веднага заспа.<br /> На следващата вечер един мускулест тип, с английски надпис на тениската “Аз съм бог”, я накара да свири Затворническия рок на Елвис Пресли докато изпие на бавен екс шишето с ракия. После напъха в празната бутилка една банкнота от 20 лева и й я подаде. “Парите ще бъдат твои в деня, когато счупиш шишето – каза той. – Ако се порежеш, не се плаши, а запомни, че до мангизите най-бързо се стига с окървавени ръце!”<br /> Четвъртъкът събра в “Клондайк” мъже, които продаваха крадени от Италия коли “Алфа ромео”. Най-мургавият от тях каза, че в Милано също имало ресторант “Клондайк”. Там певицата сваляла от себе си по една дреха, преди да запее нова песен. После рече на цигуларката, че ще й дава по 50 лева, ако направи същото. Момичето отвърна, че дори за 500 лева няма да се съблече. Оня обаче изсумтя, че няма начин да не се съблече, но тогава вместо по петдесетачка ще получава по един як шамар. Милчо Лявата Резба й подшушна да си свали блузата и засвири “Камъните падат от небето”. Крадците на “Алфа ромео” щракаха с пръсти и пляскаха с ръце. Когато пианистът подхвана “Радка пиратка” Зорница си свали полата. Ромеовците квичаха от кеф. В края на мелодията момичето се скри зад пианото да се облече, но мургавият извика, че ще й даде още 100 лева, ако остане така до края.<br /> През ноември почина г-жа Нончева. На погребението й Зорница изсвири любимата мелодия на майка си – Адажиото на Моцарт. После се заредиха едни и същи вечери и нощи в “Клондайк”.<br /> В началото на декември в ресторанта влязоха двама мъже със сплескани като мекици уши. Няколко минути след тух се вмъкнаха още двама – с татуирани върху юмруците черепи. Милчо Лявата Резба подшушна на Зорница, че докато си пиели бърбъна, тези мъже уговаряли размяната на компаньонки за клубовете си. Момичетата, които днес водели със себе си, обаче не били компаньонки, а манекенки. Щели да участват в конкурса “Мис Нова година” и четиримата трябвало да се споразумеят коя от тях да получи короната.<br /> Пианистът засвири едно данс парче и момичетата станаха да танцуват. Мъжете не им обърнаха внимание, понеже брояха някакви пари. В момента, когато се включи и гласът на цигулката, четиримата рипнаха и започнаха да се бият. Момичетата се разпищяха. Собственикът на заведението пъхна два пръста в устата си и изсвири. “Спрете! Ще изпотрошите всичко!” – изкрещя той. Мъжете не му обърнаха внимание и той, почервенял като рак, телефонира на полицията. После каза на Зорница и на Милчо Лявата Резба да не споменават пред ченгетата, че боят е станал заради пари, а е предизвикан от разгорещения спор кое от танцуващите момичета е най-красиво.<br /> Зорница не дочака полицията, пъхна цигулката в калъфа и веднага си тръгна. Пред магазина за хранителни стоки дрипав акордеонист свиреше Танго на розата. В краката му имаше бомбе с жълти стотинки. Няколко хлапета се връщаха от мач и се заканваха да направят на кайма рефера, заради червения картон на централния нападател. Когато подминаваха акордеониста едно от момчетата изплю дъвката си в шапката му, а друго хвърли в нея примряло от студ и глад врабче. Мъжът дори не трепна – беше свикнал да се гаврят с него. Когато хлапетата отминаха, той взе птичето и го пъхна на топло в парцаливите си дрехи. После помоли Зорница да наглежда акордеона и влезе в магазина да купи хляб. Отчупи парче от него и лакомо го задъвка с беззъбата си уста. Трохите пъхаше в човката на врабчето.<br /> Зорница извади цигулката от калъфа, застана до празната шапка и засвири Тарантелата. Когато отвори очи в нея имаше няколко левчета. Излезлите от магазина хора я гледаха с любопитство. Момичето духна на ръцете си, за да ги сгрее, прибра цигулката и тръгна. “Госпожице, вземете парите! Те са ваши! – извика след нея акордеонистът. “Не са мои, на врабчето са!” – отвърна тя и помаха с ръка за сбогом.<br /> Вкъщи, докато наместваше дрехите си в гардероба, усети, че нещо я убоде. Беше карфица от прикачената към концертната й рокля дантелена яка. Зорница я облече, огледа се в огледалото и въздъхна. После седна на дивана и запали цигарата, която й беше дал Милчо Лявата Резба. Унесе се е се видя в голямата зала на конкурса “Виенявски”. Всички стават на крака и я аплодират. Председателят на журито влиза в кръга на прожекторите и й връчва златния медал. На рамото му е кацнало врабче. “Господи, - чуди се Зорница Нончева – как е успяло това премръзнало птиче да прелети от София до Варшава?” Златният медал блести толкова силно, че момичето не може да види майка си сред публиката. После светлината се превръща в топлина, която залива цялото й тяло. Хубаво е!<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-34553061332463999422009-12-21T12:05:00.000-08:002009-12-21T12:06:38.281-08:00ТАТЯНАДве слънчеви зайчета изскокнаха зад храста, пробягаха по лицето на Марко и със смях се върнаха в огледалата на хлапетата. Момичето, което вървеше зад децата, се намръщи и посегна да вземе огледалата. Тогава Марко каза:<br /> - Татяна, не се карайте на момчетата! Оставете ги да си играят!<br /> Момичето трепна, обърна се към младежа и попита:<br /> - Откъде знаете, че се казвам Татяна?<br /> - От Пушкин. Той цялата ви е описал в “Евгений Онегин”.<br /> - За пръв път някой ме заговаря по такъв начин – въздъхна Татяна.<br /> - Значи за пръв път разговаряте със студент зубрач – разсмя се Марко. – Може ли да ви придружа до някъде?<br /> - Но сега аз съм на работа – отвърна смутено момичето. – Разхождам близнаците на семейство Огнянови. Бавачка съм. Ако Огнянови разберат, че съм флиртувала, докато съм била с децата, веднага ще ме изгонят. Дори няма да ми платят, а парите ми трябват за студентската квартира. Уча педагогика.<br /> - В такъв случай нека продължим разговора довечера, в онова ресторантче отсреща. Каня ви на риба.<br /> Татяна повдигна неопределено рамене.<br /> - До довечера, в 7 ч. – махна с ръка Марко и с бързи стъпки се отдалечи.<br /> Момичето го проследи с очи, докато не потъна в дъното на алеята.<br /><br /> 1.<br /> Тя закъсня с половин час и влезе задъхана в ресторанта:<br /> - Извинявайте, бях се отпуснала малко да почина и неусетно съм заспала. Близнаците са много палави и страшно се изморявам с тях. Искат всичко да разберат и да пипнат. Днес някакъв старец им се скара, защото любопитстваха да видят пеперудата, която той разглеждаше с лупа.<br /> - Добре е направил, че не им е разрешил – каза Марко.<br /> - Господи! – възкликна момичето. – Защо всички мъже са толкова груби!<br /> - Не става дума за грубост, а за съобразителност – продължи студентът. – Знаете ли че погледната под лупа главата на всяко миловидно насекомо прилича на чудовище. Децата цяла нощ ще сънуват кошмари и до края на живота си ще се отвращават от пеперудите.<br /> - Може би сте прав – отвърна Татяна и се загледа в някакъв човек с готварска престилка, който излезе от кухнята.<br /> - Марко, винаги водиш тук хубави момичета, но по-красиво от това не си довеждал! – каза мъжът на гръцки.<br /> - Калимера, Леонидис, - ръкува се с него студентът и се обърна към Татяна: - Това е Леонидис, най-добрият готвач на беломорска риба.<br /> Мъжът с бялата престилка се поклони и продължи на смешен български:<br /> - Снощи някакъв брадат художник вместо да ми плати вецерята с пари, залепи оная рисунка върху стената. Казва, це това бил Аристотелес, обаце аз не вярвам, защото вместо да мисли, философът се мръщи, като це ли е пил прокиснало вино.<br /> Марко се загледа в рисунката и отвърна:<br /> - Този Аристотел не е сърдит, защото са му пробутали кисело вино, а защото току-що е прочел в една еврейска библия, изпратена му от завоевателя Александър Македонски, изречението: “В началото Бог сътворил Небето и Земята.” Завидял е, че е казано много по-просто и по-ясно от неговото тромаво определение за Създателя – “Неподвижно движещо се.”<br /> - С твоя ум ти не си за моя рибен ресторант, а за “Шератон” – тупна го по рамото Леонидис.<br /><br /> 2.<br /> Сватбата се състоя след година в ресторанта на гърка. От Търговище пристигнаха родителите на Татяна. От Пазарджик – майката на Марко. Баща му беше починал преди 15 години. В средата на тържеството Леонидис поздрави младоженците със сиртаки. Марко стана да играе, но по едно време пребледня и се хвана за гърдите. Залитна. Леонидис го хвана под мишниците и с Татяна го отведоха в кухнята.<br /> - Призля му, защото е изтощен от многото изпити – обясни младоженката на сватбарите.<br /> След половин час Марко се върна при гостите. Свиреха хоро. Леонидис тайно счупи в кухнята стъклена чаша – за здравето на приятеля си. Щом свърши хорото, Марко веднага пожела сиртаки. Искаше да докаже, че прималяването му е било случайно. Изигра го сам под тревожния поглед на всички. Не залитна, но усети, че пак се задушава. Татяна извика такси и двамата се прибраха в квартирата.<br /><br /> 3.<br /> Когато полегна на кревата, Марко каза:<br /> - Сигурно няма да се размина с болестта на баща ми и на дядо ми. Когато наближили 30-ата си година, дробовете им започнали да се свиват. Умрели от задушаване. За да не се случи същото с мен, ме кръстили на евангелиста Марко, който страдал от задух – да ме закриля. За съжаление – не ме опази.<br /> Заредиха се дълги дни, в които мъчителните пристъпи се редуваха с тихи разговори. Марко казваше, че когато болестта му напредне, ще замине за Австралия. Там някакъв професор присаждал хриле на хора с проядени от туберкулоза дробове и ги пускал да живеят в аквариуми. За да си изкарват прехраната, мъжете ставали дресьори на делфини, а жените отглеждали бисерни миди.<br /> - И аз ще дойда с тебе, за да те опазя от жените с хриле. Искам да бъдеш само мой – отвръщаше Татяна.<br /> - Аз пък ще изрежа прозорче върху ризата си, за да мога да те гледам и със сърцето си – усмихваше се Марко. – И ще те пазя от нахалните свалячи, които впечатляват жените с умението си да отварят капачките на бирените бутилки със зъби.<br /> - Дори да знаех, че си болен от тази коварна болест, аз пак щях да се омъжа за тебе – каза му в един четвъртък Татяна. – И щяхме да кръстим децата си с много красиви имена: Филип и Даниел.<br /> - Съгласен съм да бъдат Филип и Даниел – отвърна болният. – Всички мъже, които са носели тези имена през последните три хиляди години, са били здрави и силни.<br /> На следваща сутрин Марко умря. Понеже въздухът в стаята беше свършил, Татяна отвори прозореца. През него се втурна бясна вихрушка. Тя счупи порцелановата статуетка на Пушкин, разля вазата с цветята върху една книга на Аристотел и събори на земята сватбената им снимка.<br /> <br />4.<br /> На погребението 23-годишната Татяна приличаше на 70-годишна старица.<br /> - Не се състарих от грижи по болния си мъж, а защото живях бързо – каза тя на хлипащата си майка. - Всеки ден разговаряхме с Марко за толкова неща, колкото другите и за една година не разговарят.<br /> Четиридесет дни след погребението Татяна позвъни на вратата на семейство Огнянови и каза, че има възможност отново да гледа близнаците им Филип и Даниел. Огнянови се спогледаха, защото момчетата им никога не са се наричали Филип и Даниел.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-82448464966779795402009-12-21T12:03:00.000-08:002009-12-21T12:04:04.918-08:00СТАРИТЕ МОМИПо-голямата се казва Виктория, но не се учудвайте, ако чуете да я наричат Виктор. Другата, Христина, е с две години по-млада. В определи моменти към нея се обръщат с името Христо. Двете стари моми са сестри и живеят в бащиния си дом с малките си пенсии.<br />Всяка сутрин Христина пуска стария грамофон и буди сестра си с шансона на Един Пиаф “Не, за нищо не съжалявам”. Песента е нещо като техен химн: – за да има смисъл денят им, той трябва да започва с уверението, че нищо пропуснато в живота не е толкова важно, че постоянно да хленчиш за него.<br /> По традиция, в неделя, вместо плочата с химна, Христина пуска Менделсоновия марш. Защото всяка неделя те ходят на черква и оглеждат булките по сватбите. До сега не са харесали нито една младоженка. “На тази воалът е прекалено дълъг и двете шаферчета го влачат по земята – казва Виктория. – На нейно място аз щях да имам шест шаферчета.” “Аз пък не мога да разбера защо е забола изкуствена роза на деколтето си ?– чуди се Христина. – Огърлицата й непрекъснато се увива в нея.” Не виждаш ли, че с тази голяма роза тя прикрива липсата си на бюст! – киска се по-голямата сестра. На следващата булка не одобряват прекалено късата рокля. Не защото подробностите в тялото на младоженката трябва да се разглеждат само от съпруга й, а защото капачките на колената й са прекалено големи и тя прилича на римски легионер от филма “Цезар и Клеопатра”.<br /> На обяд двете се прибират у дома и изваждат булчинската рокля на Виктория. Преди 32 години тя щеше да се омъжи за един морски капитан, но той потъна край нос “Добра надежда”, пренасяйки оръжие за народо-освободителната армия на една африканска държава. Торпилирала го империалистическа подводница. Всъщност капитанът не се ожени за Виктория защото вече имаше законно семейство в Бургас, а не защото корабът му бе потопен. Седмица преди сватбата той изпрати на бъдещата си съпруга телеграма за кончината си и я подписа с името на несъществуващ адмирал. Историята с торпилирането Виктория съчини, след като бе прочела сутрешните вестници.<br /> От няколко години всяка неделя тя вади своята булчинска рокля и пуска плочата на Менделсон. По-малката сестра, Христина, облича официалния костюм на покойния си баща и за мустаци си залепва парче от кожената яка на отдавна прояденото от молци палто на майка си. Двете застават пред голямото стенно огледало. Христина, превърнала се в Христо, и Виктория сключват брак. След церемонията Христина-Христо пъха под роклята на сестра си една малка възглавничка, защото всяка венчавка е начало на бременност.<br /> На следващата неделя булка е Христина и се омъжва за Виктор. Младоженецът е без мустаци, защото Виктория-Виктор е намразила всички мустакати мъже покрай началника си от института, който, въпреки обещанието си, не й повиши заплатата след една любовна нощ в Несебър. В края на бракосъчетанието Виктор, на свой ред, намества възглавничката върху корема на сестра си.<br /> След деветте месеца бременност двете булки раждат по едно дете, т.е. – купуват си по една кукла. Къщата вече е препълнена с кукли и всяка от тях си има име. Децата са кръстени на известни певици и артистки. Веднъж двете стари моми се скараха за името Памела, понеже и двете си бяха наумили да кръстят поредната си рожба на Памела Андерсън. Цял месец се сърдиха, но нито една не отстъпи. Така в дома заживяха две Памели. Втори път се скараха за своите Памели, когато на конкурса за най-хубава кукла, организиран от кварталното читалище, наградата “Златен гребен” получи дъщерята на Виктория. Христина и нейната Памела плакаха до сутринта и не пожелаха да вземат шоколадово бонбонче от кутията, с което отличената искаше да ги почерпи. Сдобриха се едва когато библиотекарката на читалището ги помоли й дадат под наем за един ден двете Памели, тъй като дъщеря й всяка нощ бълнувала за тях.<br /> От този момент двете сестри често даваха куклите си под наем. Не го правеха заради левчетата, които взимаха, а защото имаха възможност да разглеждат подробно апартаментите, в които влизаха, и след това да обсъждат подредбата им. На Костадинова престанаха да дават под наем куклите си, защото тази претенциозна жена, която ходеше по улиците с бели дрехи, не обичаше да чисти паяжините от полилея в хола си. Затова пък от неугледната Виденова, на която склониха да дадат за 24 часа кръстената на Катрин-Рита Джоунс кукла, бяха очаровани. Паркетът й беше без нито една драскотина, а килимите, в които краката им затъваха, бяха без нито едно петно. Е, разкритикуваха рамката на гоблена “Мадоната с младенеца”, заради олющения на места бронз.<br /> Денят на жената – 8 март – е най-важният празник в дома на старите моми. Тогава всяко едно от децата им носеше подаръци. Последният път кръстената на Барбара Стрейзънд дъщеричка направо ги изуми с хрумването си да им поднесе кристален пепелник. До този момент двете майки гасяха фасовете си в спукана порцеланова захарничка, останала от времето на баба им. Изненадите обаче не спряха до тук. Летиция Каста им връчи тържествено по една кутия цигари “Давидоф”, а Селин Дион – по една прозрачна пластмасова запалка.<br /> Най-неочакван подарък получиха от непредсказуемата Шер – бутилка червено вино. Виктория и Христина решиха да я смъмрят, но се отказаха, защото всяка груба дума може да развали празничната атмосфера на деня. Двете сестри извадиха от олющения стар шкаф чашите за шампанско с високи столчета и си наляха от виното. Чукнаха се и изпиха по глътка. След това пуснаха плоча на Елвис Пресли и всички се развихриха да танцуват. Когато се умориха, по-малката сестра каза: “Деца, време е да отидете на прозореца и да погледате хората по улицата. Трябва да започнете да ги опознавате!” Каза го на английски език, защото от половин година им говореше само на него. “О, йес!”, кимна с глава по-голямата, която знаеше само тези две думи, но постоянно ги употребяваше, за да не спадне авторитетът й пред децата.<br /> “Ето, сега по улицата минава г-н Иваницов – продължи на български мама Христина. – Той ни смята за откачени, защото с малките си пенсии непрекъснато ви купуваме нови дрехи. Веднъж ни подметна, че ако продължим да се свираме в четирите стени на нашия дом, ще замиришем на мухъл. Искаше да ни обиди, но едни майки като нас, които толкова много са видели и преживели, нищо не може да докачи!”<br />“А сега зад ъгъла се появява г-жа Малчева – обади се на свой ред Виктория. – Пак е помъкнала торбите. У тях всички плюскат като прасета и няма да се учудя, ако един ден започнат да грухтят. Тази дърта кукумявка веднъж ни нарече “развратнички”, защото ни видя под ръка със спасителя от плажа в Ахтопол. Момчето беше отседнало при нас, за да държи кандидат-студентски изпити. Понеже се класира с много висок бал, ни покани на сладкарница. От радост и тримата подрипвахме по пътя. Малчева обаче си помисли, че ставаме от кревата след групов секс.” “Не говори пред децата за секс – смъмри я Христина. – Още са много малки…”<br /> В този момент нейната Памела падна от прозореца. “Сигурно се е разболяла от грип – завайка се Христина. – Снощи по телевизията съобщиха, че се задава епидемия.” Виктория пъхна под мишницата на болната кукла термометър и я зави с една избеляла жилетка. Двете стари моми си наляха отново вино. Включиха телевизора, но мигновено замръзнаха на дивана, защото на екрана се появи любимият им говорител. Гледаха го като омагьосани, без дори да им трепнат чашите в ръцете. Виктория го обожаваше заради гласа, който й напомняше за гласа на нейния рано загинал морски капитан, а Христина – заради блясъка в очите му, който наподобяваше блясъка на последния й частен учител по английски.<br /> Стресна ги рязко позвъняване на вратата. Двете стари моми и този път не отвориха.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-21824166928737250052009-12-21T12:01:00.000-08:002009-12-21T12:02:00.827-08:00КУЧЕТАТА НА АСТАРДЖИЕВОт улица “Миджур” изскочи глутница бездомни псета и започна да се лае с кучетата на Диньо Астарджиев. Възрастнят мъж се завъртя кръгом и взе да тегли своите в обратна посока. Един помияр се втурна и раздра крачола му. Старецът се развика: “Чиба, чиба!” и закуцука към градинката пред супермаркета. Седна на пейката до някакъв непознат човек и разтвори скъсания панталон. Зъбите на помияра бяха оставили следи върху крака му.<br /> - Ще ви капна малко ракия за външна дезинфекция и вървете веднага в поликлиниката за инжекция – каза непознатият.<br /> - Не ми трябва нито инжекция, нито външна дезинфекция – отвърна ядосано Диньо Астарджиев.<br /> - Тогава пийнете за вътрешна дезинфекция – отвори беззъбата си уста за гърлен смях човекът. – Инак ще гушнете босилека и парфюмираните ви кученца ще останат сирачета.<br /> - Тези животни не са мои – погледна го Астарджиев. – Аз само ги разхождам. За всяко от тях ми плащат по десет стотинки на ден. Така си докарвам по нещо допълнителтно към пенсията. До преди няколко години преподавах физика в Седма гимназия.<br /> - Аз пък преподавах джебчийство – отново отвори беззъбата си уста човекът. Обаче никога не съм пребърквал даскали. От уважение! Всъщност в джобовете им можеше да се намерят само евтини цигари. Учех в 16-о училище. Бях в трети клас, когато баща ми ме дръпна от класната стая и ме заведе при един касапин да ми отсече палеца на дясната ръка - да не ми пречи при измъкването на портфейли и портмонета. Не се сърдя на баща си. Той се върна сакат от войната и аз трябваше да издържам семейството. Бях болнав и за нищо друго не ставах, освен за крадец. Когато ме уловеха, че бъркам в нечий джоб, ме съсипваха от бой. Веднъж един бакалин ми рече: “Абе аз тебе завинаги ще те отуча да пипаш чуждото!” и ми счупи показалеца и средния пръст. Беше як като бик. Тръгнах из бедните махали и започнах да уча момчетата на джебчийство. Водех ги по панаири и пазари. Наблюдавах хората и им посочвах кого да пребъркат. Половината от келепира оставаше за мене. Да ви кажа честно, бях хвърлил мерак и на вас. Викам си: “Тоя господин е голям дявол. Ходи с вехти дрехи, за да не привлича вниманието на крадците, обаче парфюмираните кучета го издават, че е голям тежкар.”<br /> - Казах ви, че животните не са мои. Белият пудел е на един покерджия. Той винаги лежи в скута му, когато разбърква колодата. Щом залогът стане голям, покерджията винаги го печели. Другите играчи побесняват и го обвиняват, че вади карти изпод бомбето си. Той невъзмутимо си сваля шапката – като стар поп килимявката – и им обяснява, че е принуден да я носи постоянно на главата си, защото е плешив и бързо го лови хрема. А нужната карта всъщност изтегляше изпод корема на пудела. Не го обичам тоя мошеник. Десетте стотинки за разходката на кучето не ми ги дава като на човек, а ме кара да си изплезя езика, за да ги залепи върху него с факирска ловкост.<br /> Дакелът е на една стара мома, която след реституцията си върна триетажната къща в началото на улица “Крум Попов”. Този супермаркет е също нейн. Въпреки че сме били съученици, сега се прави че не ме познава и ми вика : “Ей, ти, Развеждача!” Булдогът е на Сламата. Не, не е изрусена жена. Мъж е. Търгува с наркотици. Така му е прякорът, защото постоянно държи на ухото си малък телефон и все пита: “Какво става със сламата?” Предлагаше ми да продавам от неговите цигари в Седма гимназия. Отказах!<br /> Френската болонка е на стрийптизьорката в еротичния бар при трамвайната спирка. След разходка безплатно мия краката на кучето й, за да я гледам как се разхожда с прозрачните си дрехи. Красива жена е! Въпреки че е мръсница, страшно й се възхищавам. Имах и един далматинец, но той умря. Клекна пред цветарския магазин на булеварда и повече на мръдна. Беше на художника Веселинов, който по времето на Тодор Живков пишеше лозунги и доносничеше срещу съседите си. Сега прави цветни татуировки. Върху гърдите на мъжете рисува дракони, а по дупетата на момичетата – розички.<br /> - А това куче, дето прилича на нещо средно между прилеп и лисица, на кого е? – попита мъжът с пречупените пръсти.<br /> - То е на професор Кралев. От него не взимам пари, защото е полупарализиран. По веднъж в седмицата се застоявам в дома му. Разглеждам през телескопа му небесните светила. Кралев преподаваше астрономия в Софийския университет. Разбираме си от приказката, защото и двамата сме физици. Много свестен човек е.<br /> На сутринта извикаха Диньо Астарджиев в полицията. Казаха му, че през нощта крадци са обрали апартаментите на хората, чийто кучета разхожда. Попитаха го къде е бил до три часа. Той отвърна, че се е застоял при професора. Наблюдавал за последен път Венера, защото на следващия ден Кралев щял да продаде телескопа на някакъв търговец от битака. Полицаите го помолиха да им съобщи, ако се сети за нещо, което би могло да помогне в издирването на престъпниците, и го освободиха. Той кимна с глава и излезе.<br /> На улица “Миджур” някой беше изтровил бездомните псета. “Сигурно го е направил човекът с отсечения палец, помисли си Диньо Астарджиев. Страхувал се е, че ще се разлаят докато бандата му краде. А може да ги е ликвидирал, задето вчера ме ухапаха! Иска да ме спечели на своя страна, за да не го издам в полицията. Как не се сетих, че ще ме проследи на кои адреси връщам кучетата?” Старият учител махна с ръка и се запъти към поликлиниката, защото ухапаният му крак беше започнал да се зачервява.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-59403439286790471812009-12-21T11:59:00.000-08:002009-12-21T12:00:08.417-08:00БЕЗ СЛЕДИЕдното му око беше по-голямо от другото и затова всички му викаха Снайпериста. В детските години някакъв съсед го ударил с камък по лицето, понеже го заварил да бере череши в двора му. Поради това лявото око се беше свило като изсъхнал орех. Снайпериста съвсем го присвиваше, когато се вторачваше в нещо и добиваше свиреп вид.<br /> На ул. “Невен” той се взря в спрялата кола срещу дома на Геро Халбата. “Тоя скапан опел вече е за гробищата, а не за улицата” – помисли си Снайпериста и бутна дворната порта. Огледа се и прекоси двора. Вратата на къщата не беше заключена и той се шмугна вътре. В полумрака видя Геро Халбата да лежи на кревата. На масата имаше халба с недопито уиски. Снайпериста го допи и седна на стола. “Пак си се натряскал до козирката – рече той и му се стори, че Халбата изръмжава нещо недоволно. – Добре де, добре! Ти лежи, а аз ще ти разкажа как след обед взех парите от бащата на Вергил Малкия.<br /> Отивам значи у тях и гледам - неговият старец се качил на една стълба и бере круши. “Нема го Вергил и нема да се прибира тая нощ – вика той. – Вземи си една круша от кошницата и кажи за какво го търсиш. Това дърво съм го садил, когато Вергил се роди ...” Дошъл съм да взема двайсетте хиляди лева, които синът ти дължи на Геро Халбата – прекъсвам го аз. “Нищо не знам за никакви пари” – вдига рамене дядката и продължава да бере. Тогава аз извадих големия нож и започнах да беля кората на дървото. Щом не можеш да си спомниш, догодина няма да береш круши! – казвам аз ядосано и продължавам настървено да дълбая. “Моля ти се, недей!” – хленчи старецът, а аз му обяснявам, че по същия начин ще обеля главата на сина му, за да знае какво следва, когато не се връщат пари на време.<br /> “Ела да влезем у дома – мрънка дъртият и слиза от стълбата. – Тършувай колкото искаш. Всичко, което намериш – твое ще е!” Знам ги аз тия пенсионерски номера, но пред мен не минават – ядосах се аз. - Сигурно ти изглеждам много глупав, но няма да изляза оттук, докато не получа мангизите. Когато бях хлапе касиерката на киното ме пускаше да влизам без билет, защото съм бил много тъп и нищо нямало да разбера от филма. После се кикотеше до припадък. Ако бях толкова тъп, нямаше да се сетя, че има само два лесни начина за печелене на пари. Първият е да продаваш своята кръв в някоя болница, а вторият е да пускаш нечия чужда. Аз избрах втория. В детството ми бяхме толкова бедни, че все гледах да открадна нещо за ядене. Баща ми непрекъснато повтаряше: “Когато бъркаш айряна, гледай небето и сипвай вода. Щом чашата просветлее, тогава пий!” Беше голяма мизерия – дори айряна разреждахме.<br /> Отплеснах се и забравих да ти кажа най-важното – вързах стареца за един стол. Той прежълтя от страх. Лицето му се сливаше със стената и имах чувството, че говоря на празна риза. “Ако си мислиш, че като ченге ще започна да тараша ъгъл подир ъгъл, много се лъжеш” – гледам го втренчено аз. Щракнах със запалката и запалих покривката на масата под носа му. Той започна да се дави и да кашля. “Кажи къде са парите инак ще оставя къщата да изгори и ти жив ще се опечеш. Когато синът ти се върне да гаси пожара, ще го уловя и него. Преди да дойда тук Геро Халбата ми поръча: “Ако не ти върнат парите – пали и трепай всеки, който се мерне!”<br /> От тия двайсет хиляди лева ми е обещал пет хиляди. Ще си купя доберман, който ще ме пази докато спя и ще си направя малко водопадче в стаята – хем за кеф, хем да имам готова вода под ръка, ако някой реши да ме пали. Ще седна до това водопадче, кучето ще легне в краката ми, а аз – като Геро – ще си сипя в една халба от бира уиски и блаженно ще си го къркам. Тогава ще си река безгрижно като баровците: “Хич да не ти пука от нищо – плюй си в джоба и развъждай златни рибки!”<br /> По едно време бащата на Вергил Малкия изписка: “Развържи ме да ти донеса парите. Вземи ги и се пръждосвай по дяволите!” Донесе ми ги той в една чанта и аз му рекох: “Ще ги проверя у дома и ако липсва поне един лев, ще се върна да те ликвидирам”. Вкъщи си заделих пет хилядарки, според нашата уговорка. Ето, тук ти оставям петнайсет бона.”<br /> Снайпериста се приближи до Геро Халбата и го побутна. Одеялото се свлече и той видя, че Халбата лежи с дупка в челото. Под него леглото беше цялото в кръв. “Това е работа на Вергил Малкия” – помисли си едноокият, грабна чантата с парите и отвори вратата. От спрелия на улицата опел просветната два изстрела. Снайпериста се свлече на прага.<br /> “Пие ми се вода – значи не съм мъртав” – помисли си той и в ушите му зашумя някакакъв водопад. Едно куче се наведе над него и започна да го души. Някакъв нисък човек излезе от опела, лисна бензин върху колата и я запали, за да не останат никакви следи. После притича до Снайпериста, издърпа от ръката му чантата с парите и го простреля в челото. След това се шмугна в джоба на тъмнината.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-31313751438588988492009-12-21T11:57:00.000-08:002009-12-21T11:58:04.710-08:00ИНЦИДЕНТНа 13 октомври се случиха следните три събития: В театър “Независим артист” пристигна известният актьор Армен Джигарханян за участие в спектакъла “Крал Лир”; в Народното събрание депутатът Христакиев заяви, че апашите в трамваите не крадат поради мизерия, а защото били търсачи на силни усещания; и Кръстьо Каратотев се поряза на счупена бутилка до кофа за боклук край Парламента, след като си купи билет за “Крал Лир”.<br /> Той нямаше да се пореже, ако не се беше заплеснал в разговор с племенника на разпоредителката в театъра, госпожа Зоя Койчева. Племенникът се почувства виновен за инцидента и заведе Каратотев при леля си да го превърже. Госпожа Койчева веднага се зае с лечението. “След като дезинфектирам раната ще сложа и лист от живовляк, за да изсмуче гнойта, която неминуемо ще се появи – каза госпожата и добави: - В живота трябва да се мисли три хода напред – както е в шаха, - иначе бързо ще бъдеш матиран. За да не ви боли раната докато я промивам, ще ви обясня защо съм кръстена Зоя, а не Адриана. Баща ми и майка ми са били артисти и са възнамерявали да ме нарекат на великата Адриана Будевска, но кръстницата ми се противопоставила с думите, че името предопределя съдбата и вместо да ме назоват с театрално име, което влачи след себе си беднотия и цигания, ме кръстили на името на императрица Зоя.<br /> Сигурно вече се питате какво е царственото в мен? Ще ви отговоря: Аз съм императрица по дух – не обръщам внимание на дребните неща. Работя в театъра като разпоредителка, т.е. имам известна власт над хората. И трето – обичам да си угаждам с всевъзможни гозби и флиртове. Албумът на малката масичка в ъгъла е претъпкан с мои снимки като Клеопатра, Медея, Саломе… Фотографът на театъра ме е снимал с рокли от реквизита срещу приятелски вечери на свещи в този апартамент.”<br /> Кръстьо Каратотев попита дали може да си запали цигара и госпожа Койчева донесе пепелник от океанска мида. Той веднага всмукна дълбоко от цигарата, за да заглуши пулсирането в порязаното място, но вместо да го притъпи то се усили. Каратотев усети някакви удари зад гърба си. Скоро от стената зад него се подаде острието на едно длето и в образувалата се дупка се видя окото на съседа Пехливанов.<br /> - Здравей, Койчева, - рече приветливо той. – Избивам дупка за аспиратора в кухнята, но явно съм сбъркал посоката.<br /> - Нищо, нищо успокои го госпожа Зоя – в тази държава всички посоки са сбъркани.<br /> - Докато някой ден я запуша ще имаш възможност да се кефиш на пържени кюфтета и карнобатска мастика.<br /> - Аз пък ще ти отвръщам с аромати на френски парфюми и на английски чайове – засмя се кокетно госпожата.<br /> “Сигурно се чудите как успявам да живея царски с моята малка заплата? – попита по-късно Койчева пострадалия си гостенин. – Ами дала съм под наем северния прозорец на апартамента. Той гледа към улицата и на него е закачена реклама за сутиени с надпис: “Ние деформираме общественото мнение по-добре от политиците!” Тя така се разсмя, че се откри цял ред гнили зъби, които веднага прикри с ръка. После каза, че ще ги облече всичките с металокерамика, като чистачката в театъра.<br /> Тази чистачка била съвсем младо девойче. Доскоро то продавало цигари през прозореца на едно мазе, обаче на втората седмица собственикът го повикал в апартамента си на третия етаж и рекъл: “Сваляй гащите и лягай!” То се възпротивило и той му счупил два зъба и едно ребро от бой. Момичето се проклиняло, че се е провалило на изпита по биология. Смятало да завърши медицина и да замине на Запад, където лекарите са гърбави от пари. Пропаднало, понеже се било влюбило в един свой съученик, който спечелил някакъв конкурс и сега бил в Германия.<br /> Когато госпожа Койчева отиде в кухнята да прави бразилско кафе, племенникът й се запъти след нея да й иска пари назаем. Кръстьо Каратотев използва този момент и се обади по телефона на Бърза помощ, че има опасност раната му да се инфектира, понеже е превързана с употребяван бинт. Госпожата го чу от кухнята и се провикна, че тия от Бърза помощ няма да се претрепят от бързане заради един порязан крак. Освен това те едва ли биха намерили жилището, тъй като улицата е отново преименувана, а входовете – преномерирани.<br /> Каратотев въздъхна и се отпусна в старото кресло. Приятна миризма на пържени пилешки дробчета от кухнята на съседа го унесе и той задряма. В това време Армен Джигарханян репетираше на сцената на “Независим артист” ролята на крал Лир и въобще не подозираше, че довечера мястото на пострадалия Кръстьо в салона ще пустее като изваден зъб. А може би мястото нямаше да остане празно, тъй като касиерката на театъра бе пуснала няколко дублирани билета и парите от тях си ги беше прибрала в джоба.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-86159712854746738442009-12-21T11:55:00.000-08:002009-12-21T11:56:08.977-08:00ЛИСИЦАТАБеше Стефановден и чаках гости за именния си ден. По едно време вратата на двора изскърца и гледам – влиза непознат мъж. “Аз съм новият ви инкасатор за тока” – вика той и отупва снега от якето си. Поканих го да влезе вътре – да се сгрее, защото беше посинял от студ – и му налях чаша ракия. Отчупих му и от баницата, която жена ми беше направила.<br /> Разприказвахме се. Бил преподавател в МЕИ. Можел в кибритена кутия да направи транзистор и тъкмо да си подаде документите за професор – дошла Промяната. Съкратили го поради липса на бюджетни средства и той си намерил работа в един сервиз за радиоапарати. Когато приватизирали сервиза, новият собственик му рекъл: “Най -добре е да си потърсиш другаде бачкане. Имаш златни ръце, но не си от моята партия. На твоето място ще назнача трима некадърници, но ми трябват, за да издигнат кандидатурата ми за член на Градския съвет. В днешно време от политиката се изкарват добри пари!”<br /> - Напуснах сервиза и се чудя как нататък ще живея – разказва инкасаторът. – Имам двама сина: единият е студент, втори курс, а другият е в десети клас. Тогава се сетих за баджанака – някакъв шеф в Енергото е. Обадих му се, а той ми вика: “Нямаме свободни места за градски инкасатор, но можем да те пратим по селата. Малко ще ти е далечко, но така ще е в началото. Ще ни бъдеш много полезен с твоето техническо образование – ще проверяваш електромерите да няма по тях някакви шашми. Преди време им слагаха магнити, за да се въртят по-бавно показателите, а сега през микроскопична дупчица вкарват косъм. Кой както може така краде!” Ако ще и в джендема да ме пратите – отивам – съгласявам се аз, защото нямам никакъв друг избор.<br /> И започнах да обхождам селата. Хората все нямат пари и ме молят да не им прекъсвам веднага тока за неплатени сметки. Обещават да се издължат с малко закъснение. Един ловджия цяла седмица не ми беше платил. Жена му шиеше у дома си на ишлеме дънкови ризи – те са много модерни и страшно се купуват. Ловджията обеща до няколко дни окончателно да се разплати. Бил прострелял една лисица. Имала две съвсем малки лисичета, още бозайничета. Щял да ги продаде на разни новобогаташи за частните им зоопаркове, а кожата на животното щял да занесе на един познат кожухар.<br /> Тоя човек наистина се разплати в уречения ден, но ми даде с 10 лева по-малко, понеже кожата на лисицата била продупчена в рамото и му приспаднали от сумата. “Срещу тия десет лева ти предлагам опашката на животното – вика ловджията. – Жена ти може да я използва за яка на някое палто.” Съгласих се. Мисля си: тя, моята, скоро ще се пенсионира. Какъв по-добър подарък от тоя? Хем оригинален, хем евтин!<br /> Взех лисичата опашка и се хваля на колегите, а те се заливат от смях. Чак сълзи им изскачат от очите. “Абе това не е лисича опашка, а опашка от катерица” – кикотят се те. От този ден започнаха да ми викат “Бай Сандо Лисицата”.<br /> Казах на баджанака, че са ме направили за смях – мен, дето само дни не ми достигаха да стана професор. На него също му стана весело, но след няколко месеца ме премести във вашия район.<br /> Такава е моята история. Мечтаех си да се обръщат към мене с думите “Професор Александров”, а се превърнах в “Бай Сандо Лисицата”.<br /> Инкасаторът изпи набързо още една чаша ракия, дояде си баницата и тръгна. На вратата се обърна и каза:<br /> - Сигурно си мислите, че ще ви помоля да не разпространявате историята на моя прякор? Не, няма да ви моля! Вече ми е все едно кой как ще ме нарича!<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-42364203757419261172009-12-21T11:53:00.001-08:002009-12-21T11:53:59.624-08:00РЕВНОСТЧертите на лицето му бяха така изкривени, че той приличаше на диво животно. Шофьорът на таксито неволно погледна към ръцете му – да не би ноктите им да са се закривили като на бясна пантера.<br /> - Карай към “Захарна фабрика” – каза мъжът. – В края на квартала ще търся Льончо Шмагата. Продава пистолети с изтрити номера. Ще взема един с четири патрона. Трябва да ликвидирам четири човека.<br /> Шофьорът се уплаши да не го въвлекат в нескончаеми съдебни процеси и отвърна, че ще прибира таксито в гаража за преглед, защото нещо в мотора му тракало. Обаче след минута любопитството му надделя и попита кои са тия четирима, които още не знаят, че гробарите вече копаят гробовете им.<br /> - Най-напред ще застрелям жена ми – отвърна мъжът и чертите на лицето му освирепяха още повече. Заварих я гола в линейката на Вельо Мушкатото, когато си слагаше по две капки парфюм на раменете. Тя така се развяваше и вкъщи – облечена само с някакво благоухание.<br /> Преди година я срещнах пред Александровската болница. Гледаше на ръка на болните и им предсказваше след колко време ще оздравеят. Не вземаше пари само от ония, за които знаеше, че скоро ще умрат. Отначало помислих, че доктор Иванков й е платил, за да насочва пациентите към неговия кабинет, където той ги маже с едно измислено от него лекарство, но после разбрах, че наистина може да познава.<br /> Когато я доближих, тя се вторачи в очите ми и каза, че съм зъболекар от медицинския центът “Без болка” и че имам в джоба си 14 лева и 83 стотинки. После добави, че през ноември съм купил на дъщеря ми ново “Пежо” за сватбата й, и че съм вдовец, но това нямало да продължи дълго.<br /> След седмица я взех за медицинска сестра в моя стоматологичен кабинет. Първата сутрин я заварих абсолютно гола. Попитах я защо не е облякла бялата престилка, а тя отвърна: “Щом ще работим заедно трябва да знаеш всичко за мен. Вместо да ме оглеждаш крадешком докато се преобличам или докато се навеждам, ето ме цялата наведнъж!”<br /> Когато се оженихме, тя често се разхождаше гола из апартамента, облечена само в нейните четири капки парфюм. Карах я да се наметне с пеньоара, за да не я гледат съседите през прозорците, а тя ми затваряше устата с целувка и казваше, че всички истински жени – от Клеопатра до Бриджит Бардо и Никол Кидман – са предпочитали парфюмите пред скучните всекидневни дрехи. Аз се усмихвах и млъквах – като шивач, който винаги се стреми да угодничи на клиента си.<br /> Колкото повече живеех с нея, толкова повече я ревнувах. Ревнувах я дори от четката за зъби, която влизаше в устата й вечер, преди да легне до мен. И шампион по шах да бях, пак нямаше да мога да предусетя ходовете на нейните непрестанни кокетства.<br /> Веднъж заварих у дома синя котка. Каза ми, че била синя, защото излизала лазурната боя от палитрата на художника, който я рисуваше за изложбата “Животът е съблазън”. Поради това сините очи на жена ми бяха заменени с жълти и излъчваха топлина, която те кара моментално да си свалиш сакото. За мое учудване жена ми не хареса портрета и дори се разсърди, защото докато позирала, пропуснала конкурса “ Мисис “България”, който неминуемо щяла да спечели още с първото си появяване пред прожекторите и като красавица щяла да обиколи света.<br /> Започнах да се усъмнявам в нея, когато видях, че цветята, които й подарявам в четвъртък – деня, в който я видях за първи път – увяхват още преди да ги натопи във вазата. Помислих, че ги унищожава силната й любовна енергия, която излъчва към мене, но се оказа, че съм се лъгал. Друго нещо, което ми направи впечатление беше, че винаги се завръщаше със зачервени колене, когато ходеше по аптеките да купува лекарства за моя кабинет. Мислех, че пътьом се отбива в някоя черква, за да коленичи пред иконата на Богородица с благодарност за моята голяма любов, а тя вместо в черква се шмугвала в линейката на Вельо Мушкатото и оттам излизала със зачервени от целуване колене.<br /> Често заставаше на прозореца в кабинета и дълбоко въздъхваше. От това въздъхване гърдите й ставаха предизвикателно големи и пациентите ми не можеха да отделят очи от тях. Под прозореца беше линейката на медицинсикя център “Без болка”. Вельо Мушкатото пушеше цигара в кабината и я гледаше в огледалото за обратно виждане.<br /> Една вечер жена ми си тръгна по-рано, за да се обади на баща си от домашния ни телефон. Когато излизах от медицинския център, усетих миризмата на нейния парфюм да излиза от линейката. Отворих вратата и я видях без дрехи, по-точно обличаше се в нейния любим парфюм. Вельо я гледаше като омагьосан и въобще не ме забеляза. Аз побеснях и с манивелата му счупих ръката.<br /> От тази вечер жена ми не се завърна нито у дома, нито в зъболекарския ми кабинет. Двамата й по-големи братя ме обвиниха, че съм я изгонил да се скита по улиците като просекиня и ме викаха в Бериево да се разберем по мъжки. Ако се наложело, щели сме да се бием. Как да се бием, като аз не съм миньор като тях и мускулите ми са меки като малеби. Затова ще купя пистолет. Той изравнява по способности и хилавите, и яките! Третият й брат не ме обвинява в нищо. Той е близнак на жена ми и подозирам, че още в утробата на майка си тя е развратничела с него и той знае що за стока е сестра му.<br /> Шофьорът заклати глава и запали цигара.<br /> - Знаеш ли – каза той, докато изпускаше пушека, – возил съм и други измамени от жените си съпрузи, но никой от тях дори не помисляше да купува пистолет с четири патрона. Желанията им бяха да ги откарам до кръчма с хубави ракии или до някой адрес, на който едрогърди компаньонки правят секс...<br /> - Аз обаче няма няма да ходя нито в кръчма, нито при проститутка, а направо ще застрелям съпругата си и любовника й. Защото изневярата на жената е като плюнка, долетяла от улицата в дома ти, а изневярата на мъжа е като плюнка от дома към улицата! Не намираш ли разлика в двете плюнки?<br /> Шофьорът на таксито настъпи фаса от цигарата си и запали мотора…<br /> След няколко дни той видя зъболекаря да върви по бул. “Стамболийски” облечен целия в черни дрехи. Шофьорът рязко удари спирачките и изскочи на тротоара.<br /> - Щом не си в пандиза значи си успял да ги очистиш и четиримата! – възкликна той.<br /> - Никого не съм очистил – троснато отвърна мъжът. – В траур съм, защото дъщеря ми катастрофира с “Пежо”-то, което й подарих за сватбата. Когато я видях в ковчега, облечена в булчинската си рокля, си помислих, че всички капки парфюм, зачервени колена и пистолети са истерични глупости в сравнение със смъртта.<br /> Зъболекарят махна с ръка и продължи пътя си.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев</strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-71035469297000280882009-12-21T11:51:00.000-08:002009-12-21T11:52:17.439-08:00ПРЪСТЕНЪТ НА ЛОРЕЛАЙНина Чонева има накъдрени руси коси – като оная Лорелай, дето седяла върху една скала в река Рейн и с песни мамела рибарите, докато се удавят. Тя пуши цигарите с лявата ръка, на която лъщи пръстен с монограм. Този пръстен Нина не сваля дори когато идва у нас да се къпе, защото банята в къщата й е пострадала при една бомбандировка през януари 1944 г. и оттогава никой не я поправял.<br /> Защо баща й не е повикал майстори? “Защото красивите жени нямат бащи” – смее се Нина Чонева и пали нова цигара. Духа дима към пръстена с монограма и докато си суши косата разказва историята на своето старо моминство.<br /> Като всяко хубаво момиче и тя имала обожатели – около десетина, но трима от тях били с предимство. Първият бил кожар. С негов кожух се обличала дори филмовата звезда Марлене Дитрих. Вторият бил производител на вина. С негови вина банкерът Буров зашеметявал клиентите си, за да ги склони по-бързо да подпишат договорите с високите лихви. Третият бил художник, който рисувал само министри и генерали. Нина се чудела кой от тримата да избере за съпруг. Тогава майка й се сетила, че в сп. “Икономия и домакинство” била прочела историята на една дълго колебаеща се млада госпожица от Англия и решила да я приложи към Нина.<br /> “И така, аз събрах на едно матине кожухаря, винаря и художника – разказва Чонева – и им заявих: “Мама има един нежен пръстен с монограм – готическата буква “L”. Подарен й е лично от фелдмаршал фон Лист с молба да се омъжи за него. Мама се разведе, а войната отвлече някъде фелдмалшала и от тяхната идилия остана само пръстенът. Него аз ще пусна в тенджера с крем ванилия. После ще изсипя крема в три чаши и комуто се падне – негова съпруга ще стана.”<br /> Мама добре разбърка сместта с една плоска дървена бъркалка, аз пуснах пръстена и изляхме съдържанието в три стъклени чаши. Моите кандидати нетърпеливо изядоха крема, но никъде не се откри пръстенът. Тогава мама ги обвини, че са го откраднали и вкупом ги нарече “мошеници”. Тя до такава степен побесня, че извика по телефона полиция. Ченгетата обстойно обискираха тримата, но в нито един от тях не откриха пръстена. Накрая – съвсем случайно – капитан Цочев го намери залепен за обратната страна на бъркалката. Мама им се извини, но те бяха толкова обидени, че се зарекоха повече да не стъпят у дома. На всичко отгоре разказаха тая история на цяла София. Оттогава нито един мъж не пожела да почука на вратата ни. Дори пощальонът не звънеше, за да ни даде писмото, а го остававяше пред входната врата.<br /> Мама искаше да съди сп. “Икономия и домакинство” за отпечатаната в него история на госпожицата от Англия – като подвеждаща и фалшива – но редакторът й отговори, че списанието не е виновно за нескопосно направения крем ванилия и цитира имената и адресите на други две момичета, които именно по този начин се омъжили. Мама умря наскоро от мъка по съсипаната ми съдба.<br /> Аз възнамерявах срещу този 22-каратов пръстен с висока художествена и историческа стойност да възстановя разрушения ъгъл на къщата ни, където се намираше банята, но вече бяха настъпили нови, следвоенни времена и никой не желаеше да притежава фашистки пръстен.”<br /> Това е историята на Нина Чонева. Първоначално мислех да я нарека “Пръстенът на фелдмаршал фон Лист”, но се усъмних в достоверността на причината за сватбения провал на моята съседка. По начало старите моми са склонни да измислят всевъзможни легенди, за да оправдаят объркания си живот. Що се отнася до пръстенчето с готическата буква “L”, то, предполагам, че е от серията пръстенчета, произведени в Бавария през 1940 г. Наричали ги “Пръстените на Лорелай” и се носели от момичетата като знак, че си търсят съпруг.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-71712822401823924632009-12-21T11:49:00.000-08:002009-12-21T11:50:16.697-08:00МИЛИЦАНапих се като свиня!<br /> От мъка!<br /> Жена ми, Милица, избяга от мен и се омъжи за Геро Майната. С него доскоро въртяхме обща далавера – имахме люпилня и развъдник в Кадиево. На една и съща маса в кварталната кръчма “Лорд” си пиехме мастиката. След като прихвана от мен тънките игри в занаята, Майната си направи свой развъдник в Лесково и започна да отглежда индонезийски фазани, китайски патици и холандски гъски. Месото им е много вкусно и той развъртя страхотен бизнес. Напълни се до козирката с мангизи и вдигна триетажна къща до кръчмата “Лорд”.<br /> Когато редяха последните керемиди на тая къща, пламна моята люпилня. Следователите казаха, че е от късо съединение. Как ще е от късо съединение, като сам правих инсталацията? Съвсем нова е. Подозирам, че Майната е платил на братя Гьореви да ме фалират. Подивях от ярост! Чудех се как да му отмъстя. В главата ми се въртяха всевъзможни идеи. Най-много ми се искаше да му пъхна бомба в клозета. Хем да му разцепи на две лакомия гъз, хем да го опръска целия в лайна. Обаче от кучета и от сигнални системи не мога да се добера дори до златната дръжка на входната му врата.<br /> Побърквам се като си представя как зад тая врата се разхожда гола моята Милица! Страхотна мадама е! Открих я в Сандански. Продаваше чорапи в един магазин. Разрешаваше на мъжете да й ги пробват върху краката. Ония се зачервяваха от възбуда като маймунски задници и купуваха чифт след чифт.<br /> Взех я за жена още същата неделя. Тя излезе свенливо момиче. Лежеше в мисионерска поза под три одеяла и плачеше, когато някоя нощна пеперуда си изгореше крилата в крушката на лампиона. По дяволите и пеперудите, и одеялата! – разбеснявах се аз и хвърлях в ъгъла всичко, което ми пречеше да се вихря и да се кефя. Залепих по стените и на тавана огледала. Цяло зрелище беше да гледам в тях как побърквам Милица от секс. Виждах се отразен на няколко места. Какъв мъжар съм! – виках си аз и това ме изпълваше с курназлък. Когато останех без сили, лягах върху килима на пода и я карах да играе балет над главата ми. Взимах фотоапарата и я щраках. Казах й, че между краката е толкова красива, колкото и в лицето. Една такава секси снимка държа в портфейла си, при мангизите. Исках да я уголемя и да я сложа на стената, но Милица се възпротиви.<br /> За да не е сама, докато ме няма, й купих един папагал, който беше обучен да казва: “Ще те побъркам тая нощ!” Обаче папагалът се научи да пъшка от кеф като мене и аз го гръмнах с пистолета, защото не разрешавам на никого да ме имитира. Милица присъстваше на екзекуцията и се втрещи от ужас. За два дни загуби говор и мускулите й така се бяха сгърчили, че не можах да й разплета нито краката, нито ръцете. Мисля, че само с един точен изстрел й взех страха и я подчиних окончателно на себе си. Завинаги!<br /> После Майната ми отмъкна забавлението, наречено Милица. Когато водех вкъщи проститутки, ги карах да ми играят гол балет и ги фотографирах. Обаче всички тия жени бяха пъпчасали и почернели от протриване. Една от тях ми каза: “До един момент развратът ни прави красиви като филмови артистки, но когато се превърнем на чанти, в които всеки пъха каквото си иска, тогава ставаме гъмжащи от трипер боклуци.” Дадох й сто лева за тия думи. Уплаших се, че моята Милица може да се превърне в протрита чанта…<br /> Днес пак се напих като свиня!<br /> Този път от радост!<br /> Докато Майната чакал на един светофар да сменят светлината, някакъв мъж се доближил до сваленото стъкло на колата и го попитал нещо. Майната зинал да отговори, но мъжът извадил пистолет и му напълнил отворената уста с оловени бонбони. Много се смях, защото веднъж бившият ми ортак каза, че след всеки секс изпитва нужда да лапне бонбонче! Десет човека са присъствали на този разстрел, но ще си траят. Защото ги е страх.<br /> Докато Майната гълтал оловения дропс, Милица била в “Шейново”. Родила момче. От мене. Сега я чакам да се завърне у дома. Заедно с детето. И с парите, с патиците, гъските и фазаните на Геро Майната.<br /> Защото така се бяхме предварително уговорили!<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица"</strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев</strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-46079920754590389302009-12-21T11:47:00.000-08:002009-12-21T11:48:06.544-08:00НАДГРОБЕН ПАМЕТНИКПривечер, когато паркът опустее, идва едва възрастна двойка с колело. Жената натиска педалите, а мъжът подтичва край нея, придържайки я да не падне. След няколко минути мъжът се задъхва и сяда на пейката, а тя продължава страхливо да стиска кормилото.<br /> - Имате ли цигари? – попита ме побелелият човек, докато се настаняваше до мен. – Не бива да пуша, защото имам задух, но когато дойдем тук със съпругата ми и с колелото, много се вълнувам и трябва да дръпна два-три пъти от дима, за да се успокоя.<br /> Сигурно ви е смешно, че на тия години се учим да караме велосипед, но това е нашата детска мечта. Родителите ни нямаха навремето пари да ни купят колела, а толкова искахме да се надбягваме с вятъра! Сега взехме малко пари от реституираното ателие на баща ми и решихме да осъществим най-накрая хлапешкото си желание.<br /> Баща ми беше скулптор и имаше малко ателие на улица “Цветна градина”. Изработваше гипсови амурчета и балерини. Много се купуваха, но след девети септември 1944 година търсенето им намаля, защото ги обявиха за буржоазни сантименталности. Вместо тях той започна да прави бюстове на Георги Димитров и на Сталин. Ходеше по училища, заводи и фабрики и ги предлагаше на директорите. Повечето от тях се дърпаха и казваха: “Напълнихме класните стаи, цеховете и кабинетите с другарите Сталин и Димитров. Имаме и дузина в излишък…” “В такъв случай – прекъсваше ги баща ми – подпишете тук, че отказвате да купите бюстовете на вождовете на нашите устремени към светлото бъдеще народи, пък аз знам какво да правя с тези разписки!” Директорите се разтреперваха от страх и вадеха пари да купят гипсовите отливки на баща ми.<br /> Не искам да останете с впечатлението, че баща ми е бил някакъв изнудвач и мошеник. Просто така го бяха научили по-хитрите му колеги, за да изкара някой и друг лев в повече.<br /> Веднъж татко донесе отнякъде бюст на Хитлер от първокачествен мрамор. Реши да го преработи в Сталин и да го продаде на някой партиен комитет. На рождения си ден, когато се чукаха за здраве с кума си, той се похвали с тази идея и още на следващата сутрин го арестуваха. Кумът го беше предал на милицията.<br /> Когато го видяхме за последен път, той ни разказа, че в Държавна сигурност са го питали дали не поддържа връзки с някоя тайна, подривна фашистка група? И още: не смята ли за кощунство от материала, от който е направен престъпникът Хитлер, да извае образа на ръководителя на световния пролетариат? Главният упрек бил в цинично отношение към светлия идеал на човечеството!<br /> Баща ми не беше циник. Той беше толкова свенлив, че дори не пожела да съблече жена, за да му позира за гола Венера. По-скоро беше наивен и добродушен човек.<br /> След задържането му останахме сами с майка ми. Тя шиеше поли и блузи на жените от квартала, а аз започнах да правя надгробни паметници. Бях наследил таланта на баща си. Търсеха ме много, защото аз единствен можех да правя надгробни ангели, които бяха готови всеки момент да се разплачат. Освен това изработвах перата на крилете им толкова истински, че можеха да отлетят при първия полъх на вятъра, ако не бях прихванал краката им към постамента със силен цимент.<br /> Миналата година синът на доносника кум дойде при мене и рече: “Циганите са претопили бронзовия бюст от гроба на баща ми. Искам да му направиш друг, от мрамор, за да не могат повече да го крадат. Искам да го скулптираш с всичките му ордени и медали, за да е ясно на всеки, който го погледне, че не е бил случаен човек!”<br /> Предложих му да направя бюста от черен мрамор (като душата му), но той не се съгласи. После намислих да изработя устата на кума от мраморен прах и гипс, които след година ще се разрушат и ще се образува грозен отвор, подсказващ недвусмислено, че покойният приживе е бил доносник, но се отказах поради голямата сложност на работата. Най-лесно щеше да бъде след време да отида на гробищата и да обезобразя физиономията на този човек с чук, но това щеше да е безсмислено, тъй като синът му моментално щеше да поръча нов паметник.<br /> Накрая стигнах до идеята да направя паметника кух. Натъпках го отвътре със захар, която да привлече подземните червеи и другите гадини, и те да изпълнят белия мрамор с гнусно съдържание. Отвън кумът изглежда победоносен и горд, а на мястото на сърцето му ще се тъпчат червеи, гущери и змии. Това е моето синовно възмездие. Защото не можеш да градиш щастието си върху нещастието на съсипан от тебе човек! Престъпление е да купуваш бял хляб на децата си, обричайки на глад нечии чужди момчета и момичета…<br /> Старецът се закашля силно и се люшна напред. Жена му дотича с колелото и каза: “Хайде да си вървим! Ти сигурно пак си разказвал историята на баща си? Забрави я! Това е отдавна минало.” “Не мога да я забравя – отвърна надгробният скулптор. – Пари ме отвътре като жив въглен.”<br /> И като хвана кормилото на велосипеда, двамата с жената се затътриха към изхода на парка.<br /><br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица" </strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев</strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-58279673346648898182009-12-21T11:45:00.001-08:002009-12-21T11:46:18.894-08:00ЧАСОВНИКАРЯТОсобен човек беше часовникарят от ул. “Стралджа”. Космите на ръцете му бяха червеникави, на брадата – черни, а на косата – тъмно руси. От това може да се извади заключение, че във вените му тече три вида кръв, тласкана от три сърца. На практика такъв човек е безсмъртен и не се страхува да влезе пръв в сражение с врага. Но часовникарят не беше ходил на война и дори не беше участвал в махаленско сбиване, за да получи рани, от които да се видят цветовете на кръвта му.<br /> Старите жени от квартала разправяха, че подобен човек може да се роди или след като майка му е лежала с трима мъже едновременно, или след като я е прелъстил дяволът. Първата версия ми се струва по-вероятна, защото от детството си спомням, че майка му беше толкова красива жена, че подир нея непрекъснато вървяха мъже. Тя сякаш нямаше очи. От рождението й Господ ги е заменил с черни маслини. Щом те погледне и ти се стопяваш като ледено кубче през август. Помня, че когато умря, на некролога й пишеше, че е на 80 години, но в ковчега изглеждаше на 20. Бабите обясняваха, че Сатаната до последно е запазил хубостта й, за да я спохожда с намерението да му роди още едно дете, което да е по-красиво от часовникаря и да не си стърже като него брадавиците от ръцете с адски камък.<br /> Като мъж с кипяща кръв часовникарят бил много подвижен и първата му професия била жонгльор в цирк “Добрич”, но аз мисля, че пъргавината му е идвала от змийската мас, с която преди появата си на манежа е мажел ставите си. Привържениците на тайнствения му произход цъкаха несъгласни с език и отвръщаха, че след антракта на представлението часовникарят се проявявал като фокусник, който гълтал светлината от джобно фенерче през устата си и я изпускал през ушите. Аз им отвръщах, че това е лесен номер, който може да се направи от всеки начинаещ илюзионист. Ако беше фрашкан с пари, както се полага на един син на дявола, той нямаше да събира мартениците, които в края на месец март хората окачват върху раззеленяващи се дръвчета за здраве, и да ги продава на следващата година на по-ниски цени, нито пък щеше да се разхожда с разгонена кучка, за да лови песовете, които тя примамва, и да ги продава на обущарите, за да правят от кожата им туристически боти.<br /> Много хора вярваха, че часовникарят е прокълнат и избягваха да му дават своите будилници и стенни часовници за поправка. Навестяваха го повече латернаджиите, които му носеха разбрицаните си латерни – да опъне някоя отпуснала се струна, а също и сервитьорите от виенските сладкарници – за смяна на скъсаните пружини на грамофоните, които без почивка свиреха валсове на Щраус.<br /> Веднъж влязох и аз при него с молба да ми нарисува върху картон джобен часовник с римски цифри. Трябваше ми, защото в училищния театър щях да играя ролята на един пройдоха, който е готов за шише ракия да продаде и завещания от баща му старинен часовник. Помислих, че часовникарят ще ми се изсмее, но той каза: “Всъщност има три вида часовници. Първият вид са като твоя – с нарисувани върху циферблата стрелки. Те показват точно време само два пъти в денонощието, но никой не знае кога точно става това. Вторите са с подвижни стрелки, но без пружини. Тях можеш да поставиш на желан от тебе час и да приемеш, че това е часът на твоя късмет. Третите са тиктакащи. Стрелките им не зависят от хората, а от потока на времето. Истинските часовникари уважават и трите вида, защото знаят, че след Айнщайн времето е относително понятие.<br /> Ще ти нарисувам часовник марка “Омега”. Стрелките му ще показват 5 часа след обед. Самодоволните англичани пият по това време чай, а безгрижните българи ядят сладко от рози. Когато мине представлението, ела отново, за да ми кажеш дали са харесали часовника ти.”<br /> След няколко дни отидох у дома на часовникаря. Той ме почерпи с филия бял хляб, намазана със сладко от рози. Очаквах да видя по стените всевъзможни часовници – пеещи арии от италиански опери или с изкачащи на всеки час кукувички – за които не се е намерило място в тясната му работилничка, но вместо тях висяха снимките на една и съща жена: тя – на велосипед с роза на устните, тя – на върха на скала с ръце, протегнати да уловят летяща птица, тя – качена върху стол и пускаща от високо сапунени мехури… На една от снимките усмихнатата госпожица пушеше цигара, която часовникарят внимателно бе изстъргал и заменил с рисунка на праскова. Но останалият дим в горния ляв край на фотото подсказваше, че става дума за запалена дамска папироса. Тази снимка не ме впечатли толкова, колкото една друга – пак тя, но заснета в едър план. Върху нея с разкривен почерк на недипломирана гимназистка бе написано: “Красивите жени стават или светици, или вещици!”<br /> “Това е моята годеница – усмихна се с беззъбата си уста часовникарят. – Тя щеше да стане светица, но се удави. Тръгна да върви по вълните на морето в желанието си да ми докаже, че любовта й към мен е такова свещено чудо, че може да я държи над водата. Какво да се прави – беше жена със сини очи, а от светлите очи човек може да очаква всякакви изненади!”<br /> Когато се прибрах, у дома дойдоха съседите да ме питат какво съм видял у човека с трите сърца. Разказах им за удавената от любов млада жена, а те отвърнаха: “Глупости! Това е Клавдия Сергеева, която в цирк “Добрич” със завързани очи четеше имената на хората от личните им карти. Мъжете избягваха да й предлагат брак, защото мислеха, че впоследствие тя ще чете мислите им и ще направлява действията им. Единствено жонгльорът се съгласи да се ожени за нея и започна да събира пари за пищна сватба, но тези пари се стопиха при неочакваната обмяна на българския лев. Красивата Клавдия го нарече “смотаняк” и се омъжи за един английски офицер, с когото замина за Австралия. От този момент жонгльорът напусна цирка и стана часовникар.<br /> Като се има предвид, че е с три сърца, военните му предложиха да стане сапьор със солидна заплата, но той отказа и продължи да чегърта будилници, латерни и грамофони. Държавна сигурност се усъмни, че може да е вербуван от чуждо разузнаване да прави механизми за адски бомби, но се оказа, че съмнителният механизъм, върху който часовникарят работи, е предназначен за една голяма кукла, която има лицето на Клавдия Сергеева. Тя тананика популярната песен за оня неразумен шут, който се влюбил в своята кралица.”<br /> На 18 януари часовникарят почина. Когато го преобличах за последния му земен път, извадих от джоба на официалния му костюм дебел портфейл с банкноти от преди обмяната на парите. При преоброяването им се оказа, че само 100 лева не са достигали, за да се плати за една богата венчавка в черквата “Света Неделя”.<br /> През февруари се получи писмо от Мелбърн, Австралия, изпратено на адреса на часовникаря. В него имаше само един некролог, върху който бе отпечатан следният текст: “Почина Клавдия Сергеева” и дата на нейната кончина – 18 януари. В долния десен ъгъл, където се вписват имената на опечалените, седеше името на някой си полковник Джон Кларк.<br /> Залепих този некролог до некролога на часовникаря върху вратата на работилничката му на ул. “Стралджа” и не знам защо се разплаках.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица" </strong><br /><strong>2006 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-37574670249859224562009-12-21T11:42:00.000-08:002009-12-21T11:44:18.565-08:00СВАТБАДокато завързвал панделка върху лъка на цигулката си Таньо Танев-Бонжура измислил името на оркестъра – “Пейзания”. После напръскал с френски парфюм панделката и изсвирил за загряване “Пърхащото птиче”. Това не е нито естрадна песен, нито ария от опера, нито филмова мелодия, а имитиране на трептенето на птичи криле, което Бонжура прави с прехлъзване на лъка по струните. Таньо Танев обикновено го свири на ухото на младоженеца и му казва: “Бонжур, мосю! Днес най-красивото птиче кацна на рамото ти!”<br /> Тази сутрин той отново репетираше “Пърхащото птиче”, защото оркестърът щеше да свири на една сватба, чийто кум щеше да бъде Владо Кирков-Пурата, собственик на завод за електротелфери. Преди години Бонжура и Пурата работеха заедно в този завод. Владо беше началник цех, а Таньо отговаряше за художествената самодейност. В следващите години Кирков взе пари от някакви застрахователи и купи на ниска цена съсипания завод, а Танев беше съкратен и тръгна с един състав да свири по ресторанти и сватби.<br /> Диригентът на състава Михаил Милтенов първоначално се дразнеше от панделката на Бонжура, защото с нея някогашният самодеец даваше такт на оркестъра и по този начин го правеше излишен като шеф, но впоследствие се примири, тъй като загледани в трепкането на панделката хората не забелязваха, че барабанистът нямаше пръсти на дясната ръка и удря с нея като бухалка по тупана. Пръстите си той беше оставил в завод “Фурнир” при една злополука. Случваше се някой сватбар да мерне сакатата ръка и да се намръщи, понеже в щастливия ден нямат право да участват нещастници.<br /> Бившият дърводелец каза по-късно на Михаил Милтенов, че художникът Несторов не искал да изпише върху големия тупан думите “Оркестър Пейзания”, защото на френски това означавало “Оркестър от простаци”. Диригентът остана няколко минути замислен, после отвърна, че думите имат свойството да се тълкуват по различен начин и единствено от човека зависи кой от тях да избере. “Ето например – допълни той - за мен “Оркестър Пейзания” не означава “Оркестър от простаци”, а “Оркестър “Пей за Ния”.<br /> Спомената Ния е съпруга на диригента повече от 15 години. Когато я видял за първи път тя вадела от петата си трън и тананикала мелодията на телевизионната реклама за кока кола. Михаил Милтенов извадил кларнета от калъфа и взел да й приглася. Сетне й помогнал да отнесат чувала с билки, който била набрала, до дома й. Ния запалила печката, за да суши билките и внезапно хвърлила в огъня всичките си обувки. Казала му, че повече кракът й няма да стъпи навън. Щяла по цял ден да го чака да се върне… Когато на сутринта се събудили целите ухаещи на треви, тя извадила от печката един недогорял сандал и с него начертала върху външните варосани стени на къщата си черни очи. “От която и страна да се зададеш – рекла жената – моите немигащи очи ще те видят и аз ще излезна да те посрещна. Ще бъда постоянно тук и ще се грижа за нашите деца, а ти където и да си, пей за мен!”<br /> Свекърът на сватбата, на която щеше да кумува Пурата, беше с побелели коси, но нямаше нито един белег по себе си – дори от порязване с бръснарско ножче. “Този човек на младини се е казвал Сталин – обясни Бонжура на музикантите от оркестъра. – След това се прекръстил на Исус. Баща ми разказваше, че по времето, когато хората се обръщали към него с думите “другарю Сталин”, той изнасял сказки и беседи, в които твърдял, че е един от първите човеци, които са формирани по модела на Ленин и че скоро земята щяла да се пренасели с такива като него. Впоследствие обаче взел да твърди, че общ език на планетата не трябва да бъде нито английският, нито руският, а арамейският език, тъй като на него е говорил Спасителят Исус Христос и че това е езикът на истината и любовта, която ще направи всички щастливи”.<br /> Когато влезнаха в ресторанта на сватбеното тържество, барабанистът изръмжа, че му е омръзнало да гледа българи, които се превъртат в убежденията си по-бързо от фурнаджийски лопати и лапна дъвка, за да не се изплюе в лицето на свекъра. Милтенов кротко му отвърна, че всеки, който живее повече от 50 години, бива принуден от съдбата поне веднъж да си промени представата за света. И за това не е виновна толкова неговата слабохарактерност, колкото шамарът на времето.<br /> Бонжура не чу тези думи защото беше застанал до младоженеца и му свиреше на ухото “Пърхащото птиче”. В началото пърхането се чуваше тихо, сакаш идва от букета с рози в голямата ваза, но после постепенно взе да се усилва и се чуваше из целия ресторант. Младият съпруг се хилеше глупаво като ония момчета, които се радват, че не са се родили жени, за да ги подозират след време, че не могат да имат деца, понеже са правили криминални аборти.<br /> - Момичето, което ви давам – взе думата бащата на булката – е сред останалите жени това, което е мерцедесът между автомобилите. Тя израстна толкова хубава, защото аз написах с блажна боя върху огледалото й “Бъди красива и мълчи!” Предупреждавах я, че в наше време многото приказки могат да изгорят не само душата, но и да съсипят тялото на човека.<br /> - Вярно, че е красива, но е много болнава – обади се някой от ъгъла на ресторанта.<br /> - Така е – съгласи се бащата на младоженката, - но тя често боледуваше, понеже постоянно я урочасваха заради хубостта й. – И предложи да пият на екс, защото след третата чаша нито свекърът, нито свекървата ще се заинтересуват от какви болести е лежала булката.<br /> Оркестърът засвири Менделсоновия марш и всички започнаха да викат: “Горчиво! Горчиво!” Кумът запали поредната си пура и вдигна тост за щастието на младоженците. “Откакто купи на безценица нашия завод тоя човек започна да пуши само пури – каза Бонжура в ухото на диригента. – Затова всички му викат Пурата”. Михаил Милтенов кимна с глава и наду още по-силно кларнета си.<br /> Управителят на ресторанта гръмна шампанско и двама сервитьори внесоха едно прасенце върху тава. Сложиха го пред кума, той остави с важен жест пурата си в пепелника и посегна да вземе ножа, за да си отреже мръвка като най-важен човек на сватбата. Но роднините на свекъра се развикаха: “На животното му е студено!” “Как ще му е студено, като току-що излиза от фурната!” – отвърна кумът и се усмихна, защото помисли, че ракията много бързо ги е хванала. “Студено му е, понеже е опърлено и няма четина! Завий го с двайсетолевки, за да се стопли!” “Ама че глупава традиция!” – помисли си с раздразнение Владо Кирков и извади от джоба си тлъст портфейл. Започна да изтегля от него едри банкноти и да ти слага върху гърба на прасето. “Още! Още!” – продължаваха да викат сватбарите и да ръкопляскат. След няколко минути тавата не се виждаше от пари.<br /> - Сега вече свинята се стопли – каза един от келнерите и пъхна в зурлата й пура.<br /> Тъкмо присегна със запалката да я запали и се чу гласът на кума:<br /> - Да не би да намекваш, че аз съм една доволна свиня с пура в устата? – изкрещя той целият почервенял и са нахвърли върху келнера.<br /> Мъжът от дъното на ресторанта, който беше подметнал, че булката е болнава, хвърли върху тях чиния със салата. Тогава бодигардовете на Пурата скокнаха и започнаха да бият сватбарите.<br /> Когато бъркотията поутихна, Бонжура се измъкна изпод една купчина хора и взе да трие с кърпа разкървавения си нос.<br /> - Не съжалявам, че ми счупиха цигулката – каза той на диригента. – Поне пребих от бой Пурата, задето всички ни превърна в пейзани. В последните години толкова злоба му натрупах, че очаквах сгоден момент да го размажа от бой.<br /> - Цигулката ти я настъпи без да иска нашият барабанист, когато хукна да удари в лицето прекръстилият се от Сталин на Исус свекър – каза Милтенов и тихо засвири рекламната мелодия на кока кола.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Старата улица", 2006 (с) Станко Нацев</strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-29098603008110364782009-12-21T11:34:00.000-08:002009-12-24T04:46:15.745-08:00"СТАРАТА УЛИЦА", разкази (2006)<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi1EDB1YC2keVdUe1KZ92GfxuVLFWz8LzxvpMuxoeXOFWBTghdM6O0k2yXe2GXqoWy2_bfskwdPuKLxHP_UYJJn3VYMoZxVfZhj_wGSxWXVNs3ZHLNpg-H1gDFtJOoCrpV-GsUBcf1Y1Q/s1600-h/Starata_1.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5418781263641320194" style="FLOAT: left; MARGIN: 0px 10px 10px 0px; WIDTH: 213px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi1EDB1YC2keVdUe1KZ92GfxuVLFWz8LzxvpMuxoeXOFWBTghdM6O0k2yXe2GXqoWy2_bfskwdPuKLxHP_UYJJn3VYMoZxVfZhj_wGSxWXVNs3ZHLNpg-H1gDFtJOoCrpV-GsUBcf1Y1Q/s320/Starata_1.jpg" border="0" /></a>Старата улица може да се казва “Стралджа”, “Невен” или “Миджур”, но никога няма да носи името на победно сражение, министър или президент. Къщите й нямат домофони и сигнални системи срещу крадци. По-често е павирана, отколкото асфалтирана. Все още хората сами метат тротоарите пред дворовете си. С едното око гледат да избръскат попадналите между плочите фасове, а с другото наблюдават черна котка да не ги заключи в дяволски кръг и да ги обрече на нови грижи и немотия. Тогава животът им се обръща с хастара навън. Красивата Милица е принудена да танцува гол балет пред забогатели похотливци, старите моми – да вадят изпод роклите си кукли вместо живи бебета, Астарджиев – да разхожда фризирани пудели на реститутки и наркопласьори, а часовникарят, който е роден с три сърца от майка-любовница на Сатаната – да събира безконечно пари за пищна сватба в черквата “Света Неделя”. Селяните от околните села ще продължават да пробутват на инкасатора бай Сандо опашки от хилави катерици за яки на зимни палта, а той нощем ще сънува, че вече е станал професор Александров. Защото сънищата са истинският живот на мъжете и жените от старата улица.<br /><br /><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_21.html"><span style="color:#666666;">Сватба</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_3553.html"><span style="color:#666666;">Часовникарят</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_3086.html"><span style="color:#666666;">Надгробен паметник</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_1643.html"><span style="color:#666666;">Милица</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_2944.html"><span style="color:#666666;">Пръстенът на Лорелай</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_1137.html"><span style="color:#666666;">Ревност</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_6838.html"><span style="color:#666666;">Лисицата</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_9912.html"><span style="color:#666666;">Инцидент</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_4155.html"><span style="color:#666666;">Без следи</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_7969.html"><span style="color:#666666;">Кучетата на Астарджиев</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_5234.html"><span style="color:#666666;">Старите моми</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_1943.html"><span style="color:#666666;">Татяна</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_5143.html"><span style="color:#666666;">Врабчето</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_697.html"><span style="color:#666666;">Кръвна група АВ</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_1377.html"><span style="color:#666666;">Завърналият се от Калифорния</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_5375.html"><span style="color:#666666;">Квартирантът</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_7373.html"><span style="color:#666666;">Джакпот</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_4636.html"><span style="color:#666666;">Фургона</span></a><span style="color:#666666;"><br /></span><a href="http://stankonatzev.blogspot.com/2009/12/blog-post_635.html"><span style="color:#666666;">Продавачката на захарен памук</span></a><span style="color:#666666;"><br /><br /></span><br />......................................................<br /><br />Станко Нацев<br /><br />СТАРАТА УЛИЦА<br /><br />Разкази<br /><br />Редактор Надежда Досева<br />Художник на корицатa Емил Трайков<br />Коректор Веселина Кирова<br /><br />Българска. Първо издание<br /><br />Издателство "Изток-Запад"<br /><br />София 2006Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-14656387883181422062009-12-21T11:09:00.000-08:002012-07-22T20:41:09.728-07:00"ВРЕМЕ НА ЗАЕМ", стихове (2003)<div align="center">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhOVOqfmaQiZtt1Cpgm0gkfa-br-hEdWFhC3C65HL8UQxn8sOJC6_dCvn0LrI-BiOpVA3IgsRVv4k0eeNQ3M3P-o74ZeK05B9o1ZBs3y4ERLu1I3z0f_UdT85dzJqhyphenhyphenjfMzva_sjIphGA/s1600-h/Vreme.jpg"><img alt="" border="0" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5418116231910580386" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhOVOqfmaQiZtt1Cpgm0gkfa-br-hEdWFhC3C65HL8UQxn8sOJC6_dCvn0LrI-BiOpVA3IgsRVv4k0eeNQ3M3P-o74ZeK05B9o1ZBs3y4ERLu1I3z0f_UdT85dzJqhyphenhyphenjfMzva_sjIphGA/s320/Vreme.jpg" style="display: block; height: 320px; margin: 0px auto 10px; text-align: center; width: 206px;" /></a></div>
<br />
<br />
<br />
Ябълка<br />
<br />
По копчетата на ризата<br />
стремглаво надолу се спуска<br />
меракът на моята плът.<br />
<br />
Градска жено,<br />
невиждала ябълка,<br />
захапи ме!<br />
<br />
Как може да съм ти безразличен?<br />
Нали пихме<br />
от едно и също вино!<br />
<br />* * *<br />
<br />
<br />
Време на заем<br />
<br />
Луната вече изгря.<br />
Окачи си дрехите на нея<br />
и легни до мен.<br />
<br />
Коляно на жена.<br />
Крайщник на хляб.<br />
От тях насищане няма.<br />
<br />
Толкова ми е хубаво,<br />
че ще поискам на заем време от Бога.<br />
Но къде е къщата му?<br />
<br />* * * <br />
<br /><br />
Ревност<br />
<br />
Любопитно паяче се спуска от тавана.<br />
Мислех, че ще бъдем съвсем сами,<br />
докато те събличам.<br />
<br />
Моето рамо<br />
<br />
Възглавницата, върху която беше<br />
сънувала лош сън, изхвърлих.<br />
Вече ще спиш на моето рамо.<br />
<br />* * *<br />
<br />
Бархетен сън<br />
<br />
Обувките, които протрих, докато те намеря,<br />
ги отнесе млад циганин.<br />
Ще бъде щастлив, щом ги обуе.<br />
<br />
Студено ми е.<br />
Ела и ме завий<br />
с бархета на твоя глас.<br />
<br />
Какъв ли сън ще сънувам,<br />
ако заспя върху хълма<br />
на твоето тяло?<br />
<br />
Две чаши. Шампанско. Свещи. Цветя.<br />
Стават ненужни,<br />
когато те няма.<br />
<br />* * * <br />
<br />
Летя или плувам<br />
<br />Дъждовна локва.<br />
В нея – обърнато небе.<br />
Лети или плува моето отразено лице?<br />
<br />* * *<br />
<br /><br />
Съмнение<br />
<br />
Няма нито една светица с твоето име.<br />
Как да повярвам,<br />
че си благословена?<br />
<br />
Една хлебарка лази по стената.<br />
Като лоша дума<br />
за теб.<br />
<br />
Търся силни очила.<br />
Искам да се вгледам<br />
в далечното ти минало.<br />
<br />* * *<br />
<br />
Монокини<br />
<br />
Срещнах я по монокини.<br />
Казах й, че я обичам.<br />
Тя свенливо се прикри.<br />
<br />* * *<br />
<br /><br />
Глад<br />
<br />
Изпих ти виното. Изядох гозбата.<br />
А бях дошъл<br />
от тялото ти само да опитам.<br />
<br />
* * *<br />
<br /><br />
Коленичилият<br />
<br /><br />
Някой ми е откраднал очилата.<br />
Не го виня.<br />
Искал е да види света през моите очи.<br />
<br />
На площада – шумяща тълпа.<br />
Най-висок е<br />
коленичилият.<br />
<br />
Пролетна вихрушка в гробището<br />
кърши грозните и сухи клони.<br />
Кому е нужен този порив?<br />
<br />
Светкавица!<br />
Господ фотографира<br />
Земята.<br />
<br />* * * <br />
<br />
<br />
Свят за двама<br />
<br />
Най-напред се събуждат гърдите ти.<br />
След тях – и слънцето.<br />
Мразя изгревите.<br />
<br />Колкото по-гръмогласно твърдиш, че ме обичаш,<br />
толкова по-малко ти вярвам.<br />
Прошепни ми!<br />
<br />В дланта ти усетих чужда топлина.<br />
Как да повярвам,<br />
че цял ден си била сама?<br />
<br />В миг на щастие татуирах<br />
името ти върху лявата си ръка.<br />
Цял живот не мога да го изтрия.<br />
<br />* * *<br />
<br /><br />
Скитник<br />
<br />
Моят щастлив ден е понеделник.<br />
Твоят – вторник. Ако се срещнем в сряда,<br />
дали ще се влюбим?<br />
<br />Лалето иска да е роза.<br />
Аз – да бъда твой съпруг.<br />
Невъзможни мечтания.<br />
<br />От вечно скитане след теб станах скитник.<br />
Моля, не ругайте скитниците,<br />
които ви се мотаят в краката!<br />
<br />* * *<br />
<br />
<br />
Куфарът<br />
<br />
Куфарът от лятото заключих в килера.<br />
Ще го извадя след години,<br />
зажаднял за хубав спомен.<br />
<br />* * *<br />
<br /><br />
Безсъние<br />
<br />
Какво от това, че тя е грозна,<br />
а ти си хубава,<br />
щом си двулична?<br />
<br />
Не мога да заспя.<br />
Чух една дума,<br />
която завинаги ми отвори очите.<br />
<br />
През планината от натрупани думи<br />
ще се върна да взривя<br />
първото любовно изречение.<br />
<br />
Нощната й лампа свети.<br />
Подминавам прозореца й със загасена цигара.<br />
Каквото било, било!<br />
<br />* * *<br />
<br /><br />
Виж:<br />
<br />
Пчела затваря слънце в капка восък.<br />
После не ме питай откъде извира<br />
пламъкът на свещта.<br />
<br />* * * <br />
<br />
Съществуване<br />
<br />
Докато наливах чашата ти с вино,<br />
настъпих нечия сянка.<br />
Сянката на Третия.<br />
<br />
Прегръщаш ме с ръце и крака.<br />
За удоволствие<br />
или за дете?<br />
<br />
Една гледачка вещае:<br />
“В неделя ще е краят на света!”<br />
Но тогава е сватбата ми, глупава жено!<br />
<br />
Станах на 50.<br />
Дойде есента,<br />
а още ми се ходи с летни дрехи.<br />
<br />* * * <br />
<br /><br />
Елегия за любовта ми<br />
<br />
При теб ме доведе<br />
линията на ръката ми.<br />
Ще си тръгна щастлив или натъжен.<br />
<br />
В чинията ми ягодите киселеят.<br />
Нека ги потопя<br />
в твоята захар!<br />
<br />
Първата половина на нощта<br />
ще е моя. Втората – твоя.<br />
Ще се допрат в часа на греха.<br />
<br />
Гънките на съблечената ти рокля<br />
образуват думи. По тях разчитам<br />
с кого си била досега.<br />
<br />
Кучeтата в двора лаят бясно.<br />
Както изпуснатите от контрол<br />
мои страсти.<br />
<br />
Когато след раздялата се срещнем,<br />
ще бъдем само две палта,<br />
които разговарят за дъжда.<br />
<br />
* * *<br />
<br />
Черен конец<br />
<br />
Рисувам си бръчки върху сватбената снимка.<br />
Ще ме харесваш ли такъв,<br />
когато остарея?<br />
<br />
Тя ми закърпва бялата риза<br />
с черен конец.<br />
Значи вече съм й безразличен!<br />
<br />* * *<br />
<br />
Вечер<br />
<br />
Върху сакото си слагам черен креп.<br />
Вече не съм съпруг<br />
на красивата Анелия.<br />
<br />Гъста, топла вечер -<br />
отвара за болките ми<br />
от деня.<br />
<br />Драскам клечка кибрит.<br />
Огънчето помита тъмнината.<br />
За 5 секунди няма да съм сам.<br />
<br />Купих цигари. Не пуша.<br />
Трябваше да разваля пари,<br />
за да се обадя някому по телефона.<br />
<br />
При кого да отида в часа,<br />
когато нощните пазачи<br />
се прозяват?<br />
<br />* * *<br />
<br />
Наздравица<br />
<br />
На победителите – шампанско.<br />
На победените – оцет.<br />
Съдбата утре чашите ще размени.<br />
<br />* * *<br />
<br />
<br /><br />
<br />
Станко Нацев<br />
<br />
Време на заем<br />
(Стихове)<br />
<br />
Първо издание.<br />
<br />
Редактор: Надежда Досева<br />
Преводач: Адриана Йорданова<br />
Коректор: Стоян Панайотов<br />
Художник: Валерия Нацева<br />
Издател: Анго Боянов<br />
Предпечат: Боян Алексиев<br />
<br />
Формат: 60/84/16<br />
Печатни коли: 2,5<br />
Печатница: Ango boyСтанко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-60349642439429562542009-12-20T12:43:00.000-08:002009-12-20T12:44:20.939-08:00СЕДМОТО ДЖУДЖЕ И СНЕЖАНКА МИЛЕНКОВАМного туристи се отказват да катерят върха, щом влезнат в ресторант “Синия водопад” да изпият студена бира през лятото или горещо вино през зимата. Посреща ги усмихнатата сервитьорка Снежанка Миленкова и им подава книжна салфетка, сгъната във формата на еделвайс. Върху всяко едно от хартиените листчета е изписано името на гозбата, която моментално може да се приготви в голямото огнище – омлет с горски билки, подлучена сланина, кървавица с див копър и др. От напрегнатата работа коминът на огнището често се задръства със сажди и готвачът го отпушва, като хвърля в жарта износени маратонки, скъсани туристически обувки и парчета от автомобилни гуми.<br /> Изскачащият през комина огън свисти подобно бенгалски огън и създава опасност чрез някоя искра да запали планината. Пожарникарите два пъти предупреждаваха готвача да не чисти комина с гумени предмети, той обаче се изхитри и започна да изсипва върху въглените нафталин. Огнеборците се вбесиха и решиха да запечатат вратата на “Синия водопад”.<br /> До тази крайна мярка не се стигна, защото Снежанка Миленкова ги омилостиви с обяд – сърнешко месо на връв. Когато за трети път им наливаше чашите с вино, ги попита по какъв начин може безопасно да се чисти коминът. Те отвърнаха, че в края на улицата, където се намирал гаражът на пожарната им команда, живеело някакво джудже. Всички в квартала го наричали Джуджи. Понеже вратата на сутеренната му стая била закована от гаврещите се с него боклукчии, то излизало през прозореца – направо на тротоара. Веднъж му дали 10 лева да изгребе наноса от дъното на водоноската им. Джуджи се спуснал по въже в търбуха на цистерната и я лъснал като нова. Щом може да се вмъкне през люка на водоноската, значи ще може да се справи и с комина на ресторанта, казаха огнеборците и Снежанка ги помоли да й изпратят джуджето.<br /><br /> 1.<br /> То се появи още на следващия ден, облечено в намерен на боклука кожух и с омазнено бомбе на главата. Намести върху лицето си спукани скиорски очила и хлътна в комина. С шпакла започна да стърже нагара. Когато след един час излезе от комина, сервитьорката не можа да разбере къде му е главата и къде са му краката, защото Джуджи приличаше на голяма черна топка.<br /> За да се изчисти, миниатюрният мъж навлезе в гората и захвана да се блъска в боровете. Накрая се изкъпа в близкия водопад и се преоблече с дрехите, които беше потулил зад една скала.<br /> Снежанка го сложи да седне на един приготвен за разцепване пън и придърпа към него пейка, вместо маса. Застла я с бяла покривка и му сервира карначета с майоран. Сипа му вино и го попита как живее. Джуджи излапа набързо половината манджа, другата напъха в найлонов плик за вечеря и обясни, че поради малкия си стомах яде два пъти по-малко от нормалните хора. После отпи от виното и допълни, че изкарва пари по няколко начина. Най-често му се налагало да се пъха през вентилационните прозорчета на бани и тоалетни, за да отваря отвътре домовете на разсеяни жени, които, тръгвайки на пазар, захлопвали външните врати на жилищата си, без да са си взели ключовете. Понякога хилави мъже му плащали, за да се фотографират с него. На снимките – в сравнение с джуджето – тези мъже изглеждали като атлетични гиганти и това повишавало самочувствието им.<br /> Един от тях, режисьор в театъра за деца, го поканил за ролята на седмото, най-малкото джудже, в спектакъла “Снежанка и седемте джуджета”. Но скоро след това театърът фалирал. Артистката, която играела Снежанка, заминала да мие чинии в Италия, а изпълнителят на Дядо Мраз станал раздавач. Миналата година той потърсил Джуджи, защото една фирма го наела да разнася новогодишни подаръци по домовете на служителите й.<br /> Дядо Мраз влизал в набелязаните по списъка домове, развързвал чувала и от него се показвало най-малкото джудже. То намигвало на малчуганите и им поднасяло фирмените подаръци. Вместо да се зарадват, децата се разплаквали и питали къде е Снежанка. Дядо Мраз се чудел какво да им отговори и тихомълком се измъквал през вратата. Джуджи обещавал на хлапетата през следващата година да се върне с внучката на беловласия старец и на свой ред също изчезвал. За съжаление до този момент той не бил намерил подходяща Снежанка, а след няколко седмици започвали новогодишните тържества.<br /> - Искаш ли ти да се направиш на Снежанка? – попита джуджето сервитьорката.<br /> - Дори да искам, кой ще повярва, че една 30-годишна госпожица може да мине за внучка на Дядо Мраз! – отвърна тя.<br /> - В театъра съм виждал 50-годишни жени да играят Червената шапчица – усмихна се Джуджи. – Ще облечеш бяла рокля, ще си сложиш руж на бузите, за да приличаш на поруменяло от студа момиче и готово! Тук, вместо теб, ще сервира някоя твоя братовчедка. Става дума за 2-3 дни. Тъкмо ще видиш, че има и друг свят, освен тоя ресторант.<br /> - Може! – съгласи се Миленкова. – Имам бяла сватбена рокля – нея ще облека. Уших я, когато за първи път щях да ставам булка, но студентът, който живя с мене половин година, избяга в последния момент. После още двама кандидати ми избягаха. Живях с тях в пробен брак. Накрая излезе, че са ме използвали като безплатна любовница.<br /> Сервитьорката се разплака.<br /> - Защо не ги осъди за неспазване на предварителната уговорка? – попита джуджето.<br /> - Как може да осъдиш един мъж да ти стане съпруг? Как ще живееш до старини с него? – учуди се Снежанка.<br /> Джуджето се намръщи и замълча.<br /> <br /> 2.<br /> В навечерието на Нова година то отиде в дома на сервитьорката. На закачалка в стаята й висеше бяла рокля. Миленкова го посрещна по бельо, почерпи го с шоколадови бонбони и започна да се реши.<br /> - Все забравям да те питам защо са те кръстили Снежанка? – полюбопитства Джуджи.<br /> - Защото, когато съм се раждала, е завалял първият за годината сняг – отвърна разсъблечената жена и тръсна косата си. – Инак съм щяла да се наричам Парашкева, както майката на баща ми.<br /> - Снежанка е по-хубаво име от Парашкева! – заключи малкият мъж и лапна още един бонбон.<br /> Жената извади от гардероба чорапогащник и започна да го обува. “Не се притеснява от мен, защото и тя ме взема за малък изрод, а не за нормално човешко същество”, помисли си Джуджи, но вместо това каза:<br /> - Обуй си вълнени чорапи – да не настинеш. Има да обикаляме много къщи.<br /> - Нали няма да ме накараш да си навлека под бялата рокля пуловер – засмя се сервитьорката. – Ще приличам повече на Баба Цоцолана, отколкото на нежната внучка на Дядо Мраз. Нито едно дете няма да ме хареса.<br /> После го помоли да дръпне ципа на сватбената й рокля. Джуджето се качи на стол, докосна едва забележимо кожата на гърба й и бавно изтегли ципа нагоре. Снежанка се наметна с вълнен шал и двамата се запътиха към къщата на безработния актьор. Той вече ги чакаше с чувала с подаръците на фирмата и всички заедно тръгнаха по адресите в списъка.<br /> <br /> 3.<br /> Когато обиколката свърши, до началото на Новата година оставаха петнайсетина минути. Дядо Мраз каза, че ще я посрещне в кръчмата “Сам дойдох” и им раздаде по 20 лева – колкото им се полагали за разнасянето на подаръците. После измъкна изпод червената си мантия една златна диадема и се извини на Снежанка, че е забравил да й я даде преди обиколката. Диадемата била от ламарина – взел я за спомен, когато театърът фалирал. Понеже се страхувал, че някой в кръчмата може да я помисли за истинско бижу и да му я открадне, той помоли Снежанка да я запази. Щял да си я вземе обратно, когато изтрезнее. Сервитьорката се съгласи и с джуджето поеха към дома й.<br /> - Сложи си я на главата и застани пред огледалото – каза Джуджи, когато влязоха в топлата стая.<br /> Снежанка се накипри с диадемата и се усмихна. В този момент топовни гърмежи възвестиха настъпването на Новата година.<br /> - Както посрещнеш Новата година, така ще ти върви през всичките й останали дни – каза джуджето, докато сервитьорката отваряше бутилка шампанско. – С този накит ти ще бъдеш 365 дни кралица.<br /> Целунаха се и се чукнаха за здраве и щастие. Джуджи отряза две филии от хляба, а Снежанка отвори рибена консерва. Пуснаха телевизора. Някакви мъже и жени играеха хоро. Разноцветни фойерверки се пукаха над тях в небето. Снежанка се преоблече в домашни дрехи и се изтегна на дивана. Неусетно заспа. Джуджи се сгуши в едно кресло и не сваляше очи от нея. Така ги завари утрото.<br /><br /> 4.<br /> Някой позвъни на вратата.<br /> - Сигурно е актьорът – каза Джуджи на разсънващата се Снежанка. – Идва да си прибере ламаринената диадема.<br /> Вместо снощния Дядо Мраз влязоха двама полицаи, които заповядаха на сервитьорката веднага да им предаде откраднатата златна диадема.<br /> - Тя не е златна, а е от тенеке. И е от реквизита на фалиралия театър – каза плахо Снежанка. – Един актьор ми я даде да я съхранявам.<br /> - Не ни заблуждавай, а тръгвай с нас в районното управление – подвикнаха полицаите. – Вашият актьор лежи пиян под една маса в кръчмата “Сам дойдох”. Ако той беше крадецът, у него щяхме да намерим и други вещи, отмъкнати от семейство Конакчиеви. Хайде, не се бави! Тръгвай, че ни чака още много работа!<br /> - Стойте! – извика Джуджи. – Аз откраднах диадемата, докато бяхме Конакчиеви.<br /> Полицаите го погледнаха слисани.<br /> - Знаеш ли, че те чака затвор след това признание? – попитаха го те.<br /> - Ще го излежа и ще се върна – усмихна се Джуджи.<br /> - За пръв път виждам някой да се развеселява в момента на арестуването му – каза по-възрастният полицай и щракна белезниците.<br /> Другият напъха диадемата в един найлонов плик като веществено доказателство. Преди да прекрачат прага, Снежанка ненадейно каза на джуджето:<br /> - Ще те чакам!<br /> - Защо? – попита я Джуджи през рамо.<br /> - За да се омъжа за теб!<br /> По телевизията засвириха химн. Започваше първата за годината редовна емисия “Новини”.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев</strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2556879132664968274.post-78816780000476327512009-12-20T12:42:00.001-08:002009-12-20T12:42:52.385-08:00Обрулен орех се търкулва под прозореца на хубавата ЛораНай-злият човек в града имаше най-хубавия орех. С един хвърлен камък ще обрулиш от него поне четири ореха, едри като пачи яйца. Злият човек обаче ги пазеше с пушка. Ловджийска двуцевка. Тя винаги лежеше върху перваза на отворения прозорец, насочена към короната на дървото. До такава степен беше като стопанина си свирепа, че гърмеше сама при всеки подозрителен шум.<br /><br /> 1.<br /> В този ден двуцевката започна да трещи в момента, когато крадци от Горната махала заблъскаха с дълги пръти дървото. За да не бъдат уцелени, те запалиха в няколко ламаринени кутии оборска тор. Подредиха ги така, че въздушното течение хем да образува димна завеса, хем да подлюти очите на злия мъж. Със замъглено зрение той не би могъл да напипа вратата на стаята с пушката, та какво остава да я зареди с нови патрони.<br /> Крадците обаче не знаеха, че като пенсиониран пиротехник от армията, злият човек винаги носи затъкнат в колана на цивилния си панталон сигнален пистолет. При съмнителни нощни обстоятелства изстрелваше с него ракета, за да освети ореха.<br /> С насълзени от дима очи мъжът изскокна през вратата на къщата, но се спъна и падна върху калдъръмената пътека. Изрева силно: “А-а-а!”, измъкна с натъртена ръка пистолета и стреля в силуета на дървото. Бялата ракета се заплете в листата и започна заканително да съска. Неканените берачи грабнаха недопълнените си торби и хукнаха в различни посоки. По този начин, ако някой реши да ги гони, ще успее да улови само един от тях.<br /> Злият човек си изплакна лицето на дворната чешма, изля водата от оставената наблизо кофа и започна да събира в нея обрулените орехи. Жена му пък се зае да захлупва ламаринените кутии с димящата тор върху празните лехи. Хем да задави огъня им, хем торта да захрани напролет цветята в градинката й.<br /><br /> 2.<br /> След като събра орехите от земята, злият човек се върна успокоен в дома си. Но най-едрият орех не беше в кофата при другите. От удара си в тротоара той беше отскочил надалеч и се беше търкулнал по наклона на улицата. Спрял се беше под прозореца на хубавата Лора. Заради нея мъжете от градчето си бяха купили фотоапарати и където и да я срещнеха, непрекъснато я снимаха. Лора не им се сърдеше, напротив – винаги се усмихваше. Защото вярваше, че усмивката е като добрата дума - помага на хората да живеят по-леко.<br /> Раздразнени от нейната приветливост, грозните съпруги щяха да й издерат лицето, но Лора не отиваше по-далеч от усмивката. Когато ходеше във фризьорския салон, тя искаше да й върнат отрязаните кичури коса, за да не ги продават бръснарите на влюбените в нея юноши. Тези отнесени от любовта хлапета, ги навиваха около безименния си пръст – като пръстени – и лъжеха, че Лора ги е харесала за съпрузи.<br /> Изтърколеният орех не можеше да остане дълго незабелязан под прозореца на момичето. Пръв го зърна градският поет. Той го вдигна и с черната следа от необелената му кора написа свой стих върху бялата стена на къщата. Не се подписа, тъй като смяташе, че никой, освен него, не може да съчинява хубава поезия и момичето веднага ще се досети кой би могъл да бъде авторът й.<br /> След това орехът попадна в ръцете на боксьора, който всяка година идваше при престарелите си родители, да им нацепи дърва за зимата. Той го хвърли в прозореца на Лора с надеждата, че приветливата хубавица ще се покаже и той ще я покани на кафе в сладкарницата на площада. При всяко хвърляне боксьорът улавяше отскочилия от стъклото орех и го запращаше повторно. По едно време орехът изчезна. Мъжът помисли, че момичето тихо е открехнало прозореца и черупчестият плод е хлътнал в стаята, но се излъга. Орехът беше сменил посоката на движението си при удара в дървената рамка и се беше укротил пред купчината пясък, струпана за ремонта на съседната къща.<br /> Когато се готвеше да заспи, орехът чу някакъв старец да си тананика песен за един Илия, който градил килия. Предположи, че лъкатушещият по улицата човек се казва Илия и тъкмо прецени, че пияният ще мине на две крачки от него, когато усети болка от настъпване. Всъщност, никой до ден днешен не е успял да прецени точно в коя посока ще залитнат излезлите от кръчмата хора.<br /> Външната кора на ореха се разцепи окончателно и той щеше да изкрещи от болка, но стисна зъби, за да не събуди “Илия”, който се беше захлупил върху купчината пясък и се унасяше в дълбок сън. Орехът се замисли, какво би могъл да сънува настъпилият го човек. Не му дойде на ум нищо друго, освен една килия с толкова криви стени, че дори паяците не биха могли да се задържат върху нея. Глупаво е да се предполага, че един нетрезв зидар е способен да вдигне отвесна зидария.<br /> На сутринта минаващият по улицата раздавач събуди пияния “Илия”, тъй като се стахуваше, че влажният пясък може да му изсмуче докрай топлината от тялото и да му докара бронхопневмония или туберкулоза. Разсъненият пощальонът пъхна ореха в чантата с писмата и тръгна по адреси.<br /> Даде го на малчугана, който чакаше писмо от родителите си, заминали на работа в Канада. Хлапето всеки ден плачеше, че няма вест за него. “Ето, това е твоето писмо – каза раздавачът и стисна в юмрук ореха, за да го разцепи на две. – След като го прочетеш, може да го изядеш.”<br /> Момчето изтича при баба си, за да му “прочете” писмото. Тя сложи очилата, вгледа се в гънките, които образуваха странни букви върху ядките и измисли една щастлива история, в която се казваше, че родителите на момчето ще се завърнат за Великден. Тогава всички заедно ще се чукат с червени яйца и ще ядат козунак с орехи и стафиди. Бабата извади двете половини на ядката и ги даде на момчето да ги изяде. “Не искам – отвърна то. – Омеси ми козунак и ги пъхни в тестото. Щом се опече, ще бъде вече Великден и мама и татко ще са тук.”<br /> Напразно старата жена се опитваше да обясни, че до Великден има доста време. Хлапето се сърдеше и плачеше. За да го успокои, възрастната жена започна да меси козунак и пъхна в него стафиди. Оплете тестото и най-отгоре забоде ядката от ореха на пощальона. Сложи го да се пече. После седна до прозореца и се загледа в пътя, сякаш чака да се зададе някой, който ще й подскаже нова история, с която да залъгва внука си до Великден.<br /> В това време момчето беше пуснало двете черупки да плуват в леген с вода. Това всъщност не бяха черупки, а лодки, които трябваше да доведат родителите му от далечната държава. Детето се замисли в каква посока се намират майка му и баща му, за да отпрати натам двете лодки. Баба му пък се чудеше от къде да намери бавно горящо дърво, което да поддържа чак до истинския Великден слаб огън под козунака.<br /><br /> 3.<br /> Когато все пак козунакът стана готов, някой позвъни на вратата. Хлапето скокна с мокри ръце и отвори. На прага - с куфари и чанти в ръце - стояха родителите му. “Великден дойде!”- извика момчето и се хвърли в прегръдките им.<br /> С този добър край свършва историята на ореха, обрулен от дървото на най-злия човек в градчето.<br /><br /><strong>Разказ от книгата "Пръстените на сламените вдовици", 2002 (с) Станко Нацев </strong>Станко Нацевhttp://www.blogger.com/profile/02407978641778727947noreply@blogger.com0